Решение № 123 от 23.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 123 гр. София, 22.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева при участието на секретаря Валерия Г. Методиева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20238002901467 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Й. В. чрез назначения му особен представител адвокат Р. Д. срещу решение № 124 от 18.11.2022 г. по в. гр. д. № 181/2022 г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 245 от 5.05.2022 г. по гр. д. № 514/2021 г. на Силистренски районен съд, с което е признато за установено, че касаторът дължи на Република България, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, понастоящем Министъра на земеделието и храните, следните суми: 2798,03 лв.. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2017/2018 г.; 2798,03 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г. и 2708, 64 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г., всички по договор за аренда № ДА-101 от 31.08.2012 г., вписан в СВ – гр. Силистра с вх. рeг. № 9 от 04.01.2013 г., акт № 1

5, том I, заедно със законната лихва върху посочените суми, считано от 02.11.2020 г. до окончателното им плащане.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Изложени са доводи, че Министърът на земеделието, храните и горите, подал исковата молба, не е активно процесуално легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК, тъй като такъв е само заявителят в заповедното производство. В случая заявител в заповедното производство било Министерството на земеделието, храните и горите и съответно в полза на това министерство като кредитор били издадени заповедта за изпълнение и изпълнителният лист за вземането към П. В..

Оспорва се становището на въззивния съд, изложено в подкрепа на извода му за допустимост на предявения иск, че в случая посоченото министерство е процесуален субституент на държавата. Касационният жалбоподател мотивира разбиране, че доколкото по силата на чл. 24 ЗСПЗЗ министърът на земеделието и храните упражнява правата на държавата като собственик на земите от държавния поземлен фонд /ДПФ/ и е процесуален представител на държавата по дела, отнасящи се до такива земи, заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК в настоящата хипотеза на вземане с източник договор за аренда на земи от ДПФ следвало да се подадат от този министър. Извежда недопустимостта на производството и от липсата на идентичност между вземането по издадената заповед за изпълнение /за сумата от 13 868, 24 лв., дължими арендни плащания по процесния договор/ и вземането съобразно диспозитива на първоинстанционното решение /суми, представляващи авансови и окончателни плащания за стопанските 2017/2018 г., 2018/2019 г. и 2019/2020 г./, както и от несъответствието между претендираното съобразно петитума на исковата молба и вземането, признато за установено с решението на съда.

Сочи, че твърденията в исковата молба определят Държавата като носител на материалното право, но в случая Министърът на земеделието и храните е предявил иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК не в качеството на представител на Държавата. Касаторът оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че процесният договор за аренда не е прекратен по право, тъй като не е спазена процедурата за прекратяването му, включваща вписване на прекратяването в СВ. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено.

2

Ответникът по касационната жалба Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 845 от 5.04.2024 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на допустимостта на обжалваното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Силистренски окръжен съд е приел, че с договор за аренда № ДА-101 от 31.08.2012 г., сключен между директора на Областна дирекция „Земеделие“ – гр. Силистра и П. Й. В., на последния са предоставени за временно възмездно ползване земеделски земи от ДПФ срещу годишно парично арендно плащане за съответната стопанска година.

Въззивният съд е констатирал, че в заповедното производство заявител въз основа на документ по чл. 417 ГПК е било Министерство на земеделието и горите, представлявано от пълномощник - директора на Областна дирекция „Земеделие“, гр. Силистра. По повод направените от ответника чрез назначения му особен представител адвокат Д. възражения за недопустимост на предявения от Министъра на земеделието, храните и горите иск са изложени съображения, че на основание чл. 24 ЗСПЗЗ представителството на държавата по дела относно земи от държавния поземлен фонд се осъществява не от министъра на регионалното развитие и благоустройство, а от министъра на земеделието, храните и горите, като процесният договор, от който произтичат правата на ищеца, има за предмет именно земи от ДПФ. Съдът е изтъкнал, че съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 и 3 от Устройствения правилник на министерството на земеделието, храните и горите, то е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка и се представлява от министъра на земеделието, храните и горите или от оправомощени от него длъжностни лица, поради което следва да се сподели разбирането на районния съд, че в случая става въпрос за непрецизност при посочване на заявителя в заповедното производство, респ. в заповедта за изпълнение. Оценил е 3 посочената непрецизност като несъществена, доколкото министерството е процесуален субституент на държавата, а министърът и в двете производства реализира защита по съдебен ред на вземане на държавата. В решението е изтъкнато, че тъй като на основание ЗСПЗЗ министърът на земеделието, храните и горите представлява държавата, няма процесуалноправна или материалноправна възможност той да претендира на лично основание вземания, произтичащи от договори с предмет собствени на държавата земеделски земи.

