Определение № 1744 от 01.07.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1744 гр. София, 01.07.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20251000501082 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274 вр. чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „В & ВГД ОРАНЖЕРИИ ПЕТРИЧ“ ООД (н.), представлявано от управителя В. Г. срещу определение № 900524 от 12.12.2024 г., постановено по гр.д. № 76/2020 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което е отказано преразглеждане на решението в частта за разноските досежно възложената в тежест на въззивника държавна такса. В жалбата се сочи, че производството е прекратено поради отказ от страна на ищеца от предявения иск. Наведен е довод, че понеже спорът не е разгледан по същество, ищецът не дължи държавна такса. Иска се определението да бъде отменено.

В отговор по жалбата „Корпоративна търговска банка“ АД (н.), изразява становище за основателност на частната жалба. Наведен е довод, че при отказ от предявения иск няма основание в тежест на масата на несъстоятелността да бъдат възлагана държавната такса.

По допустимостта на жалбата.

Жалбата е допустима. Подадена е в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт.

По основателността на жалбата:

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

С определение № 900281/29.05.2023 г. по гр.д. № 76/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград е прекратено производството по делото. Първоинстанционният съд е приел за наличен отказ от предявен иск по чл. 694 ТЗ и позовавайки се на Определение № 90 от 19.02.2019 г. по ч.т.д. № 124/2019 г. по описа на ВКС, І ТО, в тежест на ищеца е възложена държавна такса в размер на 747110,34 лв. Актът е съобщен на „В & ВГД ОРАНЖЕРИИ ПЕТРИЧ“ ООД (н.), представлявано от управителя В. Г. на 15.06.2023 г. (четвъртък).

С молба от 23.06.2023 г. „В & ВГД ОРАНЖЕРИИ ПЕТРИЧ“ ООД (н.) е поискало изменение на определението в частта за разноските с довод, че производството е прекратено, а не е решено по същество.

За да постанови обжалваният акт първоинстанционният съд се е позовал на посочения в решението акт, както и на допълнително идентифицирани произнасяния на съдебни състави при Върховния касационен съд за приложимост на нормата на чл. 78 ал. 4 1

ГПК по силата на препращащата норма на чл. 621 ТЗ.

Постановеното определение точно възпроизвежда цитираното разрешение на поставения за разглеждане въпрос. Утвърдено е разбирането, че нормата на чл. 694 ал. 7 ТЗ не урежда въпроса за дължимостта на държавна такса при прекратяване на съдебното производство без спорът да е разгледан по същество, поради което приложение следва да намери общото правило. Необосновано предизвиканият съдебен спор поражда отговорност за разноски, включваща и задължението за заплащане на следващата се държавна такса според изхода на спора. При прекратяване на производството по делото (без оглед на причината за това) ищецът носи отговорност за сторените разноски, а следователно и за дължимата, но отложена в случая държавна такса (в този смисъл са определение № 90 от 19.02.2019 г. на ВКС, ТК, I ТО и цитираната в него практика, определение № 310 от 12.07.2022 г. по ч. т. д. № 1301/2022 г. на ВКС, ТК , І ТО и др.).

В случая се установява, че производството е инициирано от несъстоятелния длъжник, а приключването му макар и спрекратително определение, го задължава да заплати и следващата се държавна такса.

Така мотивиран, Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 1 състав ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 900524 от 12.12.2024 г., постановено по гр.д. № 76/2020 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград.

Определението може да бъде обжалвано с частна касационна жалба пред Върховния касационен съд по реда и при условията на чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

Особено мнение на съдията Владимир Вълков

Не споделям възприетото от мнозинство разширително тълкуване на чл. 694 ал. 7 ТЗ.

Намирам нормата на чл. 694 ал. 7 ТЗ за специална по отношение на общия закон, регламентиращ публичното задължение за държавна такса. С оглед нормата на чл. 46 ал. 1 от Закона за нормативните актове нормативното правило следва да бъде приложено според точния му смисъл, което предполага в нормативния текст да бъде вложено определено съдържание, обезпечаващо регулация на реални ситуации.

