Решение № 23430 от 21.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 23430 гр. ., 21.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110118139 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът Д. Г. Г. твърди, че между него, в качеството му на заемател и ответника „.“ АД, в качеството му на заемодател, е сключен договор за паричен заем № . от 03.12.2020 г. за сумата от 300 лева, със задължение за връщането му чрез седмични вноски, без конкретно посочен размер на месечния лихвен процент. Поддържа, че съгласно клаузата на чл. 4 от договора и за обезпечаване изпълнението на задълженията му по договора за заем, между него, ответното дружество и третото за процеса лице „.“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който дружеството поело задължение да обезпечи пред кредитора и заемодател „.“ АД изпълнението на договора за паричен заем от заемополучателя чрез налични парични средства и готовност за изплащане на задълженията. Сочи, че по силата на този договор се задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата от 92,76 лева, чието плащане било разсрочено чрез включването й в месечната вноска по договора за паричен заем, платима фактически на дружеството – заемодател, което от своя страна следвало да я предостави на „.“ ЕООД по силата на овластяване за това. Излага, че по договора за заем е заплатил и 15,24 лева, начислена договорна лихва. Ищецът 1 твърди, че с влязло в сила решение по гр.д. № 16254/2023 по описа на СРС, 167 състав, е признато за установено, че договорът за поръчителство е недействителен. Поддържа, че настоящия договор за кредит е нищожен, тъй като в него не е включено като разход начисленото възнаграждение за поръчителството, дължимо по договора за предоставяне на поръчителство, сключен в изпълнение на процесния договор за заем. Посочва, че при включване на горното възнаграждение ГПР ще надвиши допустимия. С тези съображения ищецът отправя искане за заплащане на сумата от 1 лев, представляваща част от недължимо платена сума в общ размер от 15,24 лева, договорна (възнаградителна) лихва, по недействителен договор, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ответникът „.“ АД оспорва иска като неоснователен. Посочва се, че сумата от 15,24 лева е получена от ответника на валидно правно основание – във връзка с погасяване на задълженията на ищеца по договор за паричен заем № .. Намира този договор за действителен, оспорвайки да страда от пороците, посочени в исковата молба. Поддържа се, че клаузите на договора за паричен заем са били в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и излага доводи в тази насока. Сочи и че не е имал основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство при изчисляването на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя. Не оспорва погасените задължения по договора за паричен заем.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото.

С оглед конкретните твърдения на страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между ищеца Д. Г. Г., в качеството му на заемател, и ответника „.“ АД, в качеството му на заемодател, е сключен договор за паричен заем № . от 03.12.2012 г. за предоставяне в полза на ищеца на паричен заем в размер на сумата от 300 лева със задължение за заемателя за 2 представяне на обезпечение от вида и при условията на клаузата на чл. 4 от договора, като ищецът е погасил изцяло главницата от 300 лева, както и уговорената договорна (възнаградителна) лихва в размер на 15,24 лева.

По делото е приложено неоспорено влязло в сила решение от 03.10.2023 г. по гр.д. № 16254/2023 г. по описа на СРС, 167 състав, постановено в спор между ищеца Д. Г. Г. и ответника „.“ ЕООД, при участието на „.“ АД, привлечено от ищеца Г. като трето лице – помагач. С горното решение съдът е разгледал отрицателен установителен иск за прогласяване на нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № . от 03.12.2020 г., сключен между ищеца и „.“ ЕООД, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 92,76 лв., представляваща недължимо платена сума – по нищожен договор за предоставяне на поръчителство № . от 03.12.2020 г. В мотивите по горното решение съдът е приел, че този договор е сключен за обезпечаване на задълженията на ищеца по сключен с „.“ АД договор за паричен заем № . от 03.12.2020 г. за сумата от 300 лева, който се разглежда и в настоящото производство. Съдът е приел още, че едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител е „.“ АД и двете дружества са регистрирани на един адрес на управление, както и че договорите за поръчителство и за кредит следва да бъдат разглеждани като едно цяло, въпреки че от външна страна представляват самостоятелни договори. Съдът е установил, че разходите за възнаграждение на поръчителя, като включени в общия дълг и погасителните вноски по кредита, е следвало да бъдат включени и в ГПР по договора с „.“ АД, но това не е било сторено, поради което съдът е установил, че е изпълнено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, а именно ГПР да изразява общите разходи по кредита, подробно изброени в горната норма, като неизпълнението на това изискване е довело до непокриване на изискването в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, засягащ задължителното съдържание на договора за потребителски кредит и реализиране на последиците в чл. 22 ЗПК. С оглед изложеното, решаващият съд е приел, че договорът за предоставяне на поръчителство е изцяло нищожен и е прогласил установената нищожност, като е осъдил ответното дружество да върне на ищеца получената сума от 92,76 лева, възнаграждение на поръчител, като недължимо платена по нищожен договор за поръчителство.

