Решение № 46 от 30.01.2026, Районен съд - Несебър

РЕШЕНИЕ

№ 46 гр. Несебър, 30.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валери Вл. Събев при участието на секретаря Мария Й. Янакиева като разгледа докладваното от Валери Вл. Събев Гражданско дело №

20252150100978 по описа за 2025 година

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД .

От ищеца *** срещу *** са предявени искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 769,62 лева – неизплатена главница по фактури, с отчетен период от 28.05.2022 г. до 22.10.2024 г. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 192,77 лева, представляваща мораторна лихва за забава на фактурираните вземания за периода от 27.10.2022 г. до датата на подаване на исковата молба; както и законната лихва върху главницата от 769,62 лева от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумат. Изложено е, че ищецът и ответникът са страни по валидно възникнало облигационно отношение, по силата на което за цитирания отчетен период неплатените задължения, съгласно действащите цени, одобрени от КЕВР, възлизат на 769,62 лева, за което са издадени фактури, подробно описани в исковата молба. Наведено е, че сумите не са заплатени в предвидените срокове. С тези доводи до съда е отправено искане да уважи претенциите. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от *** е депозиран отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват. Посочва, че за част от процесните вземания е воден процес от ищеца срещу *** и ***, като се моли да изготвяне на служебна справка за установяване номера на делото и приобщаването му към настоящото. Оспорва се фактура № *** г., както и вземанията за главница и лихва по нея, като се възразява за настъпила в полза на ответника погасителна давност и се обосновават нарушения при отчитането на остойностените по нея количества потребление. Изцяло се оспорват претендираните лихви, като се заявява, че ответникът многократно правил опити да прехвърли партидата на имота на свое име и да заплаща потреблението си, но поради натрупани стари задължения на предишните собственици бил препятстван, тъй като се изисквало от него да изплати всички натрупани задължения, вкл. за заден период, в който не е бил собственик и ползвател. Не се оспорва наличието на договорна връзка между страните и наличието на водоподаване към 1 процесния имот, но се възразява срещу размера на отчетеното потребление за процесния период и извършеното разпределение от централни водомери. Заявява се желание и готовност за медиация и постигане на спогодба.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 12 ГПК намира, че се установява следнoто от фактическа и правна страна:

Настоящият съдебен състав констатира, че към отговор на искова молба вх. № 8417 от 10.09.2025г. по описа на Районен съд Несебър, подаден от ответника ***, е приложено авизо за издадено преводно нареждане от същата дата (на л. 37 от делото), видно от което в полза на ищеца е преведена сумата от 620,49 лв. – за периода 08.22 – 10.24, аб. № ***, апартамент ***, *** ***. В отговора на исковата молба се съдържа изявление от ответника, че със заплащането на сумата от 620,49 лв. той погасява сумите по всички фактури в исковата молба, с изключение на оспорената от него фактура № *** от 26.09.2022г. с главница 249,13 лв., както и погасява сумата от 100 лв. – платена от ищеца държавна такса. От текста на исковата молба се установява, че извън посочената фактура от 26.09.2022г. се претендират суми по фактури, издадени в периода 25.10.2022г. – 25.11.2024г., с главница на обща стойност от 520,49 лв. Следователно с изявлението в отговора на исковата молба и с оглед приложеното към него платежно, ответникът е заявил по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД кои задължения към ответника погасява, а именно: сумата от 520,49 лв. – главница по фактури, описани в исковата молба, издадени за периода 25.10.2022г. – 25.11.2024г., както и сумата от 100 лв. – платена от ищеца държавна такса за образуване на делото. Отговорът на исковата молба, ведно с приложенията към него, е връчен надлежно на ищеца на дата 14.10.2025г. чрез ССЕВ (доказателства на л. 48 от делото). Т.е. изявлението на ответника е стигнало до знанието на ищеца и за него е било ясно какви точно суми се погасяват с плащането от 620,49 лв., направено на 10.09.2025г. При това положение, от надлежно упълномощен представител на дружеството ищец (с пълномощия да се разпорежда се предмета на делото видно от пълномощно на л. 57) е депозирано становище (на л. 55 – л. 56 от делото), в което е формирана воля в следния смисъл: „частично оттеглям заявената искова претенция до размера на платеното, а именно 620,49 лв.“. При формираната изрична воля от ответника за сумите, които погасява, то следва да се приеме, че от ищеца е въведено надлежно оттегляне на исковата за сумата от 520,49 лв. – главница по издадени фактури, издадени в периода 25.10.2022г. – 25.11.2024г., с отчетен период по фактури 26.08.2022г. – 22.10.2024г. (в частта относно платената държавна такса оттеглянето не представлява оттегляне на иск, а оттегляне на акцесорната претенция за така направените разноски). Налага се извод, че е формирана изрична воля от ищеца (в становище вх. № 11551 от 19.11.2025г.), чрез надлежно упълномощен представител, за частично оттегляне на предявения иск за главница и към този момент съгласие на ответника с оттеглянето не е било необходимо. Следователно всички предпоставки на чл. 232 ГПК са налице и в тази част производството следва да бъде прекратено поради оттегляне на предявения иск.

