Определение № 3908 от 16.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3908 гр. София, 16.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20258002103757 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. К. Ц. с ЕГН [ЕГН] срещу въззивно решение № 331 от 23.06.2025 г., постановено по гр.д.№ 163/2025 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 326 от 19.12.2024г. по гр. д. № 1934/2021 г. на Районен съд – Ботевград. С последното е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на касатора Х. К. Ц., че ищецът П. М. Г. е собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: реална част от новообразуван поземлен имот ***от кадастрален район ***по плана на новообразуваните имоти /ПНИ/ в м. “Б.” в землището на [населено място], [община], Софийска област, одобрен със Заповед № ОА-424/15.12.2003 г. на Областния управител, целият имот - с площ от 4700,38 кв.м., при съседи: имот № ***на [община], имот № ***на [община], имот № ***на [община], имот № ***на наследници на Р. И. Н., имот № ***на П. М. Г. и имот № ***на наследници на С. С. Я., която реална част е с площ от 1771 кв.м., при съседи на реалната част: имот № ***на П. М. Г., имот № ***на *** и останалата част от имот № ***, и която част е заключена между цифри 1-2-3-4-5-1 на скицата на л. 41 от делото на РС, приложена към заключението на вещото лице П. от 23.01.2023г., подписана от съда и представлява неразделна част от решението.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с чл. 200 ЗУТ и с правилата за придобивна давност, за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане на свидетелските показания – били обсъдени само показанията на свидетелите на ищеца, и за необоснованост на извода, че ищецът е владял процесната реална част, а не е бил само държател и чу я е придобил по давност.

1

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по два въпроса: 1. Задължен ли е въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства? 2.

Длъжен ли е въззивния съд да следи служебно за приложението на императивна правна норма и да събира служебно доказателства, необходими за приложението й? Посочено е и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но по него не са формулирани въпроси и не е обосновано приложението му.

Ответникът по касация П. М. Г. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като по първият въпрос решението не противоречи на съдебната практика – съдът е препратил към мотивите на РС и същевременно е изложил и свои мотиви, като е обсъдил събраните доказателства. Вторият въпрос счита за неотносим, тъй като имота не попада в урбанизирана територия. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПС оспорва, защото е изключено предвид позоваването на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено следното:

С нот. акт № 49, т. I/1994 г. ищецът П. М. Г. е признат за собственик на основание параграф 4 “a”, ал. 1 от ЗСПЗЗ на дворно място, находящо се извън границите на [населено място], Софийска област, м. “Б.”, цялото от 600 кв.м., със застроено в него дървено бунгало със застроена площ от 22.80 кв.м. С протокол № 31/08.06.2006 г. той е въведен във владение на същия имот, който по ПНИ, одобрени със заповед № ОА-424/15.12.2003 г. на областния управител е пл. № ***в местност Б., землище на [населено място], [община]. Имотът е трасиран и за него е издадена скица № 12/29.05.2006 г., в която имот № ***, кадастрален район ***, по ПНИ на местност Б., землище на [населено място] е с площ 800.54 кв.м.

Съседен на този имот е имот № ***на наследници на Г. Д. Й., от който е процесната реална част. С констативен нот. акт № 48, т. I от 21.04.2008 г. на нотариус № 319 по РНК Г. Д. Й. е призната за собственик на имот № ***, кадастрален район ***по ПНИ в м.“Б.”, землището на [населено място], с площ от 4700.38 кв.м. С нот. акт № 106, т. II от 04.09.2020 г. на нотариус No 418 по РНК, Г. Д. Й. продава на ответника Х. К. Ц. същия имот № ***по ПНИ.

От заключението на СТЕ и обясненията на вещото лице в съдебно заседание се установява, че още при изготвяне на ПНО е заснета съществуващата на место ограда, с която процесната реална част е приобщена към имота на ищеца, придобит от него на основание пар.4а ЗСПЗЗ.

Входът за тази оградена част и за останалата част е през оградата на реалната част, предмет на спора към пътя, като в останалата граница на имота има денивелация между имота и стария път за София.

По делото са разпитани свидетелите В. И. Л., И. И. А., Д. И. С., посочени от ищеца, и И. С.

Ч., К. Ц. К. и И. П. Н., посочени от ответника.

Въззивният съд е приел, че от показанията на доведените от ищеца свидетелите В. И. Л., И.

И. А., Д. И. С. се установява, че ищецът П. Г. има имот, в м.“Б.“, над язовир “Б.”, с площ от около 2-2,5 дка., който е ограден с дървена ограда с летви и има порта, от която се влиза от асфалтовия път в имота, като това е единственият вход. Според тези свидетели, описания 2 имот го работи единствено ищецът и семейството му през всички години, откакто те знаят имота и ходят там – съответно над 30 години свид. В. Л., около 20 години свид. И. А., и от 2007-2008 г. св. Д. С.. През цялото това време това бил и единственият имот, който се обработвал на това място, а всичко наоколо било обрасло като гора. В имота има вила, стопанска сграда, имало тоалетна и кошери, овощни дървета. Част от мястото се ползвала за зеленчуци, а другата се косяла трева за добитъка. Мястото се подържало в изряден вид. През целия този период никой друг не е ползвал имота и не е имало спорове във връзка с имота.

Свидетелят В. Л. заявява, че не познава Г. Й., а св. И. А. заявява, че я познава, защото са от едно село, но никога не я е виждал на този имот. Свидетеля Д. С. сочи, че преди да се появи ответникът Х. Ц., който претендира, че е купил имота, никой друг не се е появявал и не е имало спорове, никой друг не е работил имота, а ищецът и семейството му са си ползвали всичко.

