Решение № 591 от 24.03.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 591 гр. Варна , 24.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и четвърти февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ирена Н. Петкова

Наталия П. Неделчева мл.с. Лазар К. Василев при участието на секретаря Елка Н. Иванова като разгледа докладваното от Наталия П. Неделчева Въззивно гражданско дело № 20213100500184 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на И. В. К., ЕГН: ********** срещу решение №4012/08.12.2020г. постановено по гр. дело №11239/2020г. по описа на ВРС, с което предявените от нея искове с правно основание чл.181, ал.1 във вр. чл. 142, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, са отхвърлени. Счита решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Излага, че неправилно и в противоречие с разпоредбите на ЗМВР, първоинстанционният съд е извел извод, че служебното правоотношение на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР - каквато е и на жалбоподателката, се урежда единствено и само с разпоредбите на Закона за държавния служител. Твърди, че до изменението и допълването на ЗМВР ( в ДВ бр.60/2020г.) ищцата, като държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР е имала всички специфични права и задължения предвидени в нормите на ЗМВР за служителите на МВР, а именно - тези по чл.146; чл.148; чл.152; чл.153; чл.153а; чл.154; чл.155; чл.160; чл.166; чл.181; чл.181а; чл.182; чл.184 ; чл.186а; чл.233 и чл.238 от ЗМВР. Счита, че основният спорен въпрос по делото е дали в процесния период ищецът е бил държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл и дали при уреждане на неговия статут се прилага и специалния ЗМВР. В зависимост от това, следва да се определи съобразно с правната уредба на 1

ЗМВР /в сила от 28.11.2014 г./ и подзаконовите нормативни актове относно 1прилагането на ЗМВР кои са служителите на МВР, на които се следва храна или левовата й равностойност, претендирана от ищеца. Твърди, че правният статут на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР в това число и ищеца се урежда както от общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР. И това следва от изричния текст на специалния закон-разпоредбата на чл. 1 от ЗМВР, която има характер на обща такава, определяща предметния обхват на закона, според която ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него.

Съгласно чл. 181 ал.1 от ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност на храната по чл.181, ал.1 от ЗМВР, но и след 01.02.2017г. на тези служители, които са по чл.142, ал.1, т.З от ЗМВР, продължава да им се изплащат пари за храна съгласно представените заповеди - Заповед № 8121з - 37/19.01.2016г.; Заповед № 8121з[1]58/09.01.2017г.; Заповед № 8121з-44/16.01.2018г.; Заповед № 8121з[1]1716/28.12.2018г. и последно действаща към момента е Заповед № 8121з[1]1464/31.12.2019г. Счита за недопустимо, несправедливо и неравно третиране на служителите в системата на ЗМВР, когато при идентични разпоредби за определяне размера на новото месечно възнаграждение след преназначаването от 01.02.2017г. - §69, ал.6 и § 76 от ПЗРЗИДЗМВР, на първите не се заплащат пари за храна, а на вторите да се заплащат, независимо че по силата на § 76 от ПЗРЗИДЗМВР е предвидено, че сумата е включена в месечното възнаграждение. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон, като на негово място бъде постановено друго такова, с което предявените искови претенции бъдат уважени, както и да ѝ бъдат присъдени направените по делото разноски.

Въззиваемият -ОД на МВР не представя писмен отговор и не изразява становище по основателността на жалбата.

За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:

Производството е образувано по иск на И. В. К., ЕГН **********, адрес гр. Варна, жк. Младост бл.146, вх.1, ап.5 срещу ОД на МВР- Варна с адрес гр.

Варна, ул. Цар Калоян № 2 с правно основание чл. 181, ал. 1 вр. чл. 142, ал. 1 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 4320лева, представляваща сбор от ежемесечно дължими суми за храна в размер на по 120лева всеки месец за периода 01.08.2017г,- 31.07.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда10.09.2020г. до окончателното погасяване на задължението и сумата от 669,84лева, представляваща сбор от обезщетения за забава върху всяка от дължимите суми за храна начислено за периода считано от падежа на всяко от задълженията /първо число на месеца, следващ този на дължимото 2 плащане/ до 09.09.2020г. вкл. Според изложеното в исковата молба, ищцата полага труд по служебно правоотношение по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВ считано от 22.02.2017г. до настоящия момент на длъжност „старши експерт" в сектор Човешки ресурси към отдел Административен при ОДМВР Варна. Твърди, че на основание чл. 181 ЗМВР на служителите в МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, чийто размер се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи. Твърди, че считано от 01.03.2017г. не се начислява и изплаща левова равностойност на храна. Счита, че като държавен служител, чийто статут съгласно чл. 142, ал. 4 ЗМВР се урежда от ЗДСл има качество на служител на МВР и нормата на чл. 181, ал.1 ЗМВР е приложима и спрямо нея. Със заповед № 8121з-775/01.07.2015г. на МВР е определен размер на левовата равностойност на храната за служителите на МВР от 120 лева месечно. Този размер не е бил променен с последващо действалите заповеди на министъра издавани на основание чл. 181 ЗМВР. Излага, че считано от 01.02.2017г. на служителите от МВР по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВР не е определян размер на левова равностойност на храна и съответно такава не е била начислявана и изплащана. Твърди, че обстоятелството, че служителите по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВР не са посочени в заповедта на министъра не отменя правото им по чл. 181 ЗМВР. С оглед на което и на основание чл. 46 ЗНА счита, че нормата на чл.181 ЗМВР следва да намери приложение и по отношение на служителите по чл. 142, ал.1, т.2 ЗМВР. Предвид неизпълнение на задължението на ответника да начислява и плаща своевременно дължимото възнаграждение, то същият е бил забава, поради което се заявява и претенция за обезщетение за забава. С оглед изложеното счита, че предявените искове с пр. Осн. Чл. 181 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД са основателни, и моли да бъдат уважени, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и да ѝ бъдат присъдени направените по делото разноски.

