Определение № 2272 от 13.09.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2272 гр. Бургас, 13.09.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20232100501428 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал. 2, вр. чл.274 - 279 от ГПК.

Образувано е по частната жалба на “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА

ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК: 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов “ № 29, ет. 3, п.к. 1527, представляван от управителя Янислав Янакиев, действащ чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Елена Илиева, против определение № 4143 от 13.07.2023 г., постановено по ч.гр.д.№ 3998/2023 г. по описа на РС-Бургас , с което е оставено без уважение заявлението му за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Х. Ж. П., ЕГН: **********, с адрес:**** за следните вземания, дължими по сключен между него и кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 4219136 от 30.07.2021г., което вземане е обезпечено с предоставена от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД гаранция по сключен с длъжника договор за предоставяне на гаранция № 4219136 от 30.07.2021г., като впоследствие вземането е прехвърлено от последното дружество на настоящия кредитор-цесионер “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД съгласно

Приложение № 1 от 02.11.2022г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 02.03.2020г., а именно: сумата от 60.88лв. – договорна лихва за периода от 12.08.2021г. до 27.01.2022г . , и сумата от 126.03 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 28.01.2022г. до 27.06.2023г.

В частната жалба се изразява недоволно от обжалваното oпределение с твърдение,че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необосновано и неправилно, с искане за отмяната му и постановяване на ново, с което да бъде разпоредено издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за горепосочените отхвърлени вземания. Излагат се съображения, че към момента на сключване на договора за кредит в действащото законодателство е нямало ограничение за максималния размер на цената на услугата по предоставяне за ползване на паричен заем. Счита също,че законната лихва за забава не ограничава правото на страните да уговарят цена на услуга в различен размер, над размер на законната такава предвид свободата на договаряне по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Сочи, че в случая договорната 1 лихва не само се явява печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита в случай на неплатежоспособност, като същата е по-голяма, тъй като кредитът не е обезпечен и се явява по-рисков. Наред с това навежда доводи,че в приложимия в случая ЗПК няма разпоредби, предвиждащи максималния размер на договорната възнаградителна лихва, а е с цел да се избегне злоупотреба от кредитора, в нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвиден максимален размер на ГПР от 50%. По тези съображения счита,че тъй като в случая процесния ГПР се формира само от уговорената възнаградителна лихва, доколкото ГПР е в рамките на законовия предел, не е нарушен чл. 19,ал. 4 от ЗПК. По отношение на обезщетението за забава се сочи, че то се дължи на основание чл.86 от ЗЗД върху непогасената част от главницата в размер на ОЛП на БНБ за текущата година плюс 10 пункта. В подкрепа на доводите си цитира съдебна практика на БОС. Моли въззивния съд да отмени разпореждането в обжалваната част и да постанови издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за отхвърлената част от вземания за договорно възнаграждение и лихва за забава.

Съгласно на чл. 413, ал. 2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за основателна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника Х. Ж. П. за вземанията, дължими по сключен между него и кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 4219136 от 30.07.2021г., което вземане е обезпечено с предоставена от гаранта „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с предоставена гаранция по сключен с длъжника договор за предоставяне на гаранция № 4219136 от 30.07.2021г., впоследствие прехвърлено на настоящия кредитор-цесионер “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД съгласно Приложение № 1 от 02.11.2022г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 02.03.2020г.

Районният съд е уважил частично заявлението, като е издал заповед от 11.07.2023г. за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК за главницата в размер на 970.17 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл.

410 от ГПК- 30.06.2023г. до окончателното й изплащане, както и направените в заповедното производство разноски, от които държавна такса в размер на 20.96лв., изчислена съразмерно с уважената част от вземането и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

С обжалваното определение № 4173 от 11.07.2023г. съдът е отхвърлил заявлението в останалата част, като е отказал да издаде заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за вземанията за сумата от 60.88лв. – договорна лихва за периода от 12.08.2021г. до 27.01.2022г. , и сумата от 126.03 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 28.01.2022г. до 27.06.2023г.

