Решение № 47 от 27.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 47 гр. София, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседА.е на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Чолакова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002100870 по описа за 2025 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. С. Р., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Б. срещу решение № 1365/06.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1754/2024 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено осъдителното първоинстанционно решение № 1919/27.05.2024 г. по гр. дело № 7966/2022 г. на Варненския районен съд и са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу А. С. Д., частични искове, както следва: главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за заплащане (връщане) на сумата 10 000 лв. (от общо 67 230 лв.), претендирана като дължима на отпаднало основание – развален договор за извършване на строителноремонтни дейности от 09.06.2018 г., формирана от множество суми, платени през периода 04.06.2018 г. – 28.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2022 г. до окончателното й изплащане; и евентуален иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