По предявения иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД :

С оглед горните изводи този иск към момента е висящ за сумата от 249,13 лв., начислена по фактура № *** от 26.09.2022г. (на л. 20 от делото), с отчетен период по посочената фактура – 28.05.2022г. – 25.08.2022г.

В тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна връзка с другата страна, основанието и размера на вземането си. Т.е. в конкретния случай той трябва да установи, че за процесния период до процесния собствен на ответника имот е извършено водоподаване във 2 фактурираните количества, вкл. и надлежно извършено разпределение от централните водомери в сградите. Ищецът следва да докаже изискуемостта и размера на претенцията си. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга.

По делото безспорно се установява (нотариален акт на л. 34 – л. 35), че ответникът *** е придобил собствеността върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** – *** на дата 09.08.2022г. От този момент той е придобил качеството „потребител“ на ВИК услуги (този извод произтича и от разпоредбата на чл. 61, ал. 1 от ОУ на ищеца, според която при промяна в собствеността се променя и титуляра на откритата партида). По делото не е спорно, че от този момент нататък страните са в облигационна връзка помежду си (този факт се потвърждава и от ответника вкл. с плащането на суми за последващите периоди). Установява се също така (от справка-извлечение на л. 8 от делото), че за периода 28.05.2022г. – 25.08.2022г. водомерът е бил видян от служител на ищеца и е констатирано потребление от 29 куб.м., а от разпределение – 48,58 куб. м. От заключението на експертизата, която се кредитира от съда като обективна, компетентна и безпристрастна (на л. 79 – л. 85 от делото) също се потвърждава, че количеството вода е начислено правомерно, вкл. и това от централния водомер – „от разпределение“.

Спорен е единствено въпросът дали ответникът е бил реален потребител на фактурираните количества. Както се посочи той е придобил собствеността на 09.08.2022г., поради което за част от фактурирания период – 28.05.2022г. – 08.08.2022г., не е бил собственик на имота, респ. не е бил потребител на ВИК услуги. За този период той не дължи плащането на задължения към ищеца.

Видно е, че в самата фактура от 26.09.2022г. фактурираният период е разделен на две части, като в него попада периодът 28.05.2022г. – 31.07.2022г. Сумите, съответните на фактурираните в този период количества потребена вода, не се дължат от ответника, тъй като не е бил собственик на имота, респ. потребител на ВИК услуги. В периода 01.08.2022г. – 25.08.2022г. са фактурирани количества от 8 куб.м. вода на стойност 29,24 лв. и 13,49 куб.м. – от разпределение, на стойност 49,31 лв. (т.е. общо 78,55 лв., или 94,26 лв. с ДДС). Както се установява от разпита на вещото лице – при липсата на отчитане на водомера към 09.08.2022г., единственият възможен начин (впрочем приложен и от ищеца при фактурирането с процесната фактура, включваща два периода с различни цени на задълженията за всеки период) за установяване на потребеното количество вода в периода 09.08.2022г. – 25.08.2022г. е съразмерно – чрез разделяне на общото потребено количество на броя дни и определянето му за период от 17 дни – периода 09.08.2022г. – 25.08.2022г. През призмата на чл. 162 ГПК настоящият съдебен състав намира, че това е единственият възможен начин за определяне задълженията на ответника по процесната фактура. Изчислено по този начин съразмерното количество потребена вода, което следва да се определи на ответника е от 5,44 куб.м., на стойност (при цените съгласно Решение № БП-Ц-17 от 29.07.2022г. на КЕВР) от 19,88 лв. без ДДС, или 23,86 лв. с ДДС. Изчислено по същия начин количеството потребена вода „от разпределение“ е от 9,17 куб. м. на стойност 33,51 лв., респ. 40,21 лв. с ДДС. Следователно общият размер на задълженията на ответника *** по спорната фактура, изчислен по реда на чл. 162 ГПК е 64,07 лв. и искът за главница следва да бъде уважен до тази сума, респ. отхвърлен до пълния претендиран размер от 249,13 лв. По правилата на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България следва да бъде присъдена сумата от 32,76 евро.