Заповедният съд е мотивирал отказа си за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК досежно претенциите за договорна възнаградителна и мораторна лихва с довод, че искането за тях е противоречие със закона и с добрите нрави – чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Посочил е, че процесния договор за заем не отразява действителната обща сума, дължима от 2 потребителя, като е счел, че посочената такава в т.7 отчита само общия размер на кредита, без да включва общите разходи за заемателя, в т.ч. и възнаграждението за поръчителя, което е допълнителна услуга, пряко свързана с кредита, независимо,че задължението за него може и да не възникне, ако кредитополучателя успее да представи обезпечението по чл. 4 от договора. По тези съображения районният съд е приел, че в процесния договорът за заем, който се урежда от ЗПК не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за включване в общата стойност на кредита и на възнаграждението на поръчителя. Предвид това съдът е преценил, че договора за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и по него длъжника дължи само чистата остатъчна стойност на кредита и законната лихва от подаване на заявлението до окончателното й изплащане – съгласно чл. 23 от ЗПК.

Бургаският окръжен съд не споделя изводите на първата инстанция, по следните съображения:

Тъй като кредиторът основава вземанията си на сключен договор за потребителски кредит по смисъла на сега действащия ЗПК, за същият са приложими именно разпоредбите на този закон. В ЗПК обаче няма предвидени разпоредби, уреждащи максималния размер на възнаградителната лихва. Същата представлява очаквана печалба на кредитора и съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК съставлява част от общите разходи по кредита, които се включват в ГПР. С цел да бъде избегната злоупотреба и несъразмерно възлагане на тежести за икономически по- слабата страна, в чл. 19, ал. 4 от ЗПК законодателят е предвидил като критерий за това фиксиран максимален размер на ГПР, а именно забрана той да бъде повисок над пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Р.България. Това означава, че максумумът от 50 % ГПР се явява и пределът, до който следва да се приеме, че общото оскъпяване на кредита е непротиворечащо на морала и добрите нрави.

В настоящата хипотеза договорната възнаградителна лихва е уговорена в размер на 35 %, при ГРП -41.73 %, който не надвишава допустимия максимален размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което доводите за наличие на нищожност на договорената възнаградителна лихва поради противоречие с морал и добрите нрави се явяват неоснователни /в този смисъл решение № 869 от 11.10.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 962/2019 г., Решение № 329 от 30.09.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г., Решение № 166 от 23.07.2019 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 202/2019 г., Решение № 258 от 12.07.2019 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 306/2019 г., Решение № 72 от 22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в. гр. д. № 62/2019 г., Решение № 431 от 18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 702/2019г./.

По отношение на приложението на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК: Посочената норма поставя изискване в договора за кредит да се съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Настоящата съдебна инстанция не споделя изводите в обжалваното разпореждане за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като видно от съдържанието на договора , в него е посочен изрично размера на ГПР – 41.73 %, както и какъв е конкретния размер на сумата, представляваща „общата стойност на плащанията“, която следва да бъде върната –1370.98 лв. Посочено е, че последната се състои от размера на заемната сума и размера на 3 възнаградителната лихва за целия срок на договора, изчислена към момента на сключването му. Предвид горното настоящият състав счита, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което не е налице недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 22 от ЗПК.

Настоящата инстанция не споделя изводите на районния съд за нищожност на договора за кредит поради това, че в ГПР по договора за заем не е включено възнаграждението, което длъжникът се е задължил да заплати на третото лице –негов гарант въз основа на сключения помежду им договор за предоставяне на гаранция. Действително видно от съдържанието на договора за заем едно от условията за предоставянето му е предоставяне на обезпечение – поръчителство или банкова гаранция, но липсва изискване обезпечението да е предоставено срещу заплащане от длъжника на възнаграждение на лицето, задължило се да отговаря за дълга му пред кредитора. Това означава, че уговореното като дължимо от длъжника на гаранта възнаграждение, макар да е във връзка с договора за заем не представлява част от общата сума, която длъжника дължи на кредитора си по договора на заем, а съставлява задължение към трето лице. Изискването на нормата на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е за посочване и включване в ГПР на дължимите по договора за кредит суми, изчислени към момента на сключването му, и не се отнася за такива задължения, дължими по съглашения на длъжника с трети лица, макар и във връзка с изпълнение на договора за кредит. Затова уговореното в сключения между длъжника възнаграждение за предоставената от трето лице гаранция не подлеже на включване в общата сума на дълга по смисъла на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид това съдът намира изводите на районния съд за нищожност на договора за кредит за неоснователни, още повече, че в случая предмет на заявлението не претендирани вземания, основани на договора за предоставяне на гаранция. Следва да се отбележи,че дори и ако се приеме, че клаузата в договора за гаранция, с която е уговорено възнаграждение за дружеството –гарант е нищожна, това не води до нищожност на нито на целия договор за гаранция, нито до нищожност на договора за заем.