Определение № 461 от 20.08.2025, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 461 гр. Враца, 20.08.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калин Тр. Тодоров

Членове:

Христо Н. Христов

Пламен К. Кучев като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно частно гражданско дело № 20251400500356 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 - чл. 278, вр. чл. 413, ал. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Скайкоп.ком УАБ, с ЕИК ***, с адрес:

***, против разпореждане от 21.07.2025 г., обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение № 1369/21.07.2025 г., издадена по ч.гр.д. № 2284/25 г. по описа на Районен съд - Враца в частта за разноските, с която не е уважено искането на заявителя за присъждане на адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от 400,00 лева, като е присъдена само сумата от 240,00 лв..

В жалбата се твърди, че разпореждането на първоинстанционния съд е в нарушение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, доколкото на първо място съдът е извършил намалението на присъдените разноски служебно, без да е налице такова искане от насрещната страна, с което е нарушил състезателното начало в процеса с недопустима служебна намеса. Излага, че заявителят е чуждестранно юридическо лице, което не познава спецификите на българската правна система и изобщо възлагането на правната защита на български процесуален представител е възможно само след значителна по обем и изключително комплексна и сложна по своето естество правна работа. Жалбоподателя преди да потърси съдена защита отправил покана за доброволно изпълнение до длъжника с входящ номер 047-W-23017/07-01-25. Съгласно чл. 143, ал. 6, т. 10 от Закона за гражданското въздухоплаване, превозвачът бил длъжен да отговори на такива покани в двумесечен срок, като в случай на отказ за заплащане на обезщетението, да посочи и представи безплатни доказателства за извънредните причини, които го освобождават от отговорност, ако се позовава на такива. Поради неизпълнение на законовото задължение на длъжника, бил възложен на процесуалния представител на жалбоподателя анализ на всички свързани с проблема факти и обстоятелства, въз основа на които да се вземе решение дали да се извършат разноските по съдебно претендиране на вземането. В случая професионалната 1 юридическа помощ и извънсъдебно изясняване на фактологията, било задача с немалка сложност и комплексност. Жалбоподателя не работел с български език, който е съдебният език, което било свързано с допълнителни усилия по превод на документацията.

Гореизложената работа била неразривно свързана с подаването на заявлението за издаване на заповед за плащане и не само, че претендираното в производството адвокатско възнаграждение не било прекомерно, а дори било крайно недостатъчно за нея. Моли за отмяна на разпореждането в частта, с която е отхвърлено заявлението и за задължаване на първоинстанционния съд да издаде заповед за плащане на пълния претендиран размер на разноските по делото. Моля за присъждане на сторените в производството пред въззивния съд разноски за заплатена държавна такса.

Препис от частната жалба не е връчван на ответната страна за отговор.

Частната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките на законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, за който изрично в чл. 413, ал. 1, in fine ГПК е предвидено, че подлежи на обжалване.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд - Враца е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично изпълнение по чл. 410 ГПК от 16.07.2025 г., подадено от Скайкоп.ком УАБ, с ЕИК ***, с адрес: *** против „България Еър“ ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление ***, за следните суми: сумата 250,00 EUR, представляваща главница - вземане, цедирано от пътника Ц. Е. с договор за цесия от 04.01.2025 г., произтичащо от сключен договор за въздушен превоз, изпълняван е редовен полет № FB972, резервационен код VEK4SH, предвиден за изпълнение по разписание на 31.12.2024 г., като полетът е изпълнен със закъснение над три часа, поради което пътникът има право на обезщетение, предвидено в чл.

5, 6 и 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004, ведно със законната лихва, считано от 16.07.2025 г. до изплащане на вземането, 18,08 EUR, представляваща законна лихва, дължима от 07.01.2025 г. до 16.07.2025 г., сумата 21,25 лева - разноски за държавна такса и сумата 400,00 леваразноски за адвокатско възнаграждение.

В заявлението е посочено, че паричното вземане произтича от следните обстоятелства: договор за услуги, вземането произтича от сключен договор за въздушен превоз от Варна до София с резервационен код LVUWJT, изпълняван с редовен полет № FB972, предвиден за изпълнение по разписание на 31.12.2024 г.. Вземането е цедирано на заявителя от пътника Ц. Е. по силата на договор за цесия, представен като приложение.

Със заявлението за издаване на заповед за изпълнение са приложени пълномощно от 04.06.2025 г., с което заявителя е упълномощил адвокатско съдружие „М. и И.“ да я представлява пред компетентния съд за подаване на заявления, искови молби и във въззивното производство, а също и фактура от 09.07.2025 г. за заплащане на адвокатското дружество на сумата 400,00 лв. без ДДС, за процесуално представителство в процесното заповедно производство.

