Решение № 23888 от 31.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 23888 гр. С., 31.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско дело № 20241110118436 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба на Й. Н. К. срещу „ИАМ“ АД и „Ф. България“ ЕООД.

Ищцата е предявила срещу „ИАМ“ АД кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 143 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, с които се иска да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 2, т. 6 от Договор за паричен заем № 4662257/06.12.2022 г., сключен между „ИАМ“ АД и Й. Н. К., уреждаща договорната възнаградителна лихва, както и да се признае за установено, че ищцата не дължи на „ИАМ“ АД сумата от 15,24 лв., възнаградителна лихва по договора за паричен заем.

Ищцата е предявила срещу „Ф. България“ ЕООД кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, и чл. 124, ал. 1 ГПК, с които се иска да се прогласи нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство (гаранция) № 4662257/06.12.2022 г., сключен между „Ф.

България“ ЕООД и Й. Н. К., както и да се признае за установено, че ищцата не дължи на „Ф.

България“ ЕООД сумата от 92,76 лв., възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство.

Ищцата твърди, че на 06.12.2022 г. е сключила Договор за паричен заем № 4662257 с „ИАМ“ АД, съгласно който ответникът й е отпуснал паричен заем в размер на 300 лв. за срок от 12 седмици. Заемната сума се дължала на 12 вноски съгласно погасителен план с първа погасителна вноска на 13.12.2022 г. и последна погасителна вноска на 28.02.2023 г.

Всяка от вноските била в общ размер на 34 лв., включвайки главница по кредита от 23,96 лв., възнаградителна лихва и възнаграждение за поръчителство в размер на 7,73 лв. Твърди, 1 че при сключването на договора за паричен заем била принудена да сключи и Договор за предоставяне на поръчителство № 4662257 с „Ф. България“ ЕООД, с който й било предоставено обезпечение на заема под формата на възмездно поръчителство. За поемане на задължението следвало да заплати възнаграждение на поръчителя в размер на 92,76 лв., дължимо на вноски - всяка в размер на 7,73 лв. Всяка вноска била дължима на датата на падежа на вноските по договора за паричен заем. Посочва, че ответните дружества са свързани лица, тъй като първият ответник е едноличен собственик на капитала на втория ответник, и поради обстоятелството, че изплащането на възнаграждението по договора за поръчителство е обвързано с изплащане на задължението по договора за паричен заем, като е включено в размера на месечната вноска. Сочи, че съгласно чл. 2, т. 6 от процесния договор за паричен заем страните са уговорили годишен лихвен процент по заема в размер на 40 %, но така уговорената договорна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора, както и към датата на последната вноска по договора, поради което клаузата, с която била уговорена, накърнява добрите нрави, както и е неравноправна, тъй като не е уговорена индивидуално. На следващо място, в договора било посочено, че ГПР е в размер на 49,23 %, което обаче не отговаряло на истината, тъй като уговореният в договора ГПР не включвал размера на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Съгласно чл. 4 от процесния договор за паричен заем заемодателят задължавал заемателя да предостави трудно изпълними обезпечения, които били прекомерни с оглед на сумата на заема. Счита, че с оглед на това била принудена да сключи договора за предоставяне на поръчителство, с който не се целяло реално обезпечаване на договора за заем, а единствено допълнително оскъпяване на договора.

Твърди, че целият договор за заем е нищожен, с оглед на което дължи единствено чистата стойност по заема, без възнаградителна и наказателна лихви. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство също е недействителен - с уговореното възнаграждение се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и се накърняват добрите нрави, с оглед на което не дължи на „Ф. България“ ЕООД възнаграждение за поръчителство в размер на 92,76 лв. С оглед гореизложеното моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба от двамата ответници.

Ответникът „ИАМ“ АД оспорва исковете като недопустими и неоснователни.

Посочва, че не е процесуално легитимирана страна по предявените искове, тъй като задълженията на ищцата по Договор за паричен заем № 4662257 са били погасени от „Ф.

България“ ЕООД (по силата на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство) и това дружество е встъпило в правата на удовлетворения кредитор. Впоследствие, задълженията са били прехвърлени изцяло, с всички привилегии и обезпечения, по силата на договор за цесия на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД. С оглед на това счита, че за ищцата липсва правен интерес от предявения срещу него иск, поради което делото следва да бъде прекратено. В допълнение на това счита, че предявените искове са неоснователни.