Доведената от ответника св. И. С. Ч. сочи че имотът е на майка й, бил 10.400 дка, но й възстановили само 4.7 дка, тъй като останалата част от имота бил раздаден по постановление. П. имал право на 600 кв.м. След възстановяването започнали да чистят мястото, но то било пълно с къпиняк, който и да се чистел, пак растял и през имота минавали животни. Майка й ходела с внука на свидетелката и насадили от 5 до 7 дръвчета и само месец след това всичко било изпочупено. Заявява, че това място било невъзможно да се поддържа и затова решили да го продадат. Когато е идвала комисия да мери мястото на майка й, нейният брат, макар че не е собственик, казал на П., че може да си вкарва колата в тяхното място, но когато решат да продадат мястото, да си намери друг подход да влиза. П. има къща там. Не е имало ограда между тяхното място и място на П., защото имало един вход, през който се влизало и там влизали и хората, които владеели по постановление, като тогава те му казали, че няма да слагат ограда. Разказва, че след като идвала комисията, с майка й ходели на пикник, ходели и берели къпини. От показанията на св. К. Ц. К. - баща на ответника, се установява, че от 1971 година започнали да ходят там, защото на 150 метра преди това място има къща на съпругата му. Започнали да ходят от време на време, в събота и неделя и един ден видял, че минава титулярката на това място – Г., с внука си. Тя му казала, че ще садят дръвчета и че мястото отдолу е тяхно. Носели две връзки дръвчета.

Впоследствие Г. го питала дали може да намери някой да почисти мястото. После му казала, че там имало животни и няма да могат да опазят дръвчетата и се отказала повече да се занимава с това. Св. К. твърди, че между имота на П. с къщата и този имот имало тук-там някаква летвичка останала, а в момента в долния край има бодлива тел. Заявява, че не знае какво е ползвал П., но че има право да ползва 600 кв.м. Като го закупил синът му, за да си влезе в частта, която П. ползвал викали полиция, с пушка щял да стреля. Сочи, че е виждал кошери там. Имал и свидетеля кошери. Те били в мястото, което закупил синът му, но те си ги преместили, след като той решил да загради имота. Свидетелят И. П. Н. в показанията си твърди, че когато по параграф 4 им върнали имотите и те били там и чакали да отидат от кадастъра и да им сложат колчета, той бил там, с тях били П. и братът на И. - Г., и като премерили, понеже П. имал право на 600 метра, Г. му казал да минава през имота, но да знае, че като го продава, ще си го продаде. Преди възстановяването на собствеността това място 3 го ползвал П., който имал кошери там. Възстановяването на собствеността било около 2000 година, когато е правен планът на новообразуваните имоти. П. ползвал имота, защото Г. му казал, че може да си го ползва. Имотът бил заграден с ограда с летви, а сега са упадали.

Мястото, което ползвал П., било по-голямо от 600 кв.м.

Въззивният съд е приел, че решението на РС е допустимо, че фактът на разпореждане със спорното право от ответника в хода на процеса след подаване и вписване на исковата молба не влияе на наличието на правен интерес от предявяване на установителния иск за собственост против ответника и на допустимостта му, като се е мотивирал, включително и с нормата на чл. 226, ал.2 ГПК.

По същество, въззивният съд е приел, че е установено от показанията на разпитаните свидетели упражняване на владение от ищеца освен върху собственото му место и върху процесната реална част, която е приобщил към имота си, че фактическата власт е трайно установена от ищеца и е демонстрирал намерение пред собственика – ответник и праводателката му. Относно това дали цялата ползвана от ищеца площ – собствения му имот и процесната реална част са оградени, съдът е приел, че показанията на свидетелите не са противоречиви, а се подкрепят и от установеното от вещото лице, че оградата реално е заснета в плана от 2003г. Относно намерението за своене, съдът се е позовал на презумпцията, установена в чл. 69 ЗС, която не е оборена. За неоснователно е прието възражението, че не са доказани признаците на владението – да е трайно, непрекъснато и спокойно. Съдът е приел, че показанията на доведените от ответника свидетели са неясни, неконкретни и объркани, че по-голямата част от тях не може да бъде отнесена към точно определен момент или период от време, конкретни са само относно момента на реституция и по факти, които са безспорни или ирелевантни, но не доказват твърдението на ответника, че праводателката му се е грижила за имота, наемайки хора за почистването му, посещавала го е, засаждала е дървета, плащала е данъци и предупреждавала ищеца да премахне изградената от 6 него ограда.

Относно свидетелите, доведени от ответника /сега касатор/ въззивния съд е посочил, че те освен, че не са конкретни относно време и място /по отношение на части от оградата/, се отнасят само до три еднократни действия на Й. непосредствено след реституирането на имота, а именно – първоначалното му почистване, засаждане на няколко дръвчета и изявление на нейния брат по отношение на ищеца, но тези действия са окачествени като негодни да смутят или прекъснат упражняваното от ищеца владение, тъй като не попадат сред изчерпателно изброените такива по чл. 116 от ГПК. Затова съдът е заключил, че ищеца е упражнявал владение, което е било постоянно и непрекъснато (доколкото действията, чрез които то се е обективирало, са нямали случаен характер, а са изразявали воля, трайно да се държи спорната площ по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица за период по- дълъг от шест месеца), спокойно (доколкото по делото не се твърди и не се доказва да е било установено с насилие или по скрит начин), явно (тъй като се е упражнявало по очевиден за всяко трето лице начин) и несъмнено (тъй като ищецът безспорно е държал вещта), а разпоредбата на чл. 69 от ЗС презюмира, че я е държал именно за себе си. С тези мотиви е потвърдено решението на РС, с което иска е уважен.