Решение № 717 от 07.03.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 717 гр. Пловдив, 07.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20215330104223 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК 130460283 против Г. С. М., ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 342, ал. 1, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД, с които се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 64.96 лева /шестдесет и четири лева и деветдесет и шест стотинки/- представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. по договор за мобилни услуги от 24.06.2017г., изменен с допълнително споразумение от 25.08.2017г.; 1017.86 лева /хиляда и седемнадесет лева и осемдесет и шест стотинки/представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 30.01.2017г., изменен с допълнително споразумение от 28.12.2017г.;

132.16 лева /сто тридесет и два лева и шестнадесет стотинки/- представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 04.03.2016г., изменен с допълнително споразумение от 01.03.2018г.; 141.21 лева /сто четиридесет и един лева и двадесет и една стотинки/- представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 30.11.2016г., изменен с допълнително споразумение от 02.10.2018г. и 244.93 лева /двеста четиридесет и четири лева и деветдесет и три стотинки/- представляваща лизингови вноски за периода от м.02.2019г. до м.08.2019г. по договор за лизинг от 25.08.2017г. за мобилно устройство „*******************”, за които суми е издадена Заповед за 1 изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 379/ 18.01.2021г., по ч.гр.д. № 17237/ 20г., по описа на РС- Пловдив, XIV- ти гр. с-в (горепосочените суми са описани съобразно уточняваща молба на ищеца от дата 15.12.2021г.- л. 95 от делото ).

В исковата молба се твърди, че между страните били сключени горепосочените договори за предоставяне на телекомуникационни услуги, като ответникът е фигурирал в системата на ищцовото дружество под клиентски № *********. Поддържа се, че за периода на потребление от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. са издадени фактури с № *********/ 15.12.2018г., № **********/ 15.01.2019г. и № **********/ 15.02.2019г. на обща стойност 1356, 19 лева. Сочи се, че изискуемостта на вземанията на дружеството по всяка от фактурите настъпвала 15 дни след издаването й. В периода след издаване на първата от посочените по-горе фактури длъжникът не е извършвал плащания, като към настоящия момент задълженията също не били погасени.

Допълнително, излагат се твърдения и че ответникът е сключил договор за лизинг от 25.08.2017г., като лизинговата вещ представлява устройство

*************************. По цитирания договор за лизинг, ответникът не е заплатил седем месечни лизингови вноски всяка в размер от по 34, 99 лв. в периода от м.02.2019г. до м.08.2019г., нито е върнал лизинговата вещ. Предвид това, претендира се и сума в размер от 244, 93 лв., представляваща лизингови вноски за горепосоченото устройство. Предвид изложеното, моли се предявените искове да бъдат уважени.

Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е представил отговор на исковата молба.

В открито съдебно заседание от 07.02.2022г., ответникът се явява лично и оспорва предявената искова претенция в частта, касаеща сумите за телекомуникационни услуги. Признава, че дължи претендираните суми за предоставено на лизинг устройство ********************.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, счита следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на производството:

Предявените обективно, кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са допустими. Налице е пълен идентитет между сумите, за които е издадена заповедта по чл. 410 ГПК и предявената в настоящото производство искова претенция ( след като се съобрази депозираната от 15.12.2021г. уточняваща молба от ищеца- л. 95 от делото ). Исковете са предявени и в преклузивния месечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК- ищецът е получил съобщението с указания за предявяване на иск на дата 03.02.2021г., а исковата молба е подадена чрез лицензиран пощенски оператор на 04.03.2021г. (03.03.2021г. е неприсъствен ден ).

2

По отношение на претендираните суми за телекомуникационни услуги:

Ищецът основава претенцията си за абонаментни услуги на сключените между страните договор за мобилни услуги от 24.06.2017г., изменен с допълнително споразумение от 25.08.2017г.; договор за мобилни услуги от 30.01.2017г., изменен с допълнително споразумение от 28.12.2017г.; договор за мобилни услуги от 04.03.2016г., изменен с допълнително споразумение от 01.03.2018г.; договор за мобилни услуги от 30.11.2016г., изменен с допълнително споразумение от 02.10.2018г.

Видно от горепосочените договори за мобилни услуги и допълнителните споразумения към тях, между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната телефонни номера, при съответни месечни такси и срок на действие на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата – абонаментни такси.

Съдът счита, че договорите за мобилни услуги, откъм съдържание отговарят на законовите изисквания- сключени са при общи условия, като включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. В този смисъл съдът счита, че процесните договори за мобилни услуги са редовни от външна страна и обвързват страните.

Съдът счита обаче, че по делото останаха недоказани обемът и стойността на предоставените услуги. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащи факти в обективната действителност. В противен случай се прилагат неблагоприятните последици от разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за неосъществено. В настоящия случай, съдът счита, че ищцовото дружество не доказа по несъмнен и убедителен начин обстоятелството, че за процесния период от време ответникът е ползвал далекосъобщителните услуги, предоставяни от ищеца. По делото липсват каквито и да е доказателства за това дали по силата на сключените договори за мобилни услуги операторът реално е предоставил на клиента такива услуги, дали същите са били коректно отчетени от измервателните средства на доставчика и дали са правилно тарифирани, а оттук – и дали са коректно фактурирани ( самата фактура не е правопораждащ вземането факт, особено предвид обстоятелството, че в случая е издадена именно от дружеството, което претендира сумите ).