Решаващият състав на въззивния съд е приел за неоснователна и тезата на ответника, че договорът за аренда, от който се извежда спорното материално право, е прекратен по право. Констатирал е, че съгласно клаузата на чл. 32.6. от договора за аренда същият се прекратява при неизпълнение на задълженията на арендатора по чл. 3.1., 5.2. и 22. Приел е обаче, че посочената уговорка не визира прекратяването му по право, като съгласно чл. 34 прекратяването на договора се вписва в Службата по вписванията, за каквото вписване по делото няма твърдения и данни.

По допустимостта на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема следното:

Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В мотивите към т. 10 а на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. В последователната практика на ВКС – решение № 43 от 1.03.2013 г. по т. д. № 325/2012 г., II т. о., постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 710 от 2.12.2019 г. по ч. т. д. № 2241/2019 г., II т. о., решение № 60065 от 30.06.2021 г. по т. д. № 541/2020 г., I т. о. и др., се приема, че в исковото производство специфичните предпоставки за допустимост на иска по чл. 422 ГПК се състоят в 4 съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и в идентичността на страните, тоест от значение е кой е заявител и кои са възразилите длъжници, евентуално легитимираните правоприемници. В решение № 205 от 16.02.2017 г. по т. д. № 2932/2015 г.

ВКС, ІІ т. о. е дадено разрешението, че активната легитимация за предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК принадлежи на заявителя.

В случая по заявление на Министерство на земеделието, храните и горите по ч. гр. д. № 1350/2020 г. на Силистренски районен съд са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.

417 ГПК и изпълнителен лист за вземане на заявителя към П. Й. В. за сумата от 13 868, 24 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 2.11.2020 г. до окончателното й изплащане, като в заповедта е посочено, че вземането произтича от неизпълнение на задължение за заплащане на арендни вноски по договор за аренда № ДА – 101 от 31.08.2012 г. В заявлението, изходящо от Министерство на земеделието, храните и горите, е уточнено как е формирано вземането, като подробно са посочени дължимите плащания за съответните стопански години. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, като връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя е указано да предяви иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземането си.

С оглед указанията на заповедния съд по реда на чл. 422 ГПК е предявен иск от Министъра на земеделието, храните и горите за установяване на вземането на Държавата чрез посочения министър към П. Й. В. за сумата от 13 868, 24 лв., представляваща арендно плащане за стопанските години в периода 2017 г. – 2020 г. по договор за аренда № ДА – 101 от 31. 08. 2012 г., сключен между посоченото лице като арендатор и министъра на земеделието и храните чрез директора на Областна дирекция „Земеделие“, гр. Силистра като пълномощник на посочения министър. В исковата молба е уточнено, че вземането включва следните суми: 2798,03 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2017/2018 г.; 2798,03 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г; 2781,77 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г. и 2708,64 лв. - остатък 5 от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г. Назначеният на ответника особен представител адвокат Д. е оспорила иска, като е поддържала възражения за неговата недопустимост, релевирани и в касационната жалба.

При така установеното следва да се приеме, че в случая не е налице идентичност на ищеца в производството по предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК със заявителя в заповедното производство. Ищецът в производството по установителния иск – Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите не е била активно процесуалноправно легитимирана да предяви иска, тъй като заявител в заповедното производство е било Министерството на земеделието, храните и горите. Касае до различни правни субекти, което изключва идентичността на страните в заповедното производство и исковото производство. Министерството на земеделието, храните и водите, понастоящем Министерство на земеделието и храните, което съгласно чл. 42 ЗА е юридическо лице на бюджетна издръжка, както и Държавата разполагат с гражданска правосубектност, съответно с процесуална правоспособност, като по принцип са легитимирани да бъдат както заявители в заповедното производство, така и ищци в исковия граждански процес. Доколкото в случая заповедта за незабавно изпълнение е издадена по искане и за вземане на Министерство на земеделието, храните и горите, Държавата, представлявана от министъра – ръководител на същото министерство, не е активно процесуалноправно легитимирана по предявения иск. Следователно в случая не е налице процесуална предпоставка за допустимост на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на вземането, предмет на заповедта за изпълнение. Кой е действителният носител на спорното материално право, съответно дали това е ищецът не се отразява на процесуалната легитимация за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. Не може да се приеме, че заявителят Министерство на земеделието, храните и горите е бил процесуален субституент на Държавата, в какъвто смисъл са изложените аргументи на съда в първоинстанционното и въззивното решение, тъй като в закона не е уредена възможност за предявяване пред съд от министерството на спорни материални права на Държавата за дължимо по договори за аренда на земи от държавния поземлен фонд възнаграждение.