Това вземане не е и погасено по давност, тъй като настоящият иск е предявен на 06.08.2025г., а е видно, че ответникът дължи суми за периода от 09.08.2022г., поради което към подаване на исковата молба не е бил изтекъл давностният срок, а с подаването й – течението му се е прекъснало (арг. от чл. 111 и чл. 116, б. „б“ от ЗЗД).

3

По предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

В тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава за посочения период – 27.10.2022г. – 05.08.2025г. Ответникът следва да докаже твърденията си, че причината за забавянето е изцяло по вина на ответника. С оглед изводите на съда във връзка с иска за главница (вкл. и в частта, в която ответникът е платил главници и искът е оттеглен), то наличието на главен дълг е доказано по делото. Наред с това издадените фактури са с краен срок за плащане до 26.10.2022г., 24.11.2022г., 25.05.2023г., 26.07.2023г., 24.09.2023г., 24.12.2023г., 25.07.2024г., 25.10.2024г., 25.12.2024г., поради което ответникът действително е изпаднала в забава още към 27.10.2022г. Лихвата за периода 27.10.2022г. – 05.08.2025г. върху главницата по фактурата от 26.09.2022г. следва да се изчисли върху приетата от съда за дължима сума от 64,07 лв., т.е. същата е в размер на 23,35 лв. (а не в претендирания в исковата молба от 89,16 лв.). Т.е. искът за лихва следва да бъде уважен до размер от 126,96 лв. и отхвърлен до пълния предявен размер от 192,77 лв. След превалутирането по правилата на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България – искът за лихва следва да бъда уважен за сумата от 64,91 евро.

Във връзка с горното съдът приема възраженията на ответника за недължимост на лихви за неоснователни. На първо място – вече се посочи, че страните са обвързани от облигационна връзка (от 09.08.2022г.) – цитираните общи условия. В чл. 33, ал. 2 от ОУ е посочен срок за плащане на сумите – 30 дни от датата на фактуриране. Т.е. по арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД денят на изпълнение на задължението е бил определен и длъжникът изпада в забава след изтичането му. Не се приемат за основателни възраженията на ответника, че не е изпаднал в забава, тъй като от него е изискано да плати и задълженията на предишните собственици на апартамента, което го е препятствало да заплати и неговите задължения, тъй като платените суми щели да бъдат отнесени към старите задължения (на предишните собственици). По арг. от чл. 76 ЗЗД не е съществувала пречка за ответника да погаси задълженията, касаещи периода, след който е придобил апартамента, и да посочи това като изрично основание на плащането. При такава хипотеза ищецът не би могъл „да отнесе“ неговите плащания към предходни задължения за обекта, а дори и да го беше направил – при заявен от потребителя избор това отнасяне не би имало правно значение. Самият ищец в хода на процеса е извършил плащане и е посочил кои задължения погасява, като искът е оттеглен по отношение на тях. За задълженията до 27.05.2022г. е налице влязло в сила решение по в.гр.д. № 265/2023г. по описа на Окръжен съд Бургас за осъждане на предишните собственици, поради което тези суми не се претендират от ответника. Крайният извод е, че ответникът е изпаднал в забава на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД и неговите доводи за недължимост на лихвите са неоснователни (не се потвърждават от установените по делото факти и действащите разпоредби). Ето защо искът за лихва следва да бъде уважен в посочения по-горе размер.