Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1504 от 30.11.2022, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 2219/2022
Вид
Решение № 1504
Подписан
30.11.2022
В сила
30.11.2022
Състав
Величка Петрова Белева, Надежда Наскова Дзивкова Рашкова, Виделина Стоянова Куршумова Стойчева

Цитирани разпоредби

  • чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 100 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 240, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 3 и ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 99, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 134 · Закон за защита на потребителите
  • чл.143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11,ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 1504 гр. Пловдив, 30.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно гражданско дело № 20225300502219 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и насрещна въззивна жалба от Г. Р. Ц. против Решение № 1245/12.04.2022г., пост. по гр.д.№ 9710/2021,ПдРС, с което признава за установено в отношенията между страните, че Г. Р. Ц. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 1130лв., главница, дължима по Договор за паричен заем №*** от ***г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г. Р. Ц., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № 1 от 01.11.2019г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания / цесия / от 16.11.2010г. , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.

410 ГПК в съда (04.02.2021г.) до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска за главница с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл.

240, ал. 1 ЗЗД за разликата от 1130 лв. до пълния претендиран размер от 1835, 29 лв.;иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 189, 01 лв. – договорна лихва за периода от 04.01.2019 г. до 19.07.2019 г. и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 272, 37 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 05.01.2019 г. до 03.02.2021г., за 1 които суми е издадена Заповед № 1220/ 05.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2163/ 2021 г., по описа на Районен съдПловдив, XII- ти гр. с-в.

Жалбоподателят „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че съдът неправилно е приел , че посочения ГПР е неверен, т.к. в него не е включена договорната неустойка. Сочи, че клаузата за неустойка е под условие и дължимостта на същата не е сигурна. Счита, че при определен лихвен процент от 35% и посочен ГПР от 41% не е налице клауза, с която да се нарушават изискванията на ЗПК –чл.11 и чл.19, и не са налице неравноправни клаузи , които да водят до недействителност на договора. Счита, че договореният лихвен процент не противоречи на добрите нрави и не е регламентирано законово ограничение в максимума, доколкото същият съставлява възнаграждение за ползваните услуги. Счита, че договорът за кредит съдържа всички изискуеми реквизити, има погасителен план, в който са посочени конкретните вноски по размер и съдържание, поради което и в договора се съдържа цялата изискуема по чл.11,ал.1 и чл.10, ал.1 от ЗПК информация. Счита, че дали посоченият ГПР отговаря на действителния размер, както и какво реално включва е въпрос относим към нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК и не влече недействителност на целия договор. Въпросът дали таксата за експресно разглеждане и неустойката са включени към ГПР е относим само към разрешаване на въпроса за недействителността на тези клаузи, но не и към въпроса за недействителността на целия договор. Също счита, че посочването на ГПР не може да заблуждава потребителя, т.к. в договора са посочени всички параметри на същия, какви са дължимите суми по вид и размер. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на ново, с което се уважи изцяло иска.

Претендира разноски.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от Г. Р. Ц., в който същата се оспорва.

Счита изводите на съда относно това, че договорената неустойка съставлява скрита възнаградителна лихва, за правилни, т.к. на това сочи начина по който е уредено плащането й. Поддържа и че от ССЕ се установява, че в посочения ГПР не са включени и други компоненти, които ако бяха правилно отчетени, то действителния размер на ГПР би надвишил законовия максимум. Сочи, че неспазването на изискването за коректно посочване на ГПР води до недействителност на договора съгл. чл.22 от ЗПК.

Позовава се и на практиката на СЕС, съгласно която посочването на по-нисък от действителния процент на разходите е заблуждаваща практика по см. на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО на ЕП и С относно нелоялно търговски практики. Позовава се и на нарушаване на чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК с непосочване на приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Сочи, че в договора лисват условията на прилагането на сочения лихвен процент от 35% - върху цялата главница или върху остатъка. Развива и доводи относно недействителността на клаузата за неустойка като 2 поддържа, че същата е недействителна поради противоречие с добрите нрави. По отношение на мораторната лихва счита, че поради недействителност на договора за потребителски кредит, е налице и недействителност на задължението на мораторна лихва. Смята, че длъжникът е изпаднал в забава от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Моли за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на решението в тази му част. Претендира разноски.

Г. Ц. е подала насрещна въззивна жалба против решението в частта, в която искът е уважен. Преповтаря доводите си за недействителност на договора, като поддържа, че доколкото производството е такова по чл.422 от ГПК то искът е следвало да бъде отхвърлен, т.к. първоначалната претенция е била различна – установяване на дължимост на вземане по действителен договор. Сочи, че за кредитора съществува правото да реализира вземането си чрез друг иск, включително и чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Моли за отмяна на решението в тази му част. Претендира разноски.

Ответната страна по насрещната въззивна жалба „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД оспорва същата. Развива съображения, че именно в този смисъл е била волята на законодателя, който е предвидил специална норма в ЗПК за връщане само на главницата в посочените случаи. Противното разрешение би обезсмислило този изричен текст, т.к. за кредитора съществува възможността да търси даденото по реда на чл.55 от ЗЗД. Позовава се на актуална съдебна практика. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.Претендира разноски.