Нормата на чл. 694 ал. 7 ТЗ утвърждава изключение от правилото, че държавна такса се дължи при предявяване на искането (чл. 73 ал. 3 ГПК и чл. 3 ал. 1 от Закона за държавните такси). Това разрешение обезпечава достъп до съд при отчитане спецификите на спора, призван да осигури справедливото разпределение на обективно ограничените активи в масата на несъстоятелността. Законът предписва изключително кратък срок за предявяване на иска – 14 дни, за чието начало ищецът дължи да следи (чл. 694 ал. 6 ТЗ) и очевидно цели бързо определяне безспорността на вземанията, обезпечаващо от своя страна развитието на производството по несъстоятелност. Същевременно обаче краткият срок поставя под въпрос 2 пълноценната проверка за съществуване на вземането в хипотезата на чл. 694 ал. 3 ТЗ, например. От друга страна, предвид универсалния характер на производството по несъстоятелност предприетата инициатива от един кредитор на масата ползва всички останали. Участието в разпределението на привиден кредитор осуетява приложението на прокламираната от чл. 607 ТЗ цел – справедливо удовлетворяване на кредиторите. Смятам, че отложеният момент на държавната такса приоретизира тази нормативно утвърдена цел пред нуждите на правораздаването публичната услуга по правораздаване да бъде предварително съфинсирана от инициатора на производството.

Очертаният предмет на исковете по чл. 694 ГПК ги ограничава до съществуване на парични вземания като прави впечатление, че законът фиксира базата за остойностяване на държавната такса в отклонение от правилото, че изпълнителната власт може да определи механизмът за остойностяване. Съгласно чл. 694 ал. 7 изр. второ ТЗ таксата се определя върху ¼ от цената на иска или утвърдена е значителна редукция спрямо принципа, установен с чл. 69 ал. 1 т. 1 ГПК, че цената на иска е съизмерима с размера на спорната сума. Оттук, струва ми се, произтича още едно значително отклонение от общото правило за таксуване на публичната услуга правораздаване – интересът у фиска от участие на търсещия правосъдие при финансово обезпечаване на правораздавателната дейност отстъпва пред обезпечаване на ефективна конкуренция между реални кредитори на масата на несъстоятелността. И длъжникът (чл. 694 ал. 1 ТЗ), и неприетият кредитор (чл. 694 ал. 2 ТЗ), а и оспорващият кредитор (чл. 694 ал. 3 ТЗ) ще дължат четири пъти по-ниска такса спрямо всеки друг ищец независимо какъв обем от работа на съда са провокирали. Налага се извод за целенасочено ограничаване на финансовата тежест върху инициатора на съдебното производство при исковете по чл. 694 ГПК, което също може да бъде обяснено с очакван облекчен достъп до съд за разрешаване на спор с предмет легитимацията на кредитор на масата на несъстоятелността и то без оглед на инициатора на процеса.

Както отбелязва и Върховният касационен съд в определение № 1409 от 12.05.2025 г. по к. ч. т. д. № 746/2025 г. на ВКС, ТК, І ТО нормата на чл. 60 ал. 1 от Конституцията на Република България предписва законоустановеност на таксите. Оттук следва, че дължима от държавата услуга предполага конкретно плащане, само ако това е изрично и нормативно предписано. Макар и правилото да визира конкретно гражданите, с оглед принципа на равнопоставеност на частноправните субекти, следва да намери приложение и по отношение на юридическите лица. Няма легитимна причина частноправният субект – юридическо лице, да бъде третиран различно от физическото лице, към което единствено е относимо гражданството.

