Решение № 261184 от 22.02.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ……

Гр. София, 22.02.2021 г.

В

И М Е Т О Н А Н

А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и двадесета година в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ

: Здравка Иванова

ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

Мл. съдия : Мария Малоселска при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 14210/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 168101/16.07.2019 г. по гр. д. № 81004/2018 г. по описа на СРС, 125 с - в е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с 124, ал.

1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.П.Х., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, главница от 1 721 лв., от които сумата от 1 673, 89 лева за доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. *******, аб. № 092517 и сумата от 47, 11 лв. главница за дялово разпределение за периода, ведно със законната лихва за периода от 04.05.2017 г. - подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и лихва за забава в общ размер на 270, 22 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 07.04.2017 г., от които 261,03 лв. върху главницата за топлинна енергия и 9, 19 лева върху главницата за дялово разпределение; за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 28109/2017 г. на СРС, 125 с - в. Ответницата е осъдена за разноски в исковото и заповедното производства.

Недоволна от решението е останала ответницата С.П.Х., която го обжалва в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, чрез особеният си представител, с доводи, че е необосновано и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон - чл. 69, чл. 70 и чл. 72 ЗЗД. Поддържа се, че датата на публикуване на общата фактура на сайта на дружеството не може да дерогира общите правила на ЗЗД за настъпване изискуемостта на вземанията, нито измества срока, от който тече давността. Решението е постановено в противоречие с начина на броене на сроковете, уреден в чл. 72 ЗЗД, както и по отношение начина на уведомяване на длъжника. Съдът се е позовал на публикуване на фактура за отоплителен сезон 2013 г. - 2014 г., а е постановил решене относно за периода м. 05.2014 г. - 30.04.2016 г. Излагат се доводи, че е недопустимо с публикуването на обща фактура през 2014 г., макар и придружена с констативен протокол от нотариус, да се установяват обстоятелства за период след 2014 г.

Неправилно съдът е приел, че не е изтекла погасителна давност за вземането. Не са представени доказателства за установяване на вземането на ищеца по основание и размер. Неправилно съдът е присъдил вземане за дялово разпределение, като в тази част решението е недопустимо, той като ищецът не може да предявява чуждо вземане, произтичащо от отношенията му с третото лице помагач. Оспорват се и присъдените разноски в полза на ищеца. Моли да се отмени решението и исковете да се отхвърлят изцяло.

Въззиваемата страна „Т.С.”

ЕАД не взема становище по въззивните жалби в срока по чл. 263 ГПК. В молба от 25.11.2020 г. ищецът оспорва бланкетно жалбата без да излага съображения и моли да се остави без уважение. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Третото лице помагач на ищеца „Б.Б.” ООД не взема становище по жалба.

Като съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав намира следното от фактическа и правна страна :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.

По същество на спора, въззивният съд приема, че в съответствие със събраните пред него доказателства СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода. Договорното отношение между тях е възникнало от качеството на ответницата на собственик на топлоснабдения имот - апартамент № 46, находящ се в гр.

София, ж. к. *******. Това качество не е опровергано в производството и се установява от договора за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 12.03.1991 г.

Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не са представени доказателства ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца ОУ, поради което основателно СРС е приел, че главните страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на ТЕ за битови нужди в процесния период.

Сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Б.Б.“ ООД.

Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот, както и конкретната стойност на топлинната енергия се установява на база доказателствата представени от ищеца и тези, представени от ФДР и неоспорени от ответника, в това число - главните отчети за периода, подписани от потребителя.

Доколкото в производството не е оспорен размера на исковете, както са били заявени от ищеца, въззивният съд споделя изводите на СРС, че исковете за установяване на задължения за топлинна енергия и дялово разпределение са основателни в предявените размери.

Относно възраженията за погасяване по давност на вземанията, въззивният съд намира следното :

В съответствие с трайно установената практика по въпроса за погасителната давност (Тълкуване дадено от ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно дело № 3/2011 г., на ОС на ГК и ТК на ВКС) следва, че процесните главни и акцесорни задължения се погасяват с изтичане на 3 - годишна давност.

Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните задължения давността тече от деня на падежа.

Като съобрази периода на претенцията по главницата от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г., въззивният съд намира, че по отношение изискуемостта на сумите за топлинна енергия, консумирана след м. 02.2014 г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.

Според чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са заплатени в срока по ал. 2. Анализът на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи, че отделните периодични задължения стават изискуеми ежемесечно.

Въззивният съд не споделя изводите на СРС, че погасителната давност за вземанията за топлинна енергия започва да тече от датата на изискуемост на общата фактура за отоплителния период.

Следва да се отбележи, че обективирането на задълженията м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г. в една обща фактура, не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи от датата на издаване на общата фактура (м. 07.2015 г.). Това е така, тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г., общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т. е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за връщане на потребителя.

От изложеното следва, че падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия остава същият, както е посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ 2014 г. Обратното би означавало да се даде възможност на ищеца да измества произволно периода на изискуемостта на месечните задълженията с оглед течението на срока на погасителната давност за тях, което е в противоречие с нормата на материалния закон уреждащ давностните срокове.

С подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 04.05.2017 г. течението на давността е прекъснато, поради което тригодишната погасителна давност е изтекла за вземанията преди м. 04.2014 г. Такива вземания обаче не се претендират в производството, поради което е без правно значение да се обсъжда погасяването им по давност.

По отношение на сумите за дялово разпределение, съдът споделя изводите на СРС, че съгласно чл. 36 ОУ, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиента търговец, а съгласно чл. 22,ал.2 ОУ заплащат таксата за дялово разпределение на продавача - в случая, на ищеца. Цената за услугата включва цена на обслужване на партида, цена на отчитане на уред, а съгласно ал. 2 на чл. 36 ОУ, редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата, и се обявява по подходящ начин на клиентите. Пред СРС е представен договор, с който на ищеца е възложено събиране на главницата за услугата дялово разпределение, поради което и искът за главницата е основателен.

По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният състав намира следното :

Както се посочи и по горе, според чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са заплатени в срока по ал. 2. Съдът намира, че отделните периодични задължения са изискуеми ежемесечно, но длъжникът ще изпадне в забава на плащането им само ако не изпълни задължението в 30 - дневен срок от публикуване на общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период на интернет страницата на ищеца.

Въззивният състав констатира, че по делото не са представени доказателства за публикуването на общата фактура за консумирана топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. за процесния абонатен № 092517, съгласно изискването на 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 г. В представените пред СРС констативни протоколи не се съдържат данни за публикуване на общата фактура на процесния абонатен номер на интернет страницата на дружеството, а от там за момента на изпадане на длъжника в забава в плащането на сумите за ТЕ.

За разлика от СРС настоящият състав приема, че за процесните задължения не е установено ответникът да е поставен в забава по предвидения в ОУ на доставчика начин и претенциите са изцяло недоказани, а от там - неоснователни.

Освен това в производството не са ангажирани доказателства, че ответникът е поставен в забава в плащането на задълженията за предоставената услуга дялово разпределение през процесния период, поради което въззивният съд приема, че претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви за забава върху тези суми за неоснователни, за разлика от първоинстанционния съд.

Предвид изложеното и доколкото крайните изводи на съда като цяло съвпадат с изводите, до които е достигнал СРС, решението в частта, в която е уважена главната претенция за установяване на задължения за ТЕ и дялово разпределение е законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено. Решението в частите, в които са уважени искове за установяване на задължения за лихви за забава върху главницата за ТЕ и дялово разпределение, следва да се отмени и исковете да се отхвърлят.

Разпечатката съдържа 44 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9cec3055-7620-401e-907f-9f9daf558b21