Решение № 260351 от 02.11.2020, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ № 260351 гр.Русе, 2.11.2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН

СЪД, IX гр. състав, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

Районен съдия: ВАСИЛ

ПЕТКОВ при секретаря Дарина Великова като разгледа докладваното от съдията гр. дело №

1021 по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази

Ищецът

„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД твърди, че Д.К.К. е сключила договор за паричен заем № ***г. с „Вива Кредит“ ООД. На 01.12.2016г. бил сключен рамков договор между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД по силата на който вземането на първото дружество срещу Д.К.К. е прехвърлено на второто дружество.

Д.К.К. получила по договора за заем сумата 300 лева, която следвало да бъде върната заедно с лихва на 14 погасителни вноски по 31,70 лева. К. заплатила общо 155 лева по договора.

„Агенция за контрол на просрочени задължения”

ООД се снабдило със заповед за изпълнение срещу Д.К.К. по ч.гр.д. № ***/2019г. на РРС за следните суми:

-

280,65 лева главница;

-

31,35 лева договорна лихва;

-

99,50 лева такса за експресно разглеждане на документи ;

-

101,50 лева неустойка;

-

30 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението;

-

7,69 лева лихва за забава;

- законната лихва върху главницата за периода от депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, - разноски в заповедното производство.

Д.К.К. депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което на кредитора било указано да установи вземането си в исково производство във връзка с което е предявен настоящия иск, за установяване на вземането по заповедта за изпълнение. Впоследствие ищецът оттегля искането за установяване на вземанията за лихва за забава и за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.

Д.К. е почулила препис от исковата молба, но не депозира отговор.

Предявеният иск е с правно основание чл. 422 от ГПК- за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. Материалноправното основание на вземането е по договор за цесия с правно основание чл. 99 и сл. от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД.

Ищецът прави искане за опстановяване на неприсъствено решение, но повече от исковете не са вероятно основателни, поради което неприсъствено решение не може да бъде постановено.

От фактическа страна съдът намира за установено следното:

Д.К.К. е сключила договор за паричен заем № ***. (л.6-13) с „Вива Кредит“ ООД за сумата 300 лева, която сума следвало да бъде върната на 14 двуседмични вноски от по 31,70 лева, като първата погасителна вноска следвало да се плати на 15.06.2018г, а последната на 14.12.2018г. Посочено е в договора, че кредита се отпуска с фиксирана годишна лихва от 40,26% и годишен процент на разходите (ГПР)- 49,28%, като са посочени и допусканията при които е определен ГПР. Страните се договорили също така Д.К.К. да заплати такса за експресно разглеждане на заявката за предоставяне на заем в размер на 107,80 лева. В договора е посочено също така, че с подписването му заемателят удостоверява, че е получил заемната сума, както и че с 234,78 лева от заемната сума се погасява предходно задължение на Д.К.К. към „Вива Кредит“ ООД.

Заемателят се задължил в тридневен срок от усвояване на сумата да предостави обезпечение: поръчител, който да отговаря на определени условия или банкова гаранция. При непредоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 107,80 лева, която се разсрочва за заплащане на равни части с всяка погасителна вноска, като така размера на погасителните вноски става 39,40 лева, а общия размер на задължението по договора- 551,60 лева. Към договора е приложена Тарифа на „Вива Кредит“ ООД за таксите по договори за заем, която не е подписана от заемополучателя.

На 01.12.2016г. е бил сключен рамков договор между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД с който първото дружество прехвърля на второто свои вземания по договори за заем, като вземанията се индивидуализират в приложение към договора. Представено е и приложение към договора за цесия, в което е посочено, че вземането срещу Д.К.К. по договор за паричен заем № ***г. също се прехвърля на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД.

Законният представител на „Вива Кредит“ ООД е упълномощил „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД да уведоми от името на „Вива Кредит“ ООД всички длъжници на дружеството, вземанията срещу които са прехвърлени с рамковия договор от 01.12.2016г. По делото е приложено и потвърждение (л.25) подписано от законния представител на „Вива Кредит“ ООД, което съдържа изявление, че се потвърждава извършената цесия на всички вземания, цедирани от „Вива Кредит“ ООД на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД по рамковия договор от 01.12.2016г. и индивидуализирани в приложение № 1 от 01.12.2018г. Приложено е и уведомление до ответника за извършената цесия (л.26).

В хода на производството ищецът оттегля исковете за лихва за забава и за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.

При така установените факти съдът прави следните правни изводи:

Съгласно чл.7 ал.3 от ЗПК : Съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Той осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.

Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за заем нарушава множество разпоредби от Закона за потребителския кредит и европейското законодателство, поради което е недействителен.

В съображение 31 от преамбюла на Директива

2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е посочено, че:

„За да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.“

Чл.5 ал.2 от ЗПК също изисква информацията в договора с всички негови приложения, включително и стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити да е представена по ясен и разбираем начин. Липсата на представен стандартен европейски формуляр по делото е пречка да се прецени дали на потребителя е била представена цялата нормативно предвидена информация във връзка с договора. В договора се съдържа изявление, че заемателя бил получил стандартен европейски формуляр, но това е без правно значение, тъй като този формуляр следваше да бъде представен, за да бъде проверено дали е предоставена цялата нормативно предвидена информация, дали предоставената информация е коректна, дали формуляра е отпечатан с размер на шрифта, който отговаря на закона и много други.

Формирането на ГПР не е представено по ясен и разбираем начин, като същото е посочено само цифрово- 49,27%. При посочена годишна лихва от 40,26% не става ясно какво друго е включено в ГПР и какви размери за да се получи посочения процент. На следващо място посочения ГПР очевидно не отговаря на реалния ГПР по договора. Когато кредитирана сума от 300 лева се изплаща на 14 равни двуседмични вноски от по 39,40 лева, това се равнява на двуседмично оскъпяване с 9,5%, което дава годишно оскъпяване (годишни разходи) от 247% (изчисленията са на съда). Това не е равно на посоченият ГПР от 49,45% и многократно надхвърля лимита за ГПР, който не трябва да бъде повече от петкратния размер на законната лихва за забава съгласно чл. 19 ал.4 от ЗПК.

В чл.4 ал.2 от договора е предвидена неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение. Тази клауза също е недействителна. Уговореното плащане не представлява неустойка, тъй като същото няма присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Същата се дължи при неизпълнение на акцесорно задължение (за предоставяне на обезпечение), като плащането й е разсрочено заедно с погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за задълженията и договорите: „Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“

Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно разсрочва заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД). Разбира се, право на всеки кредитор е да прецени от кои свои права желае да се ползва, но и задължение на съда е да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД), като настоящият състав счита, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна сума некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се съди и от други обстоятелства. Фактът, че плащането на дължимата неустойка предварително се договаря да бъде разсрочено сочи, че страните очакват задължението за неустойка да възникне (т.е. да не се предостави обезпечение) и не искат това да доведе до типичните последици на неизпълнение. Това сочи, че страните не придават на това задължение качеството на неустойка, а на допълнително плащане под условие. Ако кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо място- ако заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения- то той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно по-изгодни условия и не би сключил процесния договор, нито би потърсил „бързи кредити“, за които е общоизвестно, че са с висок размер на оскъпяване. Правейки горните разсъждения съдът изхожда от житейската презумпция, че лицата встъпващи в договорни отношения са в здрав разум и имат поне елементарни познания за финансовата страна на света около тях (а ако това не е така, то договора ще е недействителен но по други съображения). Предвид изложеното съдът приема, че волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се заплати т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто възнаградителна функция.

Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи, то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл.

71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на действието на договора), а напротив- договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, замаскирана като неустойка. Предвид изложеното договорената неустойка представлява възнаграждение и за това размера й следва да бъде включен в годишния процент на разходите, като така се стига до драстично нарушение на ограничението на

ГПР предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК. При включване на неустойката към месечната вноска ГПР става 247%, което грубо противоречи на закона. Така посоченият в договора ГПР не отговаря на действително уговорения, което от своя страна е нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, а това съгласно чл. 22 от ЗПК това прави договорът за кредит изцяло недействителен.

Налице са и други нарушения на закона: Разходите за извънсъдебно събиране на кредита противоречат на разпоредбата на чл. 33 ал.1 и ал.2 от ЗПК:

(1) При забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

(2) Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Към извънсъдебно събиране се пристъпва едва след като длъжникът изпадне в забава, а при забава кредиторът има право само на законната лихва и не може да начислява неустойки.