Чрез депозирания писмен отговор на исковата молба, ОД на МВР – Варна признава наличието на служебно правоотношение между страните на посочената длъжност, но оспорва основателността на исковете. Излага, че съгласно чл. 142, ал. 4 и ал. 5 ЗМВР статутът на служителите по чл. 142, ал.1, т.2 и т. 3 - държавни служители и лица работещи по ТПО, се урежда от ЗДС и КТ. След изменението на ЗМВР през 2017г., служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага пар. 86 ПЗР на ЗИД на ЗМВР /ДВ бр. 14/2015г./ и които към влизане в сила на закона заемат длъжност за държавни служители с висше образование и притежават такова, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от влизане в сила на закона. Съгласно пар. 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017г./, при назначаване на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата не по- ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен, и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Не оспорва, че след 02.02.2017г. на държавните служители по чл. 142, ал.1, т.2 3

ЗМВР, в т.ч. ищцата не е изплащана левова равностойност на храна, тъй като такава не се дължи, доколкото съгл. пар. 69, ал.6 ПЗРЗИДЗМВР на ищцата е определена основна заплата, включваща и левова равностойност на храната по чл. 181, ал.1 ЗМВР. Счита, че по силата на пар. 86 ПЗР на ЗИД на ЗМВР и пар. 69 ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017г./, по отношение на ищцата приложение намира ЗДС, където липсва норма предвиждаща предоставяне на храна или левовата й равностойност. Още повече, че с изм. на чл. 181, ал. 4 ЗМВР е предвидено, че на служителите по чл. 141, ал.1, т. 2 ЗМВР се осигурява безплатна храна при извършване на дейности, свързани със специфичния характер на труда и ободряващи напитки при полагане на нощен труд. Твърди, че при формиране заплатата на ищцата като държавен служител по чл. 142, ал.1, т.2 ЗМВР е съобразена Наредбата за заплатите на държавните служители в държавната администрация. С оглед изложеното моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни, като им бъдат присъдени направените по делото разноски.

Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

Жалбата, по която е образувано настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.

Обжалваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.

Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.

В конкретния случай, фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин от първата инстанция и оплаквания по фактите във 4 въззивната жалба няма, поради което същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.

Предмет на разглеждане са искове с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав е изцяло правен и се свежда до това дали след преназначаването на ищцата като държавен служител в ОДМВР- Варна, считано от 22.02.2017г. на същата следва да се заплаща отделно левовата равностойност за храна на осн. чл. 181, ал.1 ЗМВР.

Правото на служителите на МВР да получават храна или левовата й равностойност е регламентирано в чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Съгласно чл. 181, ал. 1 от ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, а съгласно ал. 2 – на държавните служители се осигуряват работно и униформено облекло и друго вещево имущество и снаряжение, а на неносещите униформа се изплаща ежегодно парична сума за облекло.

Съгласно ал. 3, служителите по чл. 142, ал. 1 и 3, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се полага безплатна храна, се осигурява левовата й равностойност, чийто размер се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи, а условията и редът за предоставянето й се определят с наредби на министъра на вътрешните работи /ал. 4 и ал. 5/. Категориите служители на МВР са определени в чл. 142, ал. 1 от ЗМВР /изм. ДВ, бр. 14/2015г., в сила от 1.04.2015г./, както следва: т. 1. държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2. държавни служители; 3. лица, работещи по трудово правоотношение. В ал. 4 на чл. 142 /ред. ДВ бр. 14/2015г., в сила от 01.04.2015г./ е регламентирано, че статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител. На основание чл. 142, ал. 1 от ЗМВР само статутът на служителите по т. 1 се урежда от специалния ЗМВР.