По подаденото заявление Районен съд - Враца е издал Заповед за изпълнение на парично задължение № 1369/21.07.2025 г., по чл. 410 ГПК, с която е уважил претенциите за главница, лихва и разноски за внесена държавна такса. Със заповедта за изпълнение заповедният съд е присъдил и разноски по делото в размер 240,00 лв. адвокатско възнаграждение.

2

В мотивите на заповедта заповедният съд е приел, че искането за присъждане на разноски за платен адвокатски хонорар в размер на 400,00 лева с ДДС, е частично основателно, като размерът на възнаграждението следва да бъде намален под установения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер и да се определи от съда с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, без да е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери на адвокатските хонорари. Съдът се е позовал на постановеното от СЕС решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22, по което е прието, че присъждането на разноски по делата вече не е обвързано с минималните адвокатски хонорари по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и българският съд вече може да определя и присъжда адвокатски възнаграждения и под предвидените в Наредбата минимални размери. Приел е, че съдът следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. С оглед на конкретния случай съдът е приел, че производството е заповедно, развива се по утвърдени от Министерство на правосъдието образци на заявление, заповед за изпълнение и възражение, не се характеризира нито с фактическа, нито с правна сложност, че размерът на материалния интерес е неотносим към преценката за адекватност на платения от заявителя адвокатски хонорар спрямо правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия, поради което възнаграждението следва да се намали на 200,00 лева (240,00 лева е ДДС), която именно сума следва да се присъди на заявителя за платен адвокатски хонорар.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, която намира съответно приложение и в заповедното производство, заплатените от ищеца такси, разноски за производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Следователно предпоставките за присъждане на разноски в производството по чл. 410 и сл. ГПК са две - искането да е уважено и да са заплатени такси и разноски.

В случая предявените с процесното заявление вземания са изцяло уважени, поради което на основание чл. 78, ал. 1 ГПК за заявителя е възникнало вземане за сторените в заповедното производство съдебно - деловодни разноски /за държавна такса - 21,25 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева/, като същият е представил писмени доказателства за реалното им извършване /фактура от 09.07.2025 г./.

Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Видно от цитираната разпоредба, законодателят не е предвидил възможност за съда служебно да преценява дали адвокатският хонорар е прекомерен или не, доколкото правото да се възрази срещу размера на заплатеното адвокатско възнаграждение принадлежи единствено на насрещната страна по делото.

В този смисъл са и мотивите, изложени към т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които с приемането на действащия ГПК е отпаднало правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за 3 адвокатска защита при постановяване на решението, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, според която само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл. 78, ал.

5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, която обаче съдът извършва само когато същият е надлежно сезиран с искане по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Само за пълнота следва да се посочи, че обратен извод не следва и от цитираното в заповедта решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22, съгласно което при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, като възнаграждението на адвоката следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, както и съобразно действително извършената работа. Посоченото решение на СЕС е относимо и приложимо при определяне на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита и при намаляване на адвокатско възнаграждение при заявено възражение за прекомерност (чл. 78, ал. 5 ГПК), каквато, както бе изяснено по-горе, не е настоящата хипотеза.

Заповедното производство по чл.410 ГПК се развива като едностранно до момента на връчване на заповедта за изпълнение, поради което длъжникът обективно няма възможност да направи възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от заявителя адвокатско възнаграждение и да отправи пред заповедния съд искане за неговото намаляване. Едва в случай, че длъжника в предоставения му срок по чл. 414 от ГПК възрази, че присъденото в полза на заявителя възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал.

5 от ГПК, същият може да обжалва заповедта, само в частта за разноските съгласно чл. 413, ал. 1 от ГПК. Извод за необходимост от заявяване на възражение за прилагане последиците на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК следва и от приетото в мотивите на т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, че в производството по чл. 422 ГПК съдът следва да разгледа възраженията на страните по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Отнемането на възможността заповедният съд служебно и по своя преценка да намали размера на разноските на кредитора за заплатено адвокатско възнаграждение при обективната липса на възможност за длъжника да направи такова възражение, е проявление на диспозитивното начало в гражданския процес и на принципа за равенство на страните.

В конкретния случай, след като възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, отправено от насрещната в производството страна липсва, няма законово основание съдът да ревизира разходите за процесуална защита на заявителя. Заповедният съд не е имал правомощието да преценява дали претендираното възнаграждение е прекомерно, съобразно фактическата и правна сложност на делото, а е бил длъжен да присъди възнаграждението в пълния му претендиран размер, тъй като липсва възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е предвидено като право на насрещната страна, а не като служебно правомощие на съда.