Следва да се посочи и че е налице изрично възражение в тази насока от ответната страна, предвид което ищецът е следвало да ангажира съответните информационни източници, за да обоснове основателността на претендираните суми за далекосъобщителни услуги. Самият факт, че ответникът не е подал отговор на 3 исковата молба не препятства възможността му да се яви в съдебно заседание и да оспори частично или изцяло претенцията на ищеца. Неподаването на отговор на исковата молба не означава и че ищецът се освобождава от основното си процесуално задължение, а именно- да установи пълно и главно положителния факт на потреблението на услуги, техният обем и стойност. За да бъде присъдена главницата, включваща цена на ползвани далекосъобщителни услуги и абонаментни такси, ищецът следва да докаже, че абонатът е имал достъп до мрежата на оператора / в чл.

23, б. „б“ от ОУ на оператора, изрично е посочено, че месечната абонаментна такса, осигурява достъп до услугите, за които е сключен индивидуален договор/ и е използвал услугите, описани в издадените фактури, което обстоятелство, както вече се посочи, се оспорва от ответната страна. Тоест, самият факт на сключване на договора не е достатъчен, за да се обоснове предоставянето, съответно потребяването на услугата.

Нужно е да се установи наличието на услуга, даваща възможност да се реализират входящи, изходящи обаждания и други, свързани с това трафични данни. Нужно е да се установи и техният обем и стойност. По отношение на приложените по делото фактури, следва да се отбележи, че същите произтичат от ищеца и установяват изгодни за него факти /възникване на вземания за доставени услуги под формата на разговори, съобщения, мобилен интернет и др. на посочените стойности/, като те не са подписани от получателя на доставката – ответникът по настоящото производство.

Само по себе си наличието на фактури, удостоверяващи претендираните суми, не може да обоснове извод за тяхната дължимост. Фактурата не е източник на задълженията на получателя по нея, а само ги обективира за счетоводните цели на дружеството.

Фактурата като частен документ не притежава обвързваща съда доказателствена сила за удостоверените в нея вземания ( в тази връзка- Решение № 30/12.07.2011 г. по т.д.

№ 284/2010 г., по описа на ВКС, г.о.). Бидейки частни свидетелстващи документи, едностранно съставените от дружеството месечни сметки за проведените от конкретен телефонен пост телефонни разговори, трафични данни и тяхната стойност, не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила, а се преценяват от съда, наред с всички останали доказателства по делото. По делото обаче, както вече се посочи, не бяха ангажирани доказателства, установяващи по един несъмнен и убедителен начин достъпът и ползването от страна на ответника на предоставените от ищцовото дружество услуги ( напр. ангажирането на искане за изготвяне на съдебно- техническа експертиза ).

Последиците от недоказването на основанието и размера на вземането следва да се отнесат във вреда на ищеца и след като ищецът не доказва факта, от който произтича вземането му – предоставените на ответника мобилни услуги, както и цената им, то претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумите от 64.96 лева - представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. по договор за мобилни услуги от 24.06.2017г., изменен с допълнително 4 споразумение от 25.08.2017г.; 1017.86 лева - представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 30.01.2017г., изменен с допълнително споразумение от 28.12.2017г.; 132.16 лева -представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. до договор за мобилни услуги от 04.03.2016г., изменен с допълнително споразумение от 01.03.2018г.; 141.21 лева представляваща месечни такси за периода от 15.11.2018г. до 14.02.2019г. по договор за мобилни услуги от 30.11.2016г., изменен с допълнително споразумение от 02.10.2018г., следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

По отношение на претенцията за заплащане на лизингови вноски за предоставено устройство:

Ищецът основава претенцията си за заплащане на сумата от 244, 93 лева представляваща лизингови вноски за периода от м.02.2019г. до м.08.2019г. вкл., на договор за лизинг от 25.08.2017г., с предмет мобилно устройство ****************************** / л. 14- л. 15 от делото/. Цитираният договор за лизинг носи подпис на представител на ищеца и на ответника и не е оспорен по делото, поради което съдът приема, че същият валидно обвързва страните. Съобразно чл. 4 от договора за лизинг, с подписването му, лизингополучателят потвърждава, че устройството му е предадено във вид годен за употреба, същото функционира изрядно и съответства на договорените между страните характеристики. Предвид изложеното, съдът приема, че вещта, предмет на лизинговия договор е надлежно предадена на ответника- лизингополучател. Предвид това, за последния възниква корелативното задължение да заплаща месечните лизингови вноски, съобразно обективирания в договора за лизинг погасителен план (арг. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл.