Решение № 6986 от 17.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6986 гр. София, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Цветомир М. Минчев

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100502896 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 1103 от 22.01.2025 г., постановено по гр. дело № 32270/2023 г. по описа на СРС, 77 състав, са отхвърлени предявените от С. Д. Д., ЕГН ********** срещу „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД, ЕИК 175138361 кумулативно обективно съединени искове, както следва: с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено с изтичане на уговорения срок на предизвестие № 35649/17.01.2023 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради закриване на част от предприятието, съответно на уволнението, извършено със Заповед № 12404/12.04.2023 г. поради налагане на дисциплинарно наказание за неявяване на работа в течение на повече от два последователни дни; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 7 015,28 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 19.03.2023 г. до 04.06.2023 г., както и с правно основание чл. 214 КТ за заплащане на сумата от 2 881,27 лв., представляваща обезщетение за незаконно отстраняване от работа за периода от 15.02.2023 г. до 18.03.2023 г., като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 2 845,20 лв., представляваща разноски по делото.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 45832/10.02.2025 г. на ищцата С. Д. Д. с изложени доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва възприетия от страна на първоинстанционния съд извод за аналогично приложение на чл.

1

344, ал. 2 КТ, поради което получаването от нея на второто предизвестие № 35807/13.02.2023 г. е довело до увеличаване на срока на вече отправеното такова № 35649/17.01.2023 г., който към този момент все още не е бил изтекъл, като по този начин работодателят едностранно е изменил трудовото правоотношение в интерес на служителя, без да е налице негово съгласие в тази насока за оттеглянето му. В тази връзка посочва, че приложението на разпоредбата на чл. 344, ал. 2 КТ се обуславя от наличието на вече издадена нарочна заповед за уволнение, която работодателят може сам да отмени до предявяване на иск за нейната отмяна, но не и едностранно да я измени, тъй като при липсата на съгласие за удължаване на срока на предизвестието от страна на работника или служителя такова е недопустимо, поради което трудовото правоотношение следва да се счита за прекратено считано от 18.03.2023 г., когато е изтекъл срокът на по-ранното от двете предизвестия. Заявява, че едностранна възможност за изменение на срока на предизвестието се предвижда единствено в хипотезата на съкращаването му, в който случай се дължи заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ, но настоящият случай не е такъв. Оспорва да е налице постигнато съгласие между страните по реда на чл. 119 КТ за изменение на трудовото правоотношение помежду им в частта относно датата на прекратяването му.

Оспорва и възприетия от първоинстанционния съд извод, че удължаването на срока на предизвестието е било в нейн интерес, доколкото непосредствено след прекратяване на трудовото правоотношение е започнала работа при друг работодател. Навежда доводи за допуснато нарушение на правилата за предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като е майка на дете до 3-годишна възраст, родено на ******** г., поради което работодателят е следвало да изиска разрешение от Инспекцията по труда още преди връчването на предизвестие № 35649/17.01.2023 г., който момент счита за релевантен относно преценката за спазване на правилата за предварителната закрила, а не едва в срока на действието му, изтъквайки липсата на своевременно взето и дадено съгласие за нейното уволнение като самостоятелно основание за отмяната му. За незаконосъобразно счита и последващото прекратяване на трудовото й правоотношение, извършено със заповед № 12404/12.04.2023 г., на основание чл. 320, ал. 2, т. 6 КТ – чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, тъй като от страна на работодателя не е доказано основанието за издаване на заповед № 3695/14.02.2023 г. по реда на чл. 120, ал. 1 КТ, а именно: обективните обстоятелства, обосноваващи наличието на производствена необходимост в отдела, в който е преместена. В тази връзка посочва, че само въз основа на показанията на свидетЕ.та А.А. не може да се направи извод в тази насока, а представеният договор с контрагент също не е годен да установи този факт, тъй като не е в цялост. Излага съображения за немотивираност на заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ поради липсата на изложени в нея критерии, обосноваващи наличието на производствена необходимост. Оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод, че притежаваната от нея квалификация отговаря на изискванията за заемане на новата длъжност, посочвайки, че владее професионално само португалски език, но не и английски, още повече, че не се установява връзката между закриването на двете звена.

Допълва, че по своето естество издадената заповед № 3687/13.02.2023 г. води до преназначаването й на нова длъжност с различен характер на трудовите функции в 2 сравнение с първоначално заеманата такава, оспорвайки от страна на работодателя да е проведено обучение преди да започне работа по нея, още повече, че в нея е посочено, че длъжността ще се изпълнява временно, без да е отразен конкретен срок, което се изтъква като самостоятелно основание за нейната незаконосъобразност. В допълнение се посочва, че преназначаването на новата длъжност е продължило за период от време, който надхвърля предвидения в чл. 120, ал. 1 КТ срок от 45 календарни дни. Заявява още, че включително и в хипотезата на временно преназначаване на друга длъжност по реда на чл. 120, ал. 1 КТ работодателят е следвало да уведоми НАП за извършеното изменение, както и да го впише в трудовата й книжка, което той не е сторил, поради което е била уволнена от длъжност, на която тя не е била назначена. Оспорва да е разполага с работен график за периода след 14.02.2023 г., което изтъква като основание да не се явява на новото си работно място в офиса на работодателя. С оглед незаконосъобразното прекратяване на трудовото й правоотношение счита, че в нейна полза се следва и претендираното обезщетение по чл.