Съгласно разпоредбата на чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. Правилото в чл. 232, ал. 2 ГПК определя, че това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. От изложеното следва, че ответника в настоящото производство е обвързан от задължителната сила на мотивите – по отношение 3 вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна, задължителната сила на мотивите има за предмет всички становища на съда, намерили израз в мотивите на решението, включващи фактически констатации на съда, правни изводи, становища относно преюдициални въпроси, доколкото те обуславят изводите относно спорното право.

Задължителната сила на мотивите по смисъла на чл. 223, ал. 2 ГПК обвързва по задължителен начин страните и съдът, пред който е висящо следващото по време дело - между подпомагаща и подпомагана страна, да приемат, че съдържащите се в мотивите на решението по предходното дело, в който са участвали подпомаганата и подпомагащата страна в това им качество, изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за правоотношението, което е предмет на постановеното решение, са се осъществили така, както се сочи в мотивите, към момента на приключване на устните състезания по предходното дело. Съответно, третото лице-помагач (ответник в настоящото производство) не може в следващия процес (производството по настоящото дело) да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело, като единственото изключение е при възражение за лошо воден процес, каквото не е релевирано понастоящем в производството.

В настоящото производство от ищеца е предявен само иск за връщане на платено без основание, като отсъствието на основание ищецът подкрепя с доводи за нищожност на договора за кредит. Последната ищецът извежда от обстоятелството, че при добавяне на размера на възнаграждението за поръчител (посочено като неустойка) като стойност към изчисляването на ГПР по основния договор – за паричен заем, то ГПР ще надхвърли 100%, а неправилното поръчване на ГПР в договора противоречало с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

От съдържанието на приложения по делото и неоспорен от ответника договор за паричен заем № ./03.12.2020 г. се установява, че между ищеца и „.“ АД е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което „.“ АД се е задължило да предостави на ищеца - заемател сумата от 300 лв., срещу задължение за връщането й разсрочено на 12 погасителни вноски в срок от 12 седмици, заедно с договорна (възнаградителна) лихва в размер на 15,24 лева.

Съгласно чл. 4 от договора заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от посочените обезпечения – двама поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант. Между страните не е спорно, че именно договорът, прогласен за нищожен с посоченото по – горе решение е договорът за поръчителство, е сключен от ищеца с „.“ ЕООД в изпълнение на това задължение по чл. 4 от договора за потребителски кредит, сключен с „.“ 4

АД, още повече и двата договора носят един и същ номер и са сключени на една и съща дата.

Процесния договор за паричен заем се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Анализът на разпоредбите на чл.

114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, води до извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза.

Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза.

Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при кредитирането има цел печалба. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

В случая след извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „.“ ЕООД е „.“ АД кредитор на ищеца. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, то с договора за поръчителство определено не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с ответника, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането си сам на себе си, т.е. посоченото възнаграждение не е 5 насрещна престация срещу предоставеното обезпечение, а на практика представлява „скрита възнаградителна лихва“, която обаче не е включена в оскъпяването на ползваната сума. Настоящият съдебен състав намира, че уговореното възнаграждение за „.“ ЕООД по нищожния договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. При цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че сключването на заемния договор и получаването на сумата по него е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя – предоставянето на обезпечение по заемния договор не е било по избор на потребителя, а задължително условие за сключване на сделката.