Решение № 801 от 18.06.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 801 гр. Пазарджик, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело № 20265220100429 по описа за 2026 година

Предявен е иск правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от Й. Й. Т. против Лендиво ООД, ЕИК: 23811241 за осъждане на ответника върне на ищеца сумата от 66 лева, като дадена без основание по Договор за потребителски кредит № 220157/30.05.2025 г.

Ищецът твърди, че на 30.05.2025 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 220157 от разстояние, за сумата от 200 лева, която е следвало да бъде издължена за срок от 30 дни при, годишен лихвен процент от 36% и ГПР 42,58 %. Общо дължимата сума възлизала на 206 лева.

Излага, че в чл. 17 от договора се предвиждало кредитополучателят да предостави в тридневен срок някое от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия.

При неизпълнение това задължение, на осн. чл. 27 от договора кредитополучателят следвало да заплати неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, платима разсрочено на падежа на месечните вноски по кредита, съгласно погасителния план.

Счита договора за кредит за нищожен на основание чл. 22 ЗПК, като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК.

Излага, че разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждаш, тъй като в него не била включен размерът на уговорената неустойка, която се явявала разход по кредита. Уговореният с договора ГПР не отговарял на изискванията за яснота и прозрачност по чл. 10, ал. 1 от ЗПК.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, 1 представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68л, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Счита клаузата за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение за нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Твърди, че поставените от кредитора изисквания досежно вида на обезпеченията и сроковете, в които следва да бъдат учредени, поставят длъжникът в обективна невъзможност да ги изпълни, за което бива санкциониран с начисляване на неустойка. По този начин кредиторът си осигурявал допълнителна сигурна печалба, извън договорената лихва.

Настоява, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата си обезщетителна функция, защото не служила за обезщетяване на вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, каквито биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, тъй като в случая вземанията нямало да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. С предвидената неустойка Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служило за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Добавянето й към размера на погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на заема и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, в противоречие с принципа за добросъвестност.

Настоява, че неустойката не притежавала и присъщата й обезпечителна функция. Легитимният кредиторов интерес изисквал да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Лишено от житейска и правна логика било кредиторът да престира без наличие на обезпечение, поемайки по този начин риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като по този начин се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят е поставил такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.

Поддържа, че неустойката по процесния договор притежавала единствено санкционен характер, тъй като поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, единствено целяло да създаде предпоставки за начисляването на неустойката, а оттам до оскъпяване на кредита.

Сочи, че доколкото съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузите за ГЛП и ГПР е елемент от същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, 2 недействителността им влече недействителност изцяло на кредитната сделка.

При недействителност на договора за кредит, потребителят връщал само чистата стойност, но не дължал лихви или други плащания, според чл. 23 ЗПК.

Твърди, че е извършил плащания в размер на 266 лева за погасяване на задълженията по кредита, Поради нищожността на договора за кредит сумата от 66 лв.били недължимо дадена и подлежала на връщане.

Иска то съда да се произнесе с решение, с което да осъди ответника да върне на ищеца сумата от 66 лв., като дадена без основание по Договор за потребителски кредит № 220157/30.05.2025 г.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва основателността на иска.

Счита, че исковата молба е нередовна, тъй като не е посочена банкова сметка за плащане. Иска да бъде оставена без движение и на ищеца да се дадат указания за отстраняване на нередовностите, като посочи банкова сметка.

Не оспорва, че страните се сключили Договор за потребителски кредит № 220157/30.05.2025 г. с посочените в исковата молба параметри, както и че по него ищецът е платил сумата от 66 лв. над размера на главницата.

Оспорва, че договорът за кредит е недействителен, като противоречащ на ЗЗП и ЗПК, а оттам и че по него има недължимо платени суми.

Счита, че за неприложими в конкретния случай на тези закони, предвид че е със срок на погасяване под три месеца. Дори да се приемело, че ЗПК е приложим, не били налице твърдените от ищеца нарушения на чл. 11, ал. 1, т.

9 и т. 10 ЗПК изисквания.

Излага, че в договора за потребителски кредит и в издадения стандартен европейски формуляр по ясен и разбираем за потребителя начин бил посочен размерът на ГПР и как е формиран. Същият не надвишавал нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 61.20%, поради което не бил нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Поддържа, че договорът за паричен заем бил сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, което означавало, че е имал възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се запознал с преддоговорната информация, попълнил въпросник за кандидатстване на кредит, въз основа на които са договорени клаузите от договора. Ищецът не бил поставяна в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставяли да преговаря. Принципът на добросъвестност, изискващ в договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, не бил нарушен, тъй като в договора между страните били защитени правата и на двете страни.

Волята на страните в договора била изразена ясно и недвусмислено при сключване сделката. Договорът не бил сключен при първоначално възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между страните. Не се установявало волята на страните при сключване на договора да е била различна от отразената в съставените писмени документи.

3

При сключването му били спазени изискванията на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, по реда на който бил сключен.

Оспорва твърдението на нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави и прекомерност.

Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за предоставяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.

Не били налице предвидените в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС хипотези, при които уговорената неустойка би била нищожна. Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка, включваща не само на съдържанието на договорната клауза, но и отчитаща други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функции на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приемело, че неустойката била прекомерна, то това не я правило a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.

Неправилни били твърденията за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в действителност се явявало допълнителна печалба от кредита. Доводите на ищеца за заобикаляне на закона противоречали на твърденията му за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. За да е налице заобикаляне на закона, било необходимо правно недопустимият резултат да е постигнат с няколко действителни съглашения, т. е. заобикаляне на закона не би могло да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока били изложените от ищцата твърдения.

Неоснователни били твърденията, че са нарушени чл. 11, aл. 1, т. 9 и т.

10 ЗПК. В договора ясно се сочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, с оглед което същият законосъобразно бил формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В така посоченото приложение били посочени редът и начинът на изчисление на годишния процент на разходите по едно кредитно правоотношение, както и значимите компоненти на неговото формулиране.

При това положение следвало да се приеме, че в сключения договор за заем ясно и точно бил формулиран начинът на изчисление на годишния процент на разходите по кредитното правоотношение. За заемателя била налична изрична и ясна информация относно начина на формиране на крайната цена на годишните разходи по кредита. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.

Оспорва твърденията, изложени в исковата молба, че процесния договор за заем бил нищожен, поради наличие на неравноправни клаузи в неговото съдържание, тъй като всички договорни клаузи били индивидуално 4 уговорени.

Неправилно било твърдението, че в размера на ГПР следва да бъде включен и размерът на уговорената в чл. 11 от договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Това противоречило пряко на разпоредбата 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Обезщетението по дефиниция не попадало в общите разходи и не можело да се взема предвид при изчисляване на ГПР. Освен това размерът й не бил известен към датата а сключване на договора за кредит, за да бъде съобразен и включен в него. Следователно, неустойката не влизала в посочения размер на ГПР и не можела да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните, тя нямала такава функция.