Определение № 1864 от 17.04.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1864 гр. Варна, 17.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно частно гражданско дело № 20263100500700 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 147/09.01.2026 г. от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Определение № 235/10.03.2026 г., постановено по гр.д. № 9/2026 г. по описа на Районен съд – Провадия, с което е прекратено производството по делото, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

В частната жалба се навежда оплакване, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че след постановяване на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК, разпоредбата на чл. 72 ГПК е претърпяла изменения и в действащата й редакция за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците, а в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси. Сочи се, че в съдебната практика се приема, че ако по делото се претендира едно благо, таксата е една колкото и да са основанията, от които това благо се извежда и колкото и да са лицата, които го претендират или от които това благо се претендира, при наличие на общност на основанието. Жалбоподателят твърди, че в случая се претендира установяване съществуването на вземания за главница, лихви и такса – всички произтичащи от един и същи договор, за които вземания е издадена една и съща заповед за изпълнение, т.е. има общност на основанието. При тези съображения счита, че няма основание за задължаване на ищеца да внесе държавна такса, била тя и минималната, за всяко отделно вземане. Поддържа се, че таксата следва да бъде определена върху сбора от сумите за главница, договорна лихва и лихва за забава, тъй като същите произтичат от един и същи договор. Така след приспадане на платената такса в заповедното производство от 2%, със заплащането в исковото производство на държавна такса от 2% от общия размер на вземанията дължимата такса от 4% се явява платена, поради което исковата молба не следва да бъде връщана, респ. делото да бъде прекратявано на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Моли се за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на Районен съд – Провадия за продължаване на съдопроизводствените действия.

За да се произнесе по жалбата, съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок и от легитимирана страна, 1 при наличие на правен интерес от обжалване.

Разгледана по същество, частната жалба се явява неоснователна, като съображенията за това са следните:

Производството пред Районен съд – Провадия е образувано по искова молба, подадена от „Първа инвестиционна банка“ АД, с която са предявени срещу Е. Т. И. кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, чл. 92, чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните парични вземания: сумата от 1500 лв., представляваща непогасена главница по договор за банков кредит за издаване на кобрандирана револвираща международна кредитна карта Visa с чип и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка с № **** г.; сумата от 424,81 лв., представляваща просрочена договорна лихва по т. 8 и т. 8.1, начислена за периода о т 19.11.2022 г. до 31.03.2024 г. вкл.; сумата от 132,37 лв., представляваща просрочена наказателна лихва по т. 9 от договора, начислена за периода о т 06.12.2022 г. до 31.03.2024 г. вкл.; сумата от 5,75 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода 01.04.2024 г. до 10.04.2024 г. вкл.; сумата от 85 лв., представляваща такси за месечно обслужване за периода м.11.2022 г. и м.03.2024 г. по т. 13 и т.13.1 от договора, както и сумата от 60 лв., представляваща дължими разноски за връчване на покана за обявяване кредита за предсрочно изискуемост, дължими на основание т. 17 от договора, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението - 11.04.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед № 359/20.05.2024 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.

417 ГПК по ч.гр.д. № 453/2024 г. по описа на Районен съд – Провадия.

При извършване на служебна проверка за редовност на исковата молба районният съд е констатирал, че същата не отговаря на изискванията за редовност и с Разпореждане № 223/23.01.2026 г. е указал на ищеца в 1-седмичен срок от съобщаването да представи доказателства за довнесена по сметка на Районен съд – Провадия държавна такса в размер на 86,57 евро, дължима съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и чл. 72, ал. 1 ГПК, явяваща се разлика между общо дължимата такса и заплатените до момента такси в заповедното и в исковото производство.

Препис от разпореждането е редовно връчен на ищеца на 31.01.2026 г., но в указания срок не е постъпила по делото молба в изпълнение на дадените от съда указания, нито таксата е била платена по сметка на съда.

С обжалваното Определение № 253/10.03.2026 г. производството по делото е прекратено поради неотстраняване на нередовностите на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

Разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ГПК в редакцията съгласно ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г. предвижда, че за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците. Съгласно чл. 72, ал. 2 ГПК за предявените с една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси.

Според трайната практика на ВКС по приложението на чл. 72 ГПК за размера на дължимата държавна такса без значение е видът на съединяване на исковете, евентуално или кумулативно, от значение е защитаваният интерес, който трябва да бъде различен по отделните искове. Приема се, че преценката относно приложението на уредените в ал. 1 и ал. 2 от чл. 72 ГПК хипотези е конкретна. Тя зависи от проявлението на уредените случаи, в зависимост от това дали ищецът търси защита на един интерес или на различни интереси (в този смисъл – определение № 22 от 07.02.2020 г. по ч. гр. д. № 213/2020 г., I г.о. на ВКС; определение № 50244 от 09.12.2022 г. по ч. гр. д. № 3376/2022 г., II г.о. на ВКС; определение № 457 от 12.11.2020 г. по ч. т. д. № 1747/2020 г., ІІ т.о. на ВКС; определение № 3098 от 2

25.11.2024 г. по т. д. № 2549/2024 г., II т.о. на ВКС и др.).

Настоящият съдебен състав приема, че в конкретната хипотеза ищецът е предявил различни искове, със самостоятелен правен интерес по всеки от исковете, следователно и отделен имуществен интерес по всеки от тях. Не става въпрос за претендиране на едно благо на няколко основания, а за различни парични вземания, които макар и възникнали въз основа на един договор, се дължат при проявлението на различни материални предпоставки. Интересът по всеки от предявените по реда на чл.

422 ГПК искове за главница, възнаградителна лихва, неустойки, такси, разходи за връчване на покани и обезщетение за забава е различен и защитата на шестте отделни интереса обуславя шест самостоятелни задължения за заплащане на държавна такса за разглеждане на исковете. При приложение на чл. 69, ал. 1, т. 1 и чл. 72, ал. 2 ГПК дължимата държавна такса следва да се определи върху цената на всеки един иск в размера по чл. 1 ТДТГПК (4% върху сумата на главницата и по 25,56 евро за исковете за възнаградителна лихва, неустойка, такси, разходи и обезщетение за забава). От тази сума се приспада вече платената такса в заповедното производство и разликата формира размера на държавната такса за довнасяне. Районният съд е приложил и правилото на чл. 73, ал. 4, изр. 2-ро ГПК като е намалил размера на дължимата държавна такса за разглеждане на исковете с 15 на сто и определил за довнасяне от ищеца сумата от 86,57 евро, представляваща разликата между общо дължимата такса и заплатените от ищеца такси в заповедното и исковото производство.

При тези съображения въззивният съд приема, че законосъобразно исковият съд е дал указания на ищеца да представи доказателства за довнасянето на изискуемата такса, респ. след неотстраняване на нередовностите в указания срок е прекратил производството, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

Изложеното налага извод за неоснователност на сезиралата съда частна жалба, поради което обжалваното определение следва да се потвърди.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 235/10.03.2026 г., постановено по гр.д. № 9/2026 г. по описа на Районен съд – Провадия.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3