Определение № 134 от 11.03.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 134 гр. София, 06.03.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно търговско дело № 20241001000120 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 15.01.2024 г., подадена по пощата на 12.01.2024 г. и уточнена с молба от 22.02.2024 г., на Д. С. М., като изпълнителен директор на Агенцията по вписванията, срещу определението от 20.12.2023 г. по т. д. № 1206/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-10 състав, с което е оставено без уважение искането по чл. 92, ал. 1 ГПК за отмяна на глобата в размер на 250 лв., наложена на осн. чл. 89, т. 2 ГПК, с определение от 27.11.2023 г.

В жалбата се твърди, че неправилно СГС е наложил глоба на жалбоподателката, без да е налице основанието по чл. 89, т. 2 ГПК, тъй като не била страна по делото, а и без съдът преди това да предупреди същата, че при неизпълнение на конкретно разпореждане ще наложи такава глоба. Сочи се, че не било съобразено, че към датата на подаване на молбата по чл. 92, ал. 1 ГПК е било извършено вписването, постановено с решението от 5.09.2023 г.

Твърди се, че несвоевременното вписване се дължало на това, че в решението липсвало отбелязване за влизането му в сила.

Предвид изложеното жалбоподателката моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от „С и К 2012“ ООД с жалба от 22.06.2023 г. срещу отказ № 20230612173315-3/16.06.2023 г. на длъжностно лице по регистрацията при Агенцията по вписванията, постановен по заявление с вх. № 20230612173315, с което е поискано заличаване на А. И. С..

1

С решение от 5.09.2023 г. съдът е отменил отказа за вписване, като е указано на Агенцията по вписванията да извърши исканото вписване. Посочено е, че решението не подлежи на обжалване, като е постановено препис от същото да се изпрати на АВ, което е сторено с писмо с изх. № 32912/5.09.2023 г.

С молба от 26.09.2023 г. заявителят чрез процесуалния си представител, че въпреки изпратеното на АВ съдебно решение не е извършено исканото вписване. След отправено запитване до отдела по техническо обслужване на АВ бил получен отговор, че вписването ще бъде извършено едва след като бъде получен препис от съдебното решение с нарочно отбелязване с щемпел „влязло в сила“, поради което е поискано изпращане отново на такъв заверен препис на АВ.

С разпореждане от 27.09.2023 г. СГС е указал, че с постановяване на окончателен съдебен акт са приключили правораздавателните правомощия, като актът е изпратен на АВ, а неизпълнението на служебните задължения на длъжностното лице по регистрация е извън компетентността на съда. Постановено е, че поискване да се издаде заверен препис от съд. решение на жалбоподателя с отбелязване за влизане в сила, като препис от молбата да се изпрати на зам. председателя на СГС – ТО за предприемане на действия по сезиране на изп. директор на АВ.

С молба от 13.10.2023 г. жалбоподателят е поискал издаване на заверен препис от решението с отбелязване за влизане в сила и такъв е бил издаден.

С молба от 6.11.2023 г. жалбоподателят е уведомил съда, че въпреки двукратно изпращания от него заверен препис от съдебното решение на АВ, то искането вписване отново не било извършено. Обяснението за тези действия били дадени в приложеното писмо от 1.11.2023 г. на изп. директор на АВ, според което вписването следвало да се извърши след изпращане от съда по реда на чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ на препис от решението с отбелязване, че е влязло в сила, а такъв не бил получен в АВ по този ред.

С разпореждане от 8.11.2023 г. съдът е постановил препис от молбата от 6.11.2023 г. да се изпрати на зам. председателя на СГС – ТО, а на молителят е указано в 3-дневен срок да уточни на коя дата е представил в ТР по партидата на дружеството решението с отбелязване за влизане в сила, доколкото по партидата не се установява подобно заявление.

С молба от 21.11.2023 г. жалбоподателят е заявил, че трикратно е депозирал заверения препис от съдебното решение на АВ – на 19.10.2023 г. /на обявения официален ел. адрес на АВ/, на 27.10.2023 г. /на хартиен носител/ и на 21.11.2023 г. /чрез подадено заявление образец А4 № 20231121080405/.

С молба от 23.11.2023 г. жалбоподателят е уведомил, че по подаденото заявление № 20231121080405 е бил постановен отказ от 22.11.2023 г. на ДЛР, мотивиран с липсата на постъпил по реда на чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ заверен препис от съдебното решение, изпратен служебно от съда. Приложен е препис от отказа.

С определение от 27.11.2023 г. първоинстанционният съд е наложил глоба в размер на 250 лв. на осн. чл. 89, т. 2 ГПК на изп. директор на АВ Д. С. М.. Със същото решение е 2 указано на глобеното лице, че може да поиска отмяна на глобата по реда и в срока на чл. 92 ГПК, като е задължено ДЛР незабавно да изпълни задълженията си по чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ във връзка с изпратеното решение от 5.09.2023 г. В мотивите е прието, че е налице отказ от АВ да изпълни съдебното решение, като видно от писмото от 1.11.2023 г. на изп. директор се касае за създадена вътрешна процедура, при която се извършва недопустима преценка дали служебно изпратени за обявяване или вписване съдебни решения са влезли в сила, което е обусловило неизпълнението на настоящото съдебно решение, което все още не е вписано към момента на постановяване на определението. Отговорен за създадената организация бил изпълнителният директор, поради което именно на него следвало да се наложи глоба по реда на чл. 89 ГПК за неизпълнение на съдебно решение.

С молба от 29.11.2023 г., подадена от юрисконсулт на АВ от името на изпълнителния директор Д. С., е поискана отмяна на глобата по реда на чл. 92 ГПК. В същата е посочено, че на 27.11.2023 г. вече било вписано съдебното решение от 5.09.2023 г. – веднага след получаване на определението от 27.11.2023 г. Действията по подаване на молбата са потвърдени лично от санкционираното лице с молба от 22.02.2024 г. във връзка с разпореждането от 13.02.2024 г. на САС.

С обжалваното определение от 20.12.2023 г. съдът е оставил без уважение искането за отмяна на глобата. Прието е, че последващото изпълнение на задължението от АВ не е основание за отмяна на глобата, която е наложена заради създадената от изп. директор вътрешна организация, в резултат на която не се изпълняват съдебни решения по чл. 25, ал.

5 ЗТРРЮЛНЦ, което пък водело до увреждане на интересите на потребителите на услугите, предоставяни от АВ.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 от ГПК, като подаването й е потвърдено с молба от 22.02.2024 г., поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Уредените в глава 9 от ГПК санкции, налагани от съд или съдебен изпълнител във формата на глоби, по същество представляват административни наказания. Те са форма на административнонаказателна отговорност за нарушения на публични задължения, произтичащи от процесуалния закон. Макар тази отговорност да не се осъществява по реда на ЗАНН, то общите принципи за реализирането й са едни и същи – законоустановеност на нарушенията и на наказанията, пропорционалност при налагането на наказанията /т.е. съобразяване с тежестта на нарушението и на всички обстоятелства/, съдебна защита на санкционираното лице. На общо основание за тази отговорност е приложимо и правилото по чл. 46, ал. 3 ЗНА, предвиждащо, че наказателна, административна и дисциплинарна отговорност не могат да се обосновават по аналогия на закона или аналогия на правото. В съвкупност това означава, че глобите по ГПК могат да са налагат само: 1) за изрично предвидено в тях конкретно нарушение, 2) в рамките на предвидените размери, и 3) съобразно тежестта на нарушението. Не е допустимо санкциониране на поведение, за което не е предвидено наказание, нито налагане на наказание, което не е предвидено, нито 3 обосноваване на подобна отговорност по аналогия.

В настоящия случай е наложена глоба за неизпълнение на крайния акт на съответната инстанция – съдебно решение, след влизането му в сила. Подобно нарушение обаче не е предвидено в глава 9 от ГПК. По-конкретно, такова липсва в чл. 89, т. 2 ГПК, на който се е позовал първоинстанционният съд. Видно от заглавието на разпоредбата, тя предвижда санкции за „нарушения при разглеждане на дело“. Разглеждането на делото обхваща процесуалните действия в рамките на периода на неговата висящност, която приключва с влизането в сила на крайния акт по делото. Действително, възможно е в последващ период съдът да бъде сезиран с други искания /напр. за издаване на изпълнителен лист, за отмяна на обезпечения, за поправка на ОФГ, за допълване и др./, които създават ограничена висящност само за тях и в рамките на тяхното разглеждане са приложими санкциите по чл. 89 ГПК.

