Определение № 731 от 23.04.2024, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 731 гр. Плевен, 22.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВАКОВАЧЕВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА Г. БЕТОВА Въззивно частно гражданско дело № 20244400500291 по описа за 2024 година

Делото е образувано по въззивна частна жалба на Е. Й. Л., подадена чрез пълномощникът и адв.В. В. Т. от САК, против определение № 66/16.02.2024г. по гр.д. № 555/2023г. на Кнежански РС, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на предходно определение № 417/21.11.2023г. в частта му за разноските, като неоснователно.

В частната жалбата се твърди, че обжалваното определение на КРС е неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателката счита, че районният съд е следвало да присъди разноски на длъжника с определение от 21.11.2023г., с което е обезсилена заповедта за изпълнение издадена от заповедния съд, в т. ч и в частта за разноските.

Претендира се осъждане на заявителя да плати адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.

Счита за незаконосъобразен извода на съда, че длъжникът няма право на разноски за заповедното производство, дори и тогава, когато е бил представляван от адвокат. Излага следните съображения: След връчването на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, длъжникът се конституира като страна в заповедното производство, поради което и за организиране на защитата си той разполага с възможност да ангажира адвокат. Направените за адвокатско възнаграждение разноски са съдебни разноски по смисъла на чл.78 от ГПК. Позовава се на съдебна практика, като твърди, че сторени в заповедното производство, са по повод подадено възражение срещу издадена в полза на заявителя заповед за изпълнение. Доколкото процесуалният закон не изисква обосноваване на възражението по чл.414 от ГПК, счита че разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат определени в приложение на чл.11 от Наредбата по аналогия и на основание §1 от ДР, като възнаграждение за частно производство. Аргумента 1 е, че защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява чрез подаване на частна жалба, искане за спиране и подаване на възражение - все действия, с които не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя материално право. Поради тази причина сторените разноски по извършване на такива действия не следва да бъдат съизмервани със заявения за защита материален интерес. заявителя да плати адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.

Жалбоподателката счита, че в полза на процесуалния и представител в заповедното производство следва да бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение, а не да се води отделно съдебно производство за присъждане на направените от нея разноски за адвокат пред заповедния съд. Моли да бъде отменено обжалваното определение, като се постанови друго, с което се определи и присъди адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. Т., по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.Моли да и бъдат присъдени разноски в размер на 15 лева направени за държавна такса за настоящото производство.

Ответникът по частната жалба „Софийска вода“АД, с ЕИК ***, чрез ст.мениджър Правен отдел М. Л. Л., е взел становище, че частната жалба е неоснователна.

Счита че в настоящото производство адвокатско възнаграждение не следва да се присъжда.

Подаването на възражение в срока по чл.414 ГПК е основание за започване на исков процес, по възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иск по чл.422 ГПК. В съдебната практика отдавна е изяснено, че възражението няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не е израз на материалноправната защита на длъжника. Позовава се на съдебна практика. В условията на евентуалност прави следното възражение: Не следва по аналогия да се прилага разпоредбата на чл.11 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като изготвянето на частна жалба не е сходно с подаване на възражение по чл.414 ГПК-по отношение на съдържанието на частната жалба, съгласно чл.275, ал.2 ГПК, се прилагат съответно разпоредбите на чл. 259, ал. 2 - 4 , чл. 260 , 261, 262 и 273 ГПК, т.е процесуалните усилия на един частен жалбоподател, респективно на неговия пълномощник не са формални, както в случая с подаване на възражение по чл.414 ГПК, а са съпоставими по обем и сложност с действията по подаване на въззивна жалба. Позовава се и на решението на СЕС от 25.01.2024 по дело С-438/2022г., като счита, че поначало съдът не следва да прилага Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като не е обвързан с нея. Възразява и срещу присъждането на разноски за настоящото производство, което счита, че не е самостоятелно такова. Моли да бъде отхвърлена частната жалба.

Въззивният съд, като обсъди оплакванията изложени в жалбата, съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:

Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно обжалване, в законоустановения срок по чл.275 ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалван 2 съдебен акт, поради което е допустима.

Кнежански районен съд е образувал ч.гр.д. № 555/2023г. по заявление на „Софийска вода“АД, с ЕИК ***, чрез юрисконсулт Е. К. П. за издаването на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжницата Е. Й. Л., с ЕГН********** за сумата 8 11.41лв., със съответните лихви и разноски. Заявлението е уважено и е издадена заповед № 359 от 24.07.2023г., която е била връчена на Е. Й. Л. от с.***, П. област лично. Подадено е възражение по чл.414 от ГПК, в срок, чрез пълномощника на длъжника адв.В. Т. от САК , към което е приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 08.08.2023г., с който е договорено безплатно процесуално представителство на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, наматериално затруднено лице. С определение № 346 от 21.09.2023г. на осн. чл.415, ал.1,т.1, вр.ал.3, пр.1, вр. ал.4 и ал.5 от ГПК, заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви установителен иск за вземането си против длъжницата, в едномесечен срок от съобщението за това като довнесе дължимата се за това държавна такса, а в случай че в този срок не представи доказателства за това по ЧГрд.№55/2023г. по описа на РС-гр.Кнежа , съдът ще обезсили издадената заповед за изпълнение изцяло. След като КРС е констатирал, че заявителят е получил съобщението на 12.10.2023г. чрез юрк.П. И., но до 13.11.2023. вкл. не е предявил иск за вземането си против длъжника е обезсилил с определение от 21.11.2023г., изцяло издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и е прекратил производството по делото. Произнесъл се е по претендираните с възражението по чл.414 от ГПК разноски по реда на чл.38,ал.2 от ЗАдв. за адвокатско възнаграждение на адв.В.Т., като е отказал присъждането им, приемайки че същите следва да се претендират отделно, след влизането в сила на определението, тъй като в заповедното производство не е уредена подобна възможност.

