Решение № 4756 от 19.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4756 гр. Пловдив, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330114668 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД.

В исковата молба от П. А. Ч. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД се твърди, че между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за паричен заем с № ***/17.11.2023 г. който бил нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и Договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № ***/17.11.2023 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, който е лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка. Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48,35 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради 1 липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. На собствено основание е нищожен и сключеният договор за предоставяне на гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48 транспортирана в ЗПК. Изтъква, че договорът за гаранция е с акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения договор за учредяване на поръчителско правоотношение. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирало писмен отговор, с който се изразява становище за нередовност на исковата молба, доколкото липсват доказателства за надлежно учредена представителна власт на адв. *** за осъществяване на процесуално представителство на ищеца в настоящото производство. Възразява се, че предявеният иск е недопустим, доколкото ищецът няма правен интерес от неговото предявяване. Алтернативно, предявеният иск се оспорва и като неоснователен, доколкото договорът за кредит не страда от описаните в исковата молба пороци. Оспорва се твърдението на ищеца, че лихвеният процент противоречи на добрите нрави, доколкото в ЗПК не е предвидена максимална граница за същия, като уговореният лихвен процент е включен в ГПР, който е в ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навеждат се доводи, че договорът отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото в същия е посочен лихвеният процент и условията за прилагането му. В съответствие с нормата на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК бил посочен и правилно размерът на ГПР и общата дължима сума към момента на сключване на договора. Заемодателят нямал задължение да променя определения ГПР при промяна на условията по договора. В същия не следвало да се включва възнаграждението по договора за поръчителство, доколкото същото не било условие за сключване на договора, респ. не било разход по кредита по смисъла на пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК. Изложеното водело до извод, че невключването на възнаграждението в ГПР не е заблуждаваща търговска практика. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза а ответника се присъдят разноски. Релевира възражение за прекомерност на поисканото от ищеца адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК „Файненшъл България“ ЕООД е депозирало отговор на 2 исковата молба, в който се излагат съображения за нередовност на исковата молба, предвид липсата на доказателства за надлежно учредена представителна власт на адв. *** за осъществяване на процесуално представителство на ищеца в настоящото производство и липса на твърдения в обстоятелствената част на исковата молба за нищожност на договора за предоставяне на гаранция. Алтернативно, се навеждат доводи за неоснователност на предявения иск, като се посочва, че сключеното между страните правоотношение е валидно.

Договорът за предоставяне на гаранция не бил по съществото си акцесорен, доколкото представлявал договор за предоставяне на услуга. Същият не бил лишен от основание, доколкото бил сключен с цел обезпечаване на договора за потребителски кредит. Договорът не противоречал на добрите нрави, доколкото съблюдавал принципа за добросъвестност, като ищецът имал възможност да не избира именно посочения начин за осигуряване на обезпечение. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза а ответника се присъдят разноски. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на поисканото от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за паричен заем № *** от 17.11.2023г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и П. А. Ч., както и договор за предоставяне на гаранция № *** от 17.11.2023г., сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 17.11.2023г. между ищеца и първия ответник е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 6 000 лв.

Не се спори и че между ищеца и второто ответно дружество е бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ***, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД е поело задължението да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, при възнаграждение от 4 002.48 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които от по 222.36 лв., дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за заем.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на 3 този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. С отговора на „Изи Асет Мениджмънт“ АД се сочи, че в годишния процент на разходите по кредита е включена само лихвата по кредита, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателя. Несъстоятелно било твърдението, че при изчисляване на ГПР по договора следва да се включи възнаграждението, което той е договорил с дружеството-гарант, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, не било част от заемното правоотношение и не представлявало пряк разход, свързан с кредита. Съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за поръчителя представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК. Не се спори, че в договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с одобрено от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество - гарант. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на гаранция с втория ответник. Не се спори, че договорите са сключени на една и съща дата, заведени са под един номер. Освен това, заемодателят и поръчителят имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно 4 с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключване на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставяне на заема, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размера на възнаграждението и срока на заема. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.