Решение № 93 от 08.05.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. Първомай, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100759 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Г. С. Х. срещу „Креди Йес“ ООД за заплащане на сумата от 126,12 евро (246,67 лв.) след извършено изменение на иска чрез намаляването му от сумата от 222,69 евро (435,54 лв.) на сумата от 126,12 евро (246,67 лв.), представляваща платена без правно основание неустойка за неосигуряване на обезпечение по Договор за паричен заем № 252530 от 23.12.2024 г.

Ищецът Г. С. Х. твърди, че на 23.12.2024 г. сключил с ответното дружество „Креди Йес“ ООД Договор за паричен заем № 252530, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 1000 лв., при месечен лихвен процент от 4,200 %, и годишен процент на разходите – 64,445 %. Съгласно чл. 6, ал. 1 от контракта заемът следвало да бъде обезпечен с гарант/-и, отговарящ/-и на определени критерии, залегнали в общите условия към договора за заем, както и с още едно обезпечение по избор на заемателя, а именно ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, като подробностите отново били описани в общите условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на горепосочените изисквания, съгласно чл. 6, ал. 2 от договора дължал неустойка на кредитора в размер на 435,54 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски.

Твърди, че изплатил изцяло задълженията си по договора за кредит, включително и неустойка в размер на 126,12 евро, но счита, че не дължи същата, тъй като клаузата за 1 заплащането й била нищожна. Изразява становище, че с нея се заобикаляли правилата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тази неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за него биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от имуществото му. Също така предвидената неустойка била почти половината от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними критерии към изискваното от кредитополучателя обезпечение, за да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му, да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по съглашението. По този начин се заобикаляло и ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. По тези съображения приема, че кредиторът се е обогатил неоснователно със сумата от 126,12 евро, като моли предявеният осъдителен иск за връщането й да бъде уважен.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Креди Йес“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Потвърждава, че задълженията по договора били изцяло предсрочно погасени от страна на ищеца чрез извършени общо три плащания – едно – на дата 20.01.2025 г., и две – на дата 18.02.2025 г., като общият им размер възлизал на 677,28 евро. Счита, че договорът за паричен заем напълно отговарял на изискванията на чл.

10, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочва, че при формирането на годишния процент на разходите (ГПР) не следвало да се включва размерът на неустойката, тъй като тя съставлявала разход за неизпълнение от страна на потребителя на договорното му задължение да осигури обезпечение на заема. Неустойката нямала характера на лихва, такса, нито друг разход по кредита, поради което не било налице нарушение на чл. 19 ЗПК относно размера на ГПР. Лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора и ГПР не надхвърлял петкратния размер на законната лихва за периода, поради което не можело да се обоснове и противоречие с добрите нрави. Излага съображения, че потребителят бил предварително запознат с последиците от непредоставяне на исканите обезпечения, и е преценил да сключи процесния контракт.

Твърди, че кредитополучателят можел да се откаже от договора, но не се възползвал 2 от това свое право. Счита, че неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била уговорена под отлагателно условие – сумата би била дължима само ако потребителят не предостави необходимото обезпечение на договора за заем. По този начин и със собственото си поведение потребителят можел да влияе на действието на тази разпоредба и след сключването на договора. Доколкото плащането на неустойка било следствие единствено и само от последващото неправомерно поведение на заемателя, то той я дължал в пълен размер още от момента на настъпване на основанията за нейното начисляване, но бил договорен начин за разсрочването й. Поддържа, че клаузата за заплащане на неустойка била валидна, индивидуално уговорена, не противоречала на закона и добрите нрави, не заобикаляла законовите разпоредби. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният осъдителен иск.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Г. С. Х. и ответника „Креди Йес“ ООД е сключен Договор за паричен заем № 252530 от 23.12.2024 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 1000 лв. Уговорен е месечен лихвен процент в размер на 4,200 % и годишен процент на разходите в размер на 64,445 %.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните са се споразумели договорът да бъде обезпечен с поръчител/-и, отговарящ/-и на критериите, залегнали в чл. 10, ал. 1, т. 5 от общите условия към съглашението, и с още едно от следните обезпечения – ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, съгласно съответно описаните в чл. 10, ал. 1, т. 1 – т. 4 от общите условия изисквания.

Клаузата на чл. 6, ал. 2 от процесния контракт предвижда, че ако заемателят не предостави уговореното обезпечение, дължи на заемодателя неустойка в размер на 435,54 лв. с начин на разсрочено плащане, описан в погасителния план. Посочено е, че общата сума за плащане заедно с начислената неустойка възлизала на 1565 лв.

Не е налице спор, че заемната сума е получена от ищеца, който е извършил плащания в общ размер на 677,28 евро, погасявайки изцяло и предсрочно кредита на 18.02.2025 г. Видно е от справката от ответното дружество, обективирана в отговора на исковата молба, че от тази сума за неустойка са платени 126,12 евро.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В конкретния казус не се спори, че между „Креди Йес“ ООД като заемодател и Г. С. Х. като заемополучател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на 1000 лв. В разглежданата хипотеза безспорно кредитополучателят притежава качеството на потребител по смисъла на § 3

13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. За да може да се определи една клауза като неравноправна, тя трябва да не е индивидуално уговорена, а да е била изготвена предварително от търговеца и потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието й; да не отговаря на изискванията за добросъвестно поведение на участниците в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление; да води до съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора. В случая процесното съглашение е сключено при предварително определени условия от икономически по-силната страна по правоотношението – заемодателят. Видно е, че представеният договор за заем е бланков тип, поради което няма как да се приеме, че ищецът е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Не се установява и клаузата за неустойка да е била индивидуално договорена, тъй като тя е част стандартния формуляр за попълване. Съгласно правилото на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Ал. 2 от същата разпоредба посочва кои клаузи не са индивидуално уговорени, а именно предварително изготвените, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В настоящия казус, предвид представения бланков договор, в който полетата се попълват от представител на заемодателя, е очевидно, че кредитополучателят не е имал възможност да повлияе съдържанието на клаузата за неустойка.

Съдебният състав намира още, че клаузата по чл. 6, ал. 2 от процесния контракт не отговаря и на изискването за добросъвестност, тъй като води до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Следва да се обърне внимание, че неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита, но според зададени от заемодателя условия. Това задължение обаче има вторичен характер, тъй като основното е погасяване на отпуснатия паричен заем. Непредставянето на обезпечение няма да доведе до вреди за кредитора. Той има задължението, визирано в чл. 16 ЗПК, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора, за да прецени дали да предостави потребителски кредит без обезпечение. С поставянето в тежест на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита реално се стига до прехвърляне на отговорността на кредитора върху потребителя. Това води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Ето защо съдът счита, че с уговорката за неустойка всъщност се цели заемодателят да получи допълнително плащане в размер над 40 % от стойността на кредита. Същата 4 сума представлява сигурна печалба за кредитора, без да е налице престация от негова страна, което увеличава стойността на заема. Поради тези съображения съдът намира клаузата за заплащане на неустойка за неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, доколкото потребителят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, както и на чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП, тъй като налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. Тъй като уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции да обезпечи изпълнението на задължението и да обезщети вредите от неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора поставя, практически са неизпълними от потребителя, който търси бързо получаване на финанси. Не е логично да се приеме, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция, ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество или ценна книга в полза на заемодателя, както и поръчител/-и, отговарящ/-и на силно завишените изисквания на заемодателя. Следователно единствената цел на клаузата за неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на заемополучателя. Предвид констатираната нееквивалентност на престациите по договора за потребителски кредит съдът приема, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от съглашението е неравноправна, поради което е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.