Решение № 3574 от 13.08.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3574 гр. Пловдив, 13.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330114481 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Г. С. Д., ЕГН: **********, против „СИТИ -КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно съединени искове в условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 22, във връзка чл. 11, ал. 1, т. 9, т.10 и 11, във връзка с чл. 19 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключения помежду им Договор за паричен заем № **/** г. е недействителен, както и евентуален иск с правно основание чл. 124, ал.1, във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК за прогласяване недействителността на клаузата за неустойка по сключения между страните договор за паричен заем № **.

Ищецът твърди, че на **г. сключил договор за паричен заем № ** с представител на „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869. Предмет на договора е отпускане на паричен заем в размер на 2600.00 лева. По договора било договорено ищецът да заплати 6 вноски от по 22,50 лева и 38 анюитетни вноски всяка в размер на 80.58 лева, при фиксиран годишен процент 44,5% и ГПР 56,64%., като периода на плащане бил в ден понеделник.

Ищецът сочи, че общата сума за погасяване по договора възлизала на 3197,04 лева, като ответникът „Сити Кеш” ООД искал от ищеца да заплати неустойка в размер на 2610,96 лева, отделно от главницата и лихвите, като тази неустойка била разпределена към месечните вноски от по 132.00 лева.

Ищецът твърди, че срокът на договора е до 12.02.2024г. т.е за 10 месеца, като по договора била заплатена сумата от 1745.00 лева.

1

Ищецът твърди, че договорът за потребителски кредит е № ** от **г. е недействителен поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.

11, ал. 1, т. 11 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК. Не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1„ т. 9 от ЗПК, тъй като единствено бил посочен годишния лихвен процент по кредита от 44.50%. Ищецът сочи, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който се поддържа становище за неоснователност на предявените искове.

Ответникът твърди, че претенциите на ищеца за обявяване недействителността на договора за кредит поради нарушение на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, евентуално предявения иск за нищожност на клаузата, с която е уговорена неустойка, са неоснователни. Ответникът сочи, че действителността на договора за потребителски кредит № ** от 10.04.23 г. е обусловена от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.

Ответникът твърди, че оспорената неустойка е действителна, действителна била и клаузата, уговаряща договорната лихва. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Между страните не е спорно, а и от събраните по делото доказателства /справка на л. 8 от делото, искане за сключване на договор за кредит на л. 27 и стандартен европейски формуляр на л. 28 от делото/ сключването на Договор за паричен заем № **/**г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 2600 лева, при 44 седмични погасителни вноски, при ГЛП 44, 5 % и ГПР от 56, 72 %. В договора било посочено, че при непредоставяне на обезпечение, отговарящо на изискванията на чл. 5 от Договора, ищецът дължи неустойка в размер на 2610, 96 лева, която се дължи разсрочено заедно погасителните вноски.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които договорът възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в 2 съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 56, 72 %, но не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Следва да се посочи, че при главница от 2600 лева между страните е уговорена неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 2610, 96 лева, т.е. уговорена е неустойка дори в по-висок размер от главницата по кредита. Това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика същият няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в общата сума за плащане не е включена дължимата „неустойка” в размер от 2610, 96 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. С оглед приетите по-горе 3 постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем № **/**г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК.

При това положение не се налага разглеждане на евентуалния иск за прогласяване недействителността на клаузата за неустойка по сключения между страните Договор за паричен заем № **/**г., тъй като не е изпълнено вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му.

При този изход на спора, право на разноски се поражда за ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, които видно от представения на л. 40 от делото списък по чл. 80 ГПК възлизат в размер на 232, 32 лева за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е представляван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ищеца – адв. С. П., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 400 лева – на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. П., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в 4 тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. П. следва да се определи възнаграждение в размер от 400 лева.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Г. С. Д., с ЕГН:

********** и „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: 202531869, че сключеният помежду им Договор за паричен заем № **/**г. Е НИЩОЖЕН, поради противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: 202531869 да заплати на Г. С. Д., с ЕГН: ********** сумата в размер на 232, 32 лева /двеста тридесет и два лева и тридесет и две стотинки/, представляваща разноски за заплатена държавна такса в настоящото производство.