Посочва, че размерът на договорената лихва по договора, като елемент на годишния 2 процент на разходите, както и годишният процент на разходите по договора са по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, поради което не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК или чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Счита, че уговореният размер на лихвения процент е в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит. Посочва, че размерът на лихвения процент по договора, като елемент на годишния процент на разходите, е в рамките на ограничението, предвидено в чл.

19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че договорът е сключен по инициатива на ищцата, като някои от параметрите на кредита като размера на лихвеното задължение, респ. общата дължима сума, зависят от предпочитанията на кредитополучателя, изразени при кандидатстването за кредит – необходим размер на заемната сума, предпочитан срок за погасяване, предпочитан размер на погасителните вноски и т. н. Поради това счита, че клаузите на договора са индивидуално уговорени, съответно не са неравноправни. Твърди, че годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит са изчислени към момента на сключване на договора, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като са били взети предвид известните към този момент разходи. Твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй като не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. В допълнение на това посочва, че предоставянето на обезпечение не е било сред условията за предоставяне на заемната сума. Допълва, ч е възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не е било безусловно дължимо, както и че не е част от цената на услугата и дори не се дължи на заемателя, поради което не следва да се включва в ГПР. С оглед гореизложеното моли за прекратяване на производството по предявените искове, а в условията на евентуалност - за тяхното отхвърляне като неоснователни.

Ответникът „Ф. България“ ЕООД също оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Посочва, че задълженията по процесните договори са били прехвърлени изцяло, с всички привилегии и обезпечения, по силата на договор за цесия на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, поради което не е носител на материалното спорно право. Оспорва процесният договор за предоставяне на гаранция да страда от пороците, посочени в исковата молба или твърдените пороци да водят до нищожност на договора. Посочва, че сключеният между него и ищцата договор е с характер на двустранен договор, ответникът е предоставил услуга, а потребителят е следвало да заплати възнаграждение за услугата. Сочи, че по отношение на договора за гаранция правилата на ЗПК са неприложими. Твърди, че свързаността между „Ф. България“ ЕООД и „ИАМ“ АД не е основание възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да се включва при изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен заем.

Посочва, че договорът за предоставяне на гаранция е подписан след сключването на договора за паричен заем и получаването на заемната сума, поради което дружествотокредитор не би могло, а и няма основание да включва възнаграждението по договора за 3 предоставяне на гаранция при изчисляване размера на ГПР. Твърди, че възнаграждението по договорите за предоставяне на гаранция, които „Ф. България“ ЕООД сключва със своите клиенти е насрещната престация срещу поето задължение за обезпечаване на кредитите.

Посочва, че договорът е сключен по инициатива на ищцата, в съответствие с изискванията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва същият да накърнява добрите нрави. С оглед гореизложеното моли за прекратяване на производството по предявените искове, а в условията на евентуалност - за тяхното отхвърляне като неоснователни.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Исковата молба е редовна – приложено е пълномощно за подалия я адвокат, а ищцата е освободена от задължението за внасяне на държавни такси. Процесуалната легитимация на ответниците произтича от направените в исковата молба твърдения на ищцата, че оспорените договори са сключени именно с ответниците и че именно те са кредитори на вземанията, предмет на договорите. Страната по един двустранен договор, каквато е ищцата, разполага с правен интерес да иска от съда прогласяване на неговата нищожност, респективно на отделни клаузи от него, като пасивно легитимирана да отговаря по предявените искове е именно насрещната страна по договора, както са и заявените претенции в настоящото производство. По делото не са ангажирани никакви доказателства, че след сключването на договорите правата по тях са били прехвърлени в полза на трето за спора лице – „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД чрез договор за цесия, включително след изрично дадени указания на ответниците в тази връзка с определение № 23517/30.05.2025 г., в което е обективиран проектът за доклад по делото, нито са ангажирани доказателства за заплащане на сумите по договорите, поради което съдът приема, че исковете са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

В тежест на ищцата по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП срещу първия ответник „ИАМ“ АД е да установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на Договор за паричен заем № 4662257/06.12.2022 г. с „ИАМ“ АД със соченото в исковата молба съдържание, включително на оспорената клауза на чл. 2, т. 6, както и че клаузата на чл. 2, т. 6 накърнява добрите нрави - т. е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на неоснователното обогатяване, и/или че е неравноправна клауза.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора, както и индивидуалното уговаряне на договорните клаузи.

В тежест на ищцата по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД срещу втория ответник „Ф. България“ ЕООД е да установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на Договор за предоставяне на поръчителство № 4662257/06.12.2022 г. с „Ф. България“ ЕООД с посоченото 4 в исковата молба съдържание, както и че със същия се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и/или се накърняват добрите нрави.