Определение № 455 от 20.05.2026, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 455 гр. Шумен, 20.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

АтА.с Д. Христов

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно частно гражданско дело № 20263600500221 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД - гр.София, ЕИК 131134023, действащо чрез пълномощника си юрисконсулт С. С. срещу разпореждане №3501/8.04.2026г. по ч.гр.д. №1825/2026г. по описа на ШРС с което е отхвърлена молбата на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК : 131134023, с адрес: гр. София, ....., да бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на документ и изпълнителен лист срещу А. Б. М., ЕГН :

**********, с адрес: гр. София, ул. 311 та (Красна поляна) 10, за сумата от 424,18 евро главница, 30,73 евро договорна лихва, 92,63 евро лихва за забава и 87,55 евро разноски .

Жалбоподателят счита разпореждането за неправилно и незаконосъобразно по изложените в частната жалба съображения. Договорът за кредит по делото бил сключен за срок от 24 месеца и последната вноска била с падеж 25.01.2026г. и следователно към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 8.04.2026г. договорът бил изцяло падежирал и всички вноски били изискуеми поради настъпил падеж , а не поради обявяването им за предсрочно изискуеми. С оглед изложеното, моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, за отхвърлените от заповедния съд суми.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна стрА., против подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. № 432/2026г. по описа на РС – Нови пазар е образувано по депозирано заявление по чл.417 от ГПК, подадено от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД – София, за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника А. Б. М. С.А.И. уточнено с молба от 14.05.2026г. за следните суми: 424,18 евро главница, 30,73 евро договорна лихва, 92,63 евро лихва за забава и 87,55 евро разноски

С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е приел, че Липсват данни длъжникът/кредитополучател/ да е уведомен от банката за предсрочната изискуемост на 1 кредита. Според т. 18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК ВКС, в тези случаи вземането на банката не е стА.ло изискуемо и не следва да се издаде заповед за изпълнение. Към заявлението не е приложено уведомление за предсрочна изискуемост, връчено на длъжника .

Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение, заявлението трябва да е редовно от външна стрА. и да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обосновА. вероятност за това, длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Република България.

Съобразно чл.411, ал.2, т.1 от ГПК, съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411, ал.2 / нова - ДВ бр. 100/2019 г. / заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор. С оглед качеството на заемателя, в случая е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК.

Съгласно чл. 24 от ЗПК, за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143- 148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, ал.2 от ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза. С даденото задължително тълкуване на закона с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, се прие, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересовА.та стрА., само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите към горното решение е прието, че с новелата на чл. 7, ал. 3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвижда изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146, ал.1 от ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство.

При установяването на такава клауза, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. По отношение на остА.лите сделки, задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната балансираност. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на стрА.та да се позове на нея не е обвързано със срок. Според дадените разяснения с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд извършва служебна проверка за 2 правилното приложение на императивни правни норми. Нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, както и нормите на ЗПК, касаещи формата, действителността на договора за кредит и последиците от установяване на недействителността му, са именно от такъв характер - императивни.

Съобразно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Процесният договор за потребителски кредит №:312202186 от 22.01.2024г. урежда кредитиране със сумата от 2240.99лв., подлежаща на връщане на 23 равни месечни вноски от по 141.93лв. и

24-та вноска в размер на 141.76лв. като кредитополучателят се е присъединил към застрахователна програма на кредитора, явяваща се и застрахователен посредник, срещу заплащането на комисионна, включена в застрахователната вноска.

Самата застрахователна премия по два пакета застраховки: „Bank пакет 1 уред“ е в размер на 10.96лв. и „Bank пакет 1 кредит " е в размер на 392.62лв. е финансирА. от кредитора и е включена като част от главницата по кредита, върху която се начислява и възнаграждение на банката, като с това общата сума на главницата става 2644.57лв.

Така, при заета сума от 2240.99лв. към главницата се прибавя и застрахователната премия по двата застрахователни пакета, платима на застрахователя от кредитодателя, при ГЛП по кредита от 25.59% и ГПР от 28.52% като се постига общо задължение за длъжника от 3 406.15лв. Договорът е със срок до 25.01.2026г., когато е падежа на последната вноска по кредита ,поради което и цялата сума дължима по кредита е била изискуема към датата на депозиране на заявлението от заявителя на 8.04.2026г.

От изложеното и съдържанието на договора за кредит следва, че в ГПР, не са включени всички разходи по кредита, а при включването му не е ясно дали действителният му размер, няма да надвишава допустимия от закона, поради следното:

Съгласно чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на ЕС от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисионни, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и, които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи. Разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по специално застрахователни премии, също се включват в общите разходи по кредита, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Чл. 3, б. "и" от Директивата отчита "годишния процент на разходите" като общите разходи по кредита за потребителя, изразени в годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в чл. 19, § 2 от Директивата. Транспонирани в нашето законодателство, горните понятия намират израз в § 1 т. 1 от ДР на ЗПК (общи 3 разходи по кредита със същото съдържание) и в чл. 19 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 и ал.3 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Те не включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; разходите, които са различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит; разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по начина, посочен в приложение № 1. Чл.19, ал.4 от закона изрично постановява, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Според чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от закона. Последицата от тази недействителност е разписА. в чл. 23 от ЗПК – когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В настоящия случай е безспорно, че се касае за договор за потребителски кредит, при който длъжникът се е присъединил към застрахователна програма на кредитора „Защита на кредита" за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от "Ти Би Ай Банк" ЕАД, с оглед което е изтеглил допълнителен кредит, като главницата за възстановяване на заетите суми е оформена общо и за двата дълга – по кредита и по застраховките, а възнаграждението на кредитора е начислено общо, въз основа на което е постигнат общ размер по кредита. При това, в застрахователното правоотношение кредиторът действа като застрахователен посредник срещу комисионна, която обаче не е ясно посочена и не е включена в общите разходи по застрахователния договор, респективно в ГПР. Предвид изложеното, настоящия съдебен състав намира, че, макар застрахователното правоотношение да е отразено като незадължително за получаване на кредита, разходите за застрахователни премии следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК и при формирането на ГПР, защото, съгласно посоченото в договора за кредит и погасителния план, сумите за застраховки представляват част от кредитирането на потребителя, във връзка с което същият дължи на кредитодателя възстановяване не само на 4 заетата и подлежаща на плащане в полза на застрахователя сума, но и договорна и мораторна лихва върху нея, което представлява реално разделяне на кредита на две части, едната от които под формата на застраховка, която се заплаща от кредитодателя на застрахователя в полза на кредитополучателя и реално цели прикриване на действителните разходи по основния договор. Така застраховането на заета сума от 2240.99лв. със застрахователна цена от общо 403.58лв. е от една стрА. икономически неоправдано за кредитополучателя, повишавайки реално общия кредитен дълг, а от друга стрА. носи допълнително възнаграждение за кредитодателя, начислявано върху допълнително заетата сума. Освен това, кредиторът се явява и застрахователен агент в застрахователното правоотношение, което още го облагодетелства икономически в търговската му дейност за сметка повишената задлъжнялост на кредитополучателя - физическо лице, явяващ се икономически по-слабата стрА. в правоотношението, в качеството на потребител. Като извод от горното следва, че разходите по застраховката би следвало да се включат и в ГПР, както и, че след като това не е сторено, посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния, оставащ неясен, непълен и реално надхвърлящ като величина обявения.