Решение № 30 от 22.07.2026, Районен съд - Чепеларе

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. Чепеларе, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЧЕПЕЛАРЕ в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Славка Гемишева при участието на секретаря Нина Горялова като разгледа докладваното от Славка Гемишева Гражданско дело № 20265450100280 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по искова молба подадена от С. А. М., ЕГН ********** с настоящ адрес гр. Ч., ул. „*******“ №** чрез адв. Т. Ц. от САК, срещу „ЛЕНДИВО“ ООД с ЕИК 202393458 със седалище и адрес на управление гр.С., 1421, р-н Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №52-54, с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20 вр. с чл.19, ал.4 вр. с чл.22 от ЗПК за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №197724 от 30.04.2025 год., сключен между С. А. М. и „Лендиво“ ООД.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за кредит № 197724 от 30.04.2025 год., по силата на който на ищцата е предоставен заем в размер на 500 лева, платими на една вноска с краен срок 30.05.2025 год., общата дължима сума по договора е 514,10 лева, лихвеният процент е 36 %, а ГПР 39,61 %. Съгласно чл. 17 от процесния договор за потребителски кредит е предвидено, че потребителят се задължава в срок до 3 дни да предостави на кредитора като обезпечение поръчителството на едно физическо лице, което следва да отговаря на конкретни изисквания или банкова гаранция.

Съгласно чл. 27 от процесния договор за потребителски кредит в случай, че потребителят не изпълни задължението си посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Така общата дължима сума по процесният договор за кредит нараства до 678.60 лева.

Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание на чл. 22 вр. с чл. 11. ал. 1. т. 10 и чл. 19. ал. 4 от ЗПК, защото не сочи коректно годишния процент на разходите, а при коректното му определяне, то той надвишава допустимия размер от 50%.

На следващо място твърди, че в договора за кредит неправилно е посочен ГПР, т. к. не включва тези допълнително начислени неустойки. В договорът за кредит не е посочен механизмът за изчисляване на ГПР, като същият е посочен бланкетно. Също така, неустойката за непредоставяне на обезпечение представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е трябвало да се включи в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Налице е заобикаляне на текста на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване неустойката за непредоставяне на обезпечение в посочения потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

1

Твърди се, че посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна, некоректна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че Договора за потребителски кредит е неравноправен по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 3/ЕО.

Ако в случая се касае за неустойка за непредоставяне на поръчител, то тя е нищожна поради противоречие със ЗПК. Процесната неустоечна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. При извършена предварителна оценка от кредитора, че е нужно обезпечение, той не би трябвало да отпуска кредита, преди да се предостави обезпечение /чл. 18 ЗПК/.

Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието с добрите нрави /арг. ТР № 1/2009-2010-ОСТК/. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата по кредита. Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т. е. той реално се обогатява с допълнително плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми.

Допълнително се изтъква, че и клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва е нищожна. е е посочено какъв е характерът на ГЛП и как се изчислява същият. Потребителят не може да направи обоснован извод дали посочената лихва е плаваща или фиксирана, както и как се изменя, а простото цифрово посочване на ГЛП е в противоречие със ЗПК. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

В рамките на предоставената възможност, в срока и по реда на чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който се оспорва предявеният иск като неоснователен. На първо място сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР, са неоснователни. Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма.

Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. Договорът е сключен при насрещни изявления на страните разменени чрез средства за комуникация от разстояние и потребителят е дал изричното си съгласие за сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР. Едновременно с това кредиторът е предоставил на потребителя подробна и детайлна информация за условията на кредита още преди сключването му, което ясно се вижда и от СЕФ. Подробно се описват действията по кандидатстването за кредит, предоставяне на преддоговорна информация, запознаване с и приемане на Общите условия и сключване на договора, които опровергават твърдението, че клаузите на договора противоречат на закона, на принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Предвид тези действия още преди подписване на договора за заем 2 кредитополучателят е бил наясно с всички условия по него, като сам е избрал параметрите и условията му. Нещо повече, в СЕФ се съдържа детайлна информация за всички условия, в това число за дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредита.

Едновременно с това, Кредитополучателят е имал възможност на всеки етап от преддоговорните отношения да се запознае подробно с условията и да се откаже от сключването на договора. Също така при ответното дружество няма данни ищецът да е поискал условията по процесното правоотношение да бъдат уредени по друг начин. Предвид това клаузите на договора се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител и при добросъвестно договаряне от страна на Кредитодателя.

Оспорва твърденията за недействителност на договора по смисъла на ЗПК, като се твърди, че при формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.

При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 61.95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 39.61%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора, само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът не е обезпечен. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.

Начинът на формиране на размера на неустойката е ясно описан в договора и изцяло в полза на потребителя същата е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е посочено изрично и в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита и само за периода, в който кредитът не е обезпечен. В същия този погасителен план със знак „** “ изрично е посочено, че ако кредитополучателят предостави обезпечение, сумата ще бъде преизчислена само за дните, в които не е била предоставена гаранция. Изключително ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им.

Оспорва твърденията, че неустойката представлява „добавък към възнаградителната лихва“.

Лихвата по кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата представлява задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за кредит.

Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението 3 за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана периодично, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва. Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Предвид изложеното с неустойката не се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Оспорва като неправилни и необосновани твърденията, че уговореният лихвен процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва. На първо място, доводът, че конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва противоречи на закона и основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно уреден, и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок на договора, не може да намери основание нито в закона, нито в правната доктрина. Наличието на противоречие с добрите нрави се преценява за всеки отделен случай като меродавна за преценката е конкретната фактическа обстановка. Те не представляват конкретни правила, а морални принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна стойност. На следващо място, възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е 61,95%. От това следва, че максималният възможен размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. Неоснователни и необосновани са и аргументите за нарушение на изискванията за шрифт и форма. Явно е от представения към самата искова молба договор за кредит, че текстът не е написан с по-малък шрифт от 12. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Оспорва и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържат никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза – потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неоснователни са и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвижда единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.