С обжалваното определение № 66 от 16.02.2024г. Кнежански РС е приел, че молбата за изменение на определението от 21.11.2023г. в частта му за разноските е неоснователна. В мотивите е изтъкнато, че съдът споделя виждането на жалбоподателката, че на основание чл.81 от ГПК, съдът дължи произнасяне по искането за присъждане на разноски с всеки съдебен акт, с който приключва делото, но е приел, че разноски се дължат „само когато такива са направени и реално заявени по основание и размер в искови и други производства, т.е. каква сума и за какво точно.“ Прието е, че присъждането на разноски, респ. изменение на такъв акт „касае само и единствено производствата с участието на страните, в които са направени и заявени точно конкретни разноски. “ РС е приел също, че „Хипотезата на чл.38,ал.2 от ЗАдв. не попада в описаните по-горе норми и съждения, съответно не води до присъждане на адвокатско възнаграждение за защита /правна помощ/ в заповедно производство.“ Счита че разноски могат да се присъждат само при развило се след заповедното, и исково производство.

Приел е, че поначало длъжникът има право на защита в заповедното производство и че тя се осъществява чрез подаване на частна жалба, искане за спиране, подаване на възражение, но че това са действия, с които не се извършва същинска защита 3 срещу заявеното от молителя материално право. Поради това и сторените разноски по повод извършване на сочените действия не следва да бъдат заплащани при обезсилването на издадената заповед за изпълнение на парично задължение. Посочено е, че вземането може да бъде осъществено само в производство по чл.422, вр.чл.415 от ГПК. Според съда не е налице правна възможност в заповедното производство, което не се е развило в исково по реда на чл.422 вр.чл.415 от ГПК да се претендират и присъждат съдебни разноски на длъжниците, в т.ч. и по реда на чл.38,ал.2 от ЗАдв. Решаващият съд е приел, че е необходимо изрично законодателно уреждане на такава хипотеза чрез „ допълнение на разпоредбата на чл.415, ал.5 от ГПК, където да има възможност в случай, че са заявени с възражение или по друг начин съдебни разноски от длъжниците да им бъдат заплатени, когато заповедите за изпълнение издадени в полза на заявителите бъдат обезсилени.“ При липсата на изрична норма, КРС е напътил адвокат В. Т. да претендира адвокатското си възнаграждение по реда на чл.45 и чл.52 от ЗЗД в отделн о /исково/ производство.

Въззивният съд намира, че районният съд неправилно е отказал да преразгледа въпроса за разноските, още повече, че насрещната страна не се е възползвала от правото си и не е направила възражение в отговор на искането на длъжницата.Действително законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, но това не означава, че ако го стори, в т.ч. ползвайки и квалифицирана адвокатска помощ, то това обстоятелство е без правно значение. Сочената съдебна практика има предвид случаите, при които възражението изготвено от адвокат е последвано от развила се защита на длъжника в исково производство по реда на чл. 422 ГПК, при което няма да има основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. В случая обаче мотивираното възражение, в което се прави и възражение за изтекла погасителна давност, е довело до прекратяване на производството и до обезсилване на издадената срещу длъжницата заповед за изпълнение за сумата 8 111лв. При това положение защитата на длъжника в заповедното производство е била ефикасна и според съда, мотивираното възражение, изготвено от адв. В. Т. е повлияло на преценката на кредитора дали да предяви иск за установяване на аргументирано оспореното вземане.

Обстоятелството, че не се е развило исково производство е тълкувано от РС във вреда на длъжника-жалбоподател, на когото е отказано присъждане на разноски, въпреки че изходът от производството е в негова полза.С връчването на заповедта за изпълнение, той придобива определени процесуални права, в т.ч. и на разноски при прекратяване на образуваното срещу него производство-чл.81 от ГПК. Независимо от вида на производството – исково, заповедно, изпълнително или при медиация по висящи съдебни дела, разноски се присъждат при приключване на съответното производство, тъй като цитираната норма на чл.81 от ГПК е в общата част на гражданския процес – част първа от ГПК -„Общи правила“, глава осма -„Такси и разноски“. Ето защо, според настоящия състав на въззивната инстанция, не е необходимо изрична норма за всяко отделно производство регламентирано в ГПК, при положение че ясно в общите правила е формулирано задължението на съда да се произнесе по разноските с всеки акт, с който приключва делото 4 в съответната инстанция. Поради изложеното, не следва да се споделя изводът, че липсва основание за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение. На изрично регламентиране подлежат само изключенията от този общ принцип и доколкото няма такава регламентация в отклонение от посоченото в чл.81 от ГПК при прекратяване на заповедно производство, то този текст следва да се приложи в случая. Друго би било ако заповедното производство беше прераснало в исково, при определените в закона предпоставки, но това не се е случило, тъй като не е бил предявен специалният иск по чл.422 ГПК.