В случая обаче не сме изправени пред подобна хипотеза, тъй всички последващи искания на жалбоподателя към съда нямат такъв предмет, а представляват или искания за издаване на заверени преписи, или искания за повторно изпращане на заверен препис на АВ по реда на чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ, или уведомяване /оплакване/, че решението все още не е било изпълнено от АВ. Тези искания са извън обхвата „ разглеждане на дело“ по чл. 89 ГПК, тъй като самото изпълнение на съдебното решение е извън този обхват и делото вече е приключило. Съдът не е орган по изпълнението на собствените си крайни решения и не отговаря за това изпълнение. По тази причина действията по изпълнение на решението не могат да се подведат под „разглеждане на дело“, само за което да са приложими глобите по чл. 89 ГПК. Друг е въпросът, че визираното в чл. 89, т. 2 ГПК нарушение „неизпълнение на разпорежданията на съда“ касае само разпорежданията, а не други актове на съда и поконкретно – решенията. Косвено относими към изпълнението на съдебните решения са правомощията по чл. 93 ГПК, но на друг орган – на съдебния изпълнител, а не на съда.

Следователно, изпълнението на финализиращия акт по делото не попада в обхвата на чл. 89 ГПК, а прилагането му по аналогия е недопустимо /чл. 46, ал. 2 ЗНА/.

Същевременно, процесната глоба е наложена на изп. директор на АВ не защото той не е изпълнил съдебното решение /което не е негова отговорност, а на ДЛР/, а защото е създал вътрешна организация в агенцията, която препятствала това изпълнение. Подобно нарушение пък съвсем излиза от обхвата на чл. 89 ГПК. Ето защо оплакването в жалбата, че не е налице хипотезата на чл. 89, т. 2 ГПК е основателно, макар не поради изтъкнатите в жалбата съображения /че жалбоподателката не била страна по делото/, а по други съображения. При това положение следва да се приеме, че при налагане на процесната глоба е нарушен принципът за законоустановеност на административните нарушения и наказанията за тях.

Неизпълнението на задължение за вписване или обявяване в ТРРЮЛНЦ от длъжностно лице е административно нарушение по чл. 40, ал. 4 ЗТРРЮЛНЦ, за което е предвидена глоба в размер от 1000 лв. до 5000 лв., налагана по реда на чл. 41 ЗТРРЮЛНЦ. Вярно е, че тъй като административнонаказващ орган е изпълнителният директор на АВ, то ако самият той е нарушител, очевидно не би могъл да наложи санкция на себе си, тъй като бил 4 изпаднал в конфликт на интереси. Това обаче са несъвършенства в уредбата на ЗТРРЮЛНЦ, които не могат да се преодолеят чрез тълкуване на разпоредби на ГПК извън тяхното обичайно приложно поле.

Извън горното следва да се отбележи, че цялата бурна процесуална активност след постановяване на първоинстанционното решение е могла лесно да бъде спестена, ако просто на АВ е бил изпратен по реда на чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ препис със заверка, че решението е влязло в сила. Известно е, че чиновническото мислене и обичайният бюрократизъм на администрацията предпочитат нещата да се казват в прав текст, а да не се налага да се преценява дали решение, което не подлежи на обжалване /ако приемем, че настоящото е такова, което не е безспорно с оглед буквалния текст на чл. 25, ал. 4, изр. 2 ЗТРРЮЛНЦ/, е равнозначно на влязло в сила решение. Следвало е такъв заверен препис със заверка „влязло в сила“ да бъде изпратен на АВ /вкл. и повторно – ако се налага/, с което и настоящото дело нямаше да го има, а първоинстанционният съд би спестил енергия и ценно време, което да пренасочи към разглеждане на други важни съдебни дела.