Жалбите са е подадени в срока по чл.259 от ГПК, изхождат от легитимирани лица – страни в производството, останали недоволни от различни части на съдебното решение, откъм съдържание са редовни, поради което и се явяват допустими.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

Жалбоподателят Агенция за събиране на вземания ЕАД е ищец в производството пред първоинстанционния съд, сезиран с установителен иск – да се установи в отношенията между ищеца и ответника Ц., че последната дължи заплащане на суми, по Договор за заем №*** от ***г., между Ц. и „Изи асет мениджмънт“ АД, като последното е цедирало дълга на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. За претендираните суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 2163/2021, ПдРС. Против заповедта за изпълнение е постъпило възражение от длъжника, поради което са дадени указания на заявителя, че следва да 3 предяви иск относно вземането си в едномесечен срок. Установява се правния интерес на ищеца от водене на установителен иск.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.

Решението на първоинстанционния съд се обжалва изцяло чрез първоначалната и насрещната въззивни жалби.

За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че е налице валидно договорно правоотношение за предоставяне на заем, като дългът по него е цедирана на ищеца. Приел е и че договорът е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи, свързани с договорната неустойка , която представлява скрита възнаградителна лихва. С оглед на този извод е приел, че приложение следва да намери нормата на чл.23 от ЗПК и да признае дължимост само на невърнатия остатък от главницата по недействителния договор.

Настоящата инстанция намира, че от фактическа страна по делото се установява, че между „Изи асет мениджмйнт“ АД и Г. Ц. е сключен Договор за заем №*** от ***г. с предмет предоставяне в заем на сумата от 2500лв., която е следвало да бъде върната на 20 равни двуседмични вноски за общо 40 седмици, като падежът на последната е на 19.07.2019г. Уговорено е и в срок от три дни от сключване на договора длъжникът да осигури обезпечение от двама поръчители , които отговарят на следните условия : осигурителен доход над 1000лв., работещи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор с кредитора, да няма неплатени осигуровки в последните две години, да няма задължения към други банкови или финансови институции, или ако има кредитната му история за една година назад да е със статус „редовен“, или осигуряване на банкова гаранция . Уговорено е , че при неизпълнение на посочените условия се дължи неустойка в размер на 1753лв., която се плаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. По делото се доказва и че кредиторът е цедирал вземането си на „Агенция за събиране на вземания“ ООД с рамков договор за продажба на вземания от 16.11.2010г. , по който договор прехвърлените вземания се индивидуализират с Приложение №1 от 01.11.2019г., както и че в посоченото приложение е вписано и следното задължение на длъжника Ц.: 4621,40лв., общо задължение по кредита; 3365,33в., остатък дължима сума към 01.11.201г.; 104,930лв., лихви просрочие към 01.11.2019г. Видно от копие от пълномощно от 09.09.2015г. цедентът е упълномощил цесионера да извърши уведомяването на длъжника.

Установява се и че подобно уведомяване не е извършено, т.к. изпратените уведомления не са получени от длъжника. С връчване на препис от исковата молба, обаче, длъжникът е уведомен за извършената цесия.

4

По делото е приета ССЕ с в.л. Б. В., която не е оспорва от страните и се възприема като обективна и безпристрастна. Същата установява, че погасителните вноски са включени следните компоненти – главница, лихва и неустойка в размер на 231,07лв. Извършени са плащания в периода 20.11.2018-30.04.2019 в общ размер на 1370лв. Тези плащания са отнесени от кредитора към погасяване на главница – 664,71лв., договорна лихва – 179,39лв. и неустойка 525,90лв. Според експертизата при включване на неустойката действителният ГПР става 407,667%.

При така установеното се правят следните правни изводи: Доказва се съществуването на договорна правоотношение между Г. Ц. и Изи асет мениджмънт АД за предоставяне на заем в размер на 2500лв. Безспорно първоначалният кредитор е сключил договор за цесия на дълга на Ц. с „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.

Цесията е редовен и допустим от закона способ за прехвърляне на вземания, в резултат на който се заменя кредиторът по едно съществуващо правоотношение. Уредбата на цесията се намира в чл. 99 и чл. 100 от ЗЗД. По силата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви. Тази промяна настъпва със сключването на договора за цесия, но за да породи действие прехвърлянето спрямо длъжника, то следва да му бъде съобщено ( чл. 99, ал. 4 от ЗЗД).

Законът вменява в задължение на стария кредитор да уведоми длъжника, но съгласно трайната съдебна практика, той може да упълномощи друго лице, вкл. новия кредитор, да извърши уведомяването, като това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД (Р № 137/02.06.2015г., гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ВКС, Р № 114/07.09.2016г., т. д. № 362/2015 г., II т. о., ВКС). Практиката приема и че изпратеното уведомление за цесията, приложено към исковата молба по предявен иск за събиране на вземането и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД /Р № 3/ 16.04.2014г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС, Решение № 78/09.07.2014г., т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,ВКС/. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника.