Решение № 214 от 16.12.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 214 гр. София, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Анна Баева

Анна Ненова при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002900563 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Българска православна старостилна църква“, представлявана от Ф. Д. С., чрез адв. Н. Д. от САК, срещу решение № 2 от 07.02.2023г. по в.ф.д.№ 5/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 65 от 01.11.2022 г. по т.д. № 25/22 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, с което е отказано вписването в публичния регистър по чл.18 от Закона за вероизповеданията при съда на същата религиозна институция, учредена на учредително събрание от 13.06.2022 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано. Оспорва извода на въззивния съд, че условие за регистрацията на религиозната институция е признание от поместната източноправославна църква по каноничните закони, като излага съображения за противоречието му както на конкретните указания на ЕСПЧ по настоящия казус, но и на 1 повтарящото се тълкуване на ЕСПЧ на позитивните задължения на българската държава по гарантиране на региозен плурализъм – че държавата в лицето на съда следва да остане неутрална и безпристрастна при упражняване на регулативните си правомощия и в отношенията си с различни религии, деноминации и групи в тях, като направи така, че спорещите групи в тях да са равнопоставени и да се уважават. Поддържа, че признанието от поместна църква като условие за регистрация не е предвидено в закона, а е измислено от въззивния съд, и лишава от правото на самоопределение като източноправославни всички граждани на Република България, които не желаят за бъдат под юрисдикцията на БПЦ – БП по едни или други верски причини, като по този начин нарушава тяхното право на свободен избор на вероизповедание и самоуправление. Намира, че в чл.37, ал.2 от Конституцията и чл.7, ал.1 и ал.2 ЗВ са изброени изчерпателно основанията, въз основа на които може да бъде ограничавано правото на вероизповедание, и те не могат да се тълкуват разширително. Изтъква, че „Българска православна старостилна църква“ никога не е била структурно поделение в БПЦ – БП и не е не би могла да се отдели като такова, а възниква като самостоятелна религиозна общност по волята на отделни физически лица, православни християни, които нямат формални ангажименти към структурите, нито претенции към имуществото на БПЦ – БП. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено исканото вписване.

С определение № 2279 от 16.08.2024г. по т.д. № 563/2023г. на ВКС, ТК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса какви са предпоставките за регистрация на източноправославно вероизповедание в България и дали условие за такава регистрация е признаването на общността като религиозна институция от другите поместни православни църкви.

Касационен контрол е допуснат на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК за проверка дали даденото от въззивния съд разрешение на въпроса съответства на решение № 5 от 11.07.1992г. по к.д. № 11/1992г. на Конституционния съд на Република България.

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

2

Въззивният съд, за да потвърди обжалваното пред него решение на регистърния съд, с което е отказано вписването на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“ в регистъра по чл. 18 от Закона за вероизповеданията, е изложил съображения, основани на общата конституционна уредба, съдържаща се в чл.13 и чл.37 от Конституцията на Република България за свобода на вероизповеданията и за ненакърнимост на този принцип, както и относно границите на упражняването на това право, очертани от забраната за използване на религиозните общности и институции и на верските убеждения за политически цели (чл.13, ал.4 от Конституцията), както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Анализирал е и специалната законодателна уредба, съдържаща се в Закона за вероизповеданията, като е съпоставил легалните дефиниции, съдържащи се в §1, т.1, 2 и 3 от ПЗР на закона, съответно на общото понятие вероизповедание като съвкупност от верски убеждения и принципи, религиозната общност и нейната религиозна институция, както и на понятията религиозна общност и религиозна институция, във връзка с чл.5 и чл.6 от закона. Въз основа на това е направил извод, че всяко физическо лице е свободно да изповядва и практикува всякакво верско убеждение, без значение дали е регистрирано или признато от държавата, стига да не нарушава ограниченията по чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 КРБ. Посочил е, че при същите условия верското убеждение може да се изповядва и практикува и от група физически лица, без да е необходимо тази религиозна общност да се регистрира като религиозна институция, както и че регистрацията, с която тя придобива качеството юридическо лице, е обусловена от спазването на минималните изисквания, установени в Закона за вероизповеданията, включително относно нейното наименование (с оглед забраната по чл.15, ал.2 то да повтаря това на вече регистрирано такова), както и относно съответствието на съдържанието на приетия на учредителното събрание устав на изискванията на чл.17 от закона. Намерил е за неоснователно оплакването на въззивника, че като доказателство в регистърното производство е прието експертно становище на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет и приложеното към него становище на БПЦ-БП по съображения, че нормата на чл.16 от Закона за вероизповеданията изрично предвижда възможност съдът да изиска такова във връзка с регистрацията на религиозните общности. Приел е, че в закона 3 липсва забрана за съществуването на повече от един изразител на източноправославната вяра, както и че първоинстанционният съд не е отрекъл тази възможност, но е посочил необходимите факти, установяващи признание от другите поместни православни църкви по каноничните закони, каквито доказателства молителят не е представил. На следващо място, въззивният съд е изложил съображения във връзка със спазване на изискванията по чл.17 от Закона за вероизповеданията по отношение на представения пред регистърния съд устав на религиозната институция, като е приел, че той не представлява годно доказателство по делото, тъй като не е подписан и не е заверен, както и че той не съдържа данни кога и от кого е бил приет. Във връзка с предписаните от същата разпоредба реквизити от съдържанието на устава е посочил, че в него липсва указание относно седалището на заявената за вписване религиозна институция и конкретно и ясно изложение на богослужебната практика, с което допълнително е обосновал крайния резултат – потвърждаване на решението на регистърния съд, с което е отказано вписването.

По релевантния правен въпрос:

Тълкуване на чл.13, ал.1 и 2 и чл.37 от Конституцията във връзка с взаимоотношенията между религиозните общности и институции, от една страна, и държавата, от друга, по осъществяване на конституционно прогласеното право на вероизповедание е направено с решение № 5 от 11.07.1992г. по к.д. № 11/1992г. на Конституционния съд на Република България. Изхождайки от анализа на посочените текстове, Конституционният съд е приел, че правото на вероизповедание, както и правата на мисълта и убежденията, е едно абсолютно основно лично право, непосредствено свързано с интимния духовен мир на човешката личност, и поради това представлява ценност от висш порядък, което определя не само възможните правомощия при упражняването му, но и очертава цялостния правен режим, реулиращ тази сфера. Посочил е, че правото на вероизповедание обхваща следните по-важни правомощия: правото на свободен избор на вероизповеданието и възможността за свободно упражняване на вероизповеданието чрез печат, слово, чрез създаване на религиозни общности и сдружения, тяхната дейност вътре в общността и извън нея като проявления на обществото. Пояснил е, че в религиозната общност се включват всички лица, които изповядват едно общо религиозно убеждение, а религиозните 4 институции са елементите на организационната форма и структура, чрез които съответната общност осъществява своята дейност вътре в общността и извън нея – в обществото. Посочил е, че правото на вероизповедание е абсолютно лично, ненакърнимо основно човешко право, което обаче не е безгранично от гледна точка на реалното му упражняване, но е изтъкнал, че пределите за това са строго и изчерпателно установени в Конституцията и е недопустимо тяхното разширяване било със закон или по тълкувателен път. По тълкувателен път е изведена ролята на държавата по отношение на правото на вероизповедание и на общностите и институциите, чрез които то се осъществява, като е посочено, че държавата е длъжна да осигури условия за свободно и безпрепятствено във всяко отношение упражняване на личното право на вероизповедание на всеки български гражданин. Прието е, че държавата чрез своите органи и институции не може да се намесва и да администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, като правата на държавата за намеса в дейността на религиозните общности и институции се свеждат до вземане на необходимите мерки само и единствено в случаите, когато са налице хипотезите на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията, и такава преценка се прави и при евентуална регистрация на църковните общности или институции.

По тези съображения Конституционният съд е приел, че правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано по никакъв начин освен в случаите на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията, а именно когато религиозните общности и институции се използват за политически цели или когато свободата на съвестта и вероизповеданието е насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Приел е, че посочените ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване, а чрез закон могат да бъдат определяни само конкретните механизми за тяхното осъществяване.

Приел е, че религиозните общности и институции са отделени от държавата и е недопустима държавна намеса и държавно администриране на вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление, освен в посочените вече случаи на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията.

5

Даденото от Конституционния съд тълкуване налага извод, че с оглед принципа на светската държава при произнасяне по искане за регистрация на религиозна институция сезираният съд не може да съобразява каноничното право, а следва да преценява наличието на предвидените в действащото позитивно право (Конституцията на Република България и Закона за вероизповеданията) предпоставки. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че по отношение на относимия правен въпрос, по който е допуснат касационен контрол, даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с приетото в решение № 5 от 11.07.1992г. по к.д. № 11/1992г. на КС тълкуване на разпоредбите на чл.13 и чл.37 от Конституцията. Противно на приетото от Конституционния съд, че посочените в чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване, въззивният съд, споделяйки становището на първоинстанционния съд, е съобразявал наличието на доказателства, установяващи признание на религиозната общност от другите поместни православни църкви по каноничните закони, като предпоставка за допускане на исканото вписване.