Решение № 943 от 12.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 943 гр. София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100511933 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от ответницата Ц. Е., чрез пълномощника адв. Д. С., срещу решение №20096888/10.07.2023г., постановено по гр.д. №40485/2020г. по описа на СРС, 71 състав, в частта, с която е осъдена Ц. Х. Е. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1870,88 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2015г. до 30.04.2018г. за топлоснабден имот – апартамент №61, находящ се в гр. София, ж.к. „********, отразена по общи фактури

№№0075708222/31.07.2016г.,

0081844968/31.07.2017г. и

0096711756/31.07.2018г., ведно със законна лихва от 27.08.2020г. до изплащане на вземането, сумата от 285,75 лева – лихва за забава върху дължимата цена за топлинна енергия за периода 01.06.2016г. – 30.04.2018г., сумата от 32,50 лева – главница представляваща дължима сума за дялово разпределение за периода от м.06.2016г. до м.04.2018г., ведно със законна лихва от 27.08.2020г. до изплащане на вземането, и е осъдена ответницата да заплати на ищеца разноски по делото.

В жалбата се излагат оплаквания, че решението е недопустимо и 1 неправилно. Поддържа се, че за претендираните в настоящото производство вземания в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, но след подадено от длъжника възражение заявителят не предявил иск по чл.415 от ГПК за установяване на вземанията си и заповедта за изпълнение била обезсилена. Счита, че неподаване на иск по чл.415 от ГПК при успешно проведено заповедно производство е равнозначно на отказ от иска. На следващо място твърди неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част, поради нарушения на обективни закони на Земята – закон на Нютон-Рихман, втори закон на термодинамиката и др., нарушения на процесуалния закон – чл. 235 ГПК, вр. чл. 192а АПК, вр. т. 42 от Решение от 24.11.2022 г. по дело С-289/21 г. на съда на СЕС, нарушения на материалния закон и необоснованост. СРС не приложил задължителна практика на ВАС решение от 25.11.2021 г. по адм. дело № 13271/2017 г., ВАС и на решение по адм. дело № 14350/2019 г., ВАС, с които били отменени разпоредби от Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването и постановеното Решение от 24.11.2022 г. по дело С-289/21 г. на съда на СЕС. СРС не зачел основни принципи на правото, не изпълнил вмененото му от закона задължение служебно да прилага правото на ЕС, което довело до постановяването на незаконосъобразно решение – позовава се на решения на СЕС. Страните не били обвързани от валидна облигация – конструкцията по чл. 153, ал. 1, вр. чл.

150, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, нито договорна. Същата била скрепена с насилие и нищожна съгласно общностното право. Неправилно било кредитирано заключението на СТЕ, което било необосновано и не било съобразено с основни физични закони, вещото лице се произнесло по правни въпроси от компетентността на съда. По отношение на доставената енергия до потребителите била приложима клаузата на непоръчани доставки.

Първоинстанционният съд не бил взел предвид факта, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост - чл. 156 ЗЕ и Директива 2012/27/ЕС - при топлообменника, а на друго място, както и неправилно възприел разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Следвало да бъде взета предвид и нормата на чл. 186 ЗЗД. От данните по делото било видно, че не била спазена методиката към Наредбата за топлоснабдяването чл. 6.11. Нормативната уредба, регламентираща топлоснабдяването, противоречала на Конституцията на Република България и на Директива 2

ЕС/32/2006 г. Липсвали доказателства, че абонатната станция е била пусната в експлоатация и че са й били направени проби и извършени последващи настройки. Били нарушени законите на физиката. Начисляването на лихви върху прогнозни сметки било нищожно. Първоинстанционният съд не се бил произнесъл по валидността и допустимостта на издадената заповед за изпълнение. Ето защо моли обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото да бъде прекратено, евентуално да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна „Топлофикация София” ЕАД, с който се заявява становище за неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Третото лице – помагач не е изразило становище по жалбата.

Подадена е и частна жалба от ответницата Ц. Е., чрез пълномощника адв. Д. С., срещу определение №20122447/14.05.2024г., постановено по реда на чл.248 от ГПК.

Насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт П.Н., оспорва частната жалба и моли да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3

Постановеното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са поддържаните от въззивницата доводи, че исковете са недопустими, тъй като за претендираните в настоящото производство вземания в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, която впоследствие била обезсилена. С оглед обстоятелството, че в случая не е налице влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, нито е било проведено производство по искове, предявени по реда на чл.415 от ГПК, не е налице пречка за кредитора да предяви вземанията си с осъдителни искове.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Ц. Х. Е. осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Установява се от събраните по делото доказателства (НА за продажба на недвижим имот №65, том XXVII, дело №5667/1992г.), че ответницата е била собственик на топлоснабдения имот, намиращ се в гр. София, ж.к. „********, ап.61, през процесния период, поради което въззивният съд приема, че същата е била битов клиент за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб. №********.

Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия.

Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната 4 инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.

Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.

Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.

В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е възложено на третото лице – помагач „Бруната” ООД.

С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за установено, че за ответницата е възникнало задължение по силата на закона и договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.

Неоснователен е и поддържаният от въззивника – ответник довод за допуснато нарушение на Директива 2011/83/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.

Европейската директива е акт, който обвързва по отношение на дължимия 5 резултат, но оставя националните власти да изберат формата и начина за въвеждането й в действащото право. Тя няма пряко действие, когато е транспонирана в българското право в срока, указан в нея. Единствено в хипотезата, при която директивата не е въведена в действие своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който е длъжен да не приложи националните норми, противоречащи на разпоредбите на директивата. В случая Директива 2011/83/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез въведеното с ДВ - бр. 61 от 2014 г., в сила от 25.07.2014 г., изменение на чл. 62 от Закона за защита на потребителите, забраняващ непоисканите доставки на стоки и услуги, между които и "централното отопление", във връзка с което към настоящия момент е налице тълкувателно разрешение, дадено с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ВКС, ОСГК, според което за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. При това положение с оглед установеното по делото качество на ответника на потребител на топлинна енергия по силата на закона /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ възражението му, че не дължи стойността на отдадената за сградната инсталация топлинна енергия, основано на приложението на чл. 62 ЗЗП, въведен съобразно Директива 2011/83/ЕО относно правата на потребителите, е неоснователно, тъй като не се касае за непоискана услуга, чиято стойност не се дължи /чл. 62, ал. 2 ЗЗП/, тъй като при придобиването на жилище в топлоснабдена сграда – етажна собственост приобретателят е длъжен да понесе разноските за общите инсталации, включително топлоснабдителната, какъвто е и настоящият случай.