Споделям разбирането, че доколкото държавната такса съпътства съдебната защита тя се включва в нейната цена, определящо я и като елемент от родовото понятие разноски в гражданския процес. Нормата на чл. 78 ал. 4 ГПК регламентира отговорност за разноски, но утвърждава вземане за оказалия се необосновано привлечен в процеса – ответникът по иска при прекратяване на производството. Съдът няма качеството ответник, а разширителното тълкуване на тази норма като да влиза в противоречие с изискването за нормативна установеност.

В контекста на общия текст с наименование Присъждане на разноски еднозначно е откроена хипотезата на невнесена предварително държавна такса – чл. 78 ал. 6 ГПК. Макар и правилото да касае освобождаване от публично задължение (а не отлагане на изпълнението му) онагледява принципа, че достъпът до съд е с преимущество пред фискалните съображения за съфинансиране на публичната услуга по правораздаване. Затова и неспособният да внесе предварително дължимата държавна такса бива освободен от тази тежест. Приходът в бюджета обаче не е гарантиран. Ответникът дължи да заплати следващата се държавна такса доколкото: 1) делото е решено в полза на освободеното от държавна такса лице и 2) е налице основание за ангажиране на отговорността му за 3 разноски.

Аналогично стои въпросът и при чл. 694 ал. 7 ТЗ. След като чл. 694 ал. 7 изр. първо ТЗ единствено отлага задължениието за заплащане на държавна такса, такава се дължи по силата на чл. 77 ГПК и то от подателя на искането (арг. от чл. 73 ал. 3 ГПК). Същевременно обаче нормата на чл. 694 изр. трето ТЗ изрично извежда задължението за държавна такса не от факта на предявеното искане, нито от развилото се съдебно производство, а от конкретизирано условие – ако искът бъде отхвърлен. Този буквален прочит на нормата позволява осмислянето й с оглед прокламираната от специалния закон цел. При отчитане на облекчения достъп до съд – такъв е осигурен и без да е платена предварително държавна такса (чл. 694 ал. 7 изр. първо ТЗ), значително ограничена имуществена тежест на типична публична услуга по правораздаване (чл. 694 ал. 7 изр. второ ТЗ), намирам за логично именно поддържаното в жалбата разбиране, че чл. 694 ал. 7 изр. трето ТЗ обуславя задължението за държавна такса от разрешен по същество спор. Приравняването на очертания факт с придадено му правно значение на приключване на спора предполага разширително тълкуване на нормативен текст, което, предвид изискването за законоустановеност на таксите, не намирам за възможно.

Спорът за съществуване на вземането съпровожда производството по несъстоятелност и в една или друга степен препятства своевременното разпределение на сумите сред кредиторите, легитимирани да ги получат (чл. 725 ТЗ). Производството по чл.

692 ТЗ не е в състояние да обезпечи трайно разрешаване на спор за съществуване на вземане след като законът гарантира възможност спор с такъв предмет да се развие въпреки разгледаните от съда по несъстоятелността конкуриращи се тези и то без ограничение в доказателствените средства предвид утвърдената практика с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2017 от 03.12.2018 год. по т.д. № 1/2017 г. на ВКС, ТК. Пренесеният спор в исковото производство по чл. 694 ТЗ поддържа висящността му, но едва това производство стимулира титуляра на вземането да изчерпи доказателствените си средства. Оттук следва и обективната възможност както за оспорващия, така и за претендиращия кредитор да преценят дали да поддържат висящността на спора с юридически незащитима теза или да се откажат от оспорването (оттегляне е равнозначно на отказ, доколкото и преклузивният срок по чл. 694 ал. 4 ТЗ изключва възможността спорът да бъде повдигнат впоследствие). Затова приемам изводимата от правилото условност на задължението за държавна такса – ако искът бъде отхвърлен, за реален стимул за своевременно преустановяване на незащитимо оспорване, спестяващо и принципно дължимото от съда разрешаване на спора по същество.

Единствено с решението си по съществото на спора съдът осъществява правораздавателната си функция, от което правилото еднозначно извежда и задължение за заплащане на редуцираната държавна такса.