225, ал. 1 КТ в размер на 7 015,28 лв. за периода от 19.03.2023 г. до 04.06.2024 г., твърдейки, че считано от 05.06.2023 г. е започнала работа при друг работодател „Аксенчър България“ ЕООД. Излага съображения, че в нейна полза се следва и претендираното обезщетение по чл. 214 КТ, тъй като първоинстанционният съд неправилно е разгледал релевантните факти при произнасянето си по него, поради което е достигнал до погрешни фактически и правни изводи. Конкретно посочва, че с имейл от 14.02.2023 г. е научила за издадената заповед № 3695/14.02.2023 г., с която е преназначена на новата длъжност „телеагент“, без към него да са приложени длъжностна характеристика, трудов договор и работен график, твърдейки, че надлежно е изпълнила условията на работодателя, явявайки се на 15.02.2023 г. в офиса му, за да върне наличното техническо оборудване за работа от вкъщи, оспорвайки да е разполагала с работен график след 14.02.2023 г., а освен това преназначаването й на новата длъжност не е декларирано в НАП и не е отбелязано в трудовата й книжка. Поддържа изложените с исковата молба съображения за проявена недобросъвестност от работодателя при упражняване на своите права в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, доколкото заповед № 12404/12.04.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание уволнение е издадена 2 дни след навършване на 3-годишна възраст от детето й, поради което с действията си по издаване на заповед № 3687/13.02.2023 г. и отправяне на предизвестие № 35807/13.02.2023 г. той е целял единствено удължаване на срока на вече отправеното предизвестие № 35649/17.01.2023 г., преодолявайки по този начин предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се уважат. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, споделяйки изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, които почиват на обстоен анализ на събраните по делото доказателства и правилно прилагане на закона включително и при наличие на празнини в правото и съгласно ЗНА. Излагат се съображения за аналогично приложение на разпоредбата на чл. 344, ал. 2 КТ, тъй като в случай, че по свой почин работодателят може да отмени заповедта за уволнение до предявяване на иск от служител пред съда, на още по3 голямо основание той може да я измени. Поддържа, че с получаване на предизвестие № 35807/13.02.2023 г. от служителя се достига до удължаване на срока на предходно подаденото такова № 35649/17.01.2023 г., което би било в интерес на служителя. Оспорва отправените предизвестия за прекратяване на трудовото правоотношение да са породили своето действие, тъй като такова е настъпило едва с връчване на последвалата заповед № 12404/12.04.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяване на работа в периода от 15.02.2023 г. до 23.02.2023 г. В тази връзка посочва, че на основание издадената по реда на чл. 120, ал. 1 КТ заповед № 3695/14.02.2025 г. С. Д. е следвало да се яви на работа на 15.02.2023 г. в 09:30 часа в офиса на работодателя на адрес: гр. София, ул.

„Алабин“ № 1, сграда Телъс Тауър, но същата не е сторила това, тъй като единствено е предала повереното й оборудване за работа от вкъщи, след което според показанията на свидетЕ.та Л.Й. се е разхождала в мола. Процедурата по налагане на дисциплинарно наказание счита за спазена от формална страна, тъй като на служителя са изискани и тя е дала писмените си обяснения, които работодателят е съобразил, позовавайки се на тях в оспорената заповед № 12404/12.04.2023 г. Издадената впоследствие по реда на чл. 120, ал. 1 КТ заповед № 3687/13.02.2023 г. също счита за законосъобразна поради настъпила производствена необходимост, която е наложила преназначаването на ищцата на новата длъжност „телеагент“, в подкрепа на което са представените таблици за м. януари и м. февруари 2023 г., установяващи работните обеми с португалски език, според които процентът на ниво на обслужване на клиенти с него е паднал на 75 %. Оспорва изложените доводи, че Д. е работила само с португалски, но не и с английски език, владеенето на който също е било част от изискванията на заеманата от нея първоначална длъжност „агент преглеждане на съдържание“. Заявява, че от 15.02.2023 г. до датата на връчване на заповед № 12404/12.04.2023 г. тя изобщо не се явявала на работа, поради което няма основание да се приеме, че предвиденият в чл. 120, ал. 1 КТ 45-дневен срок не е бил спазен. Твърди, че не е необходимо съгласие на работника или служителя за изменение на заеманата от него длъжност по реда на чл. 120, ал. 1 КТ, още повече, че заповед № 3687/13.02.2023 г. е връчена при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели А.А. и Х.Т.. Оспорва изложените доводи, свързани с проявена недобросъвестност от страна на работодателя. По изложените съображения отправя искане въззивната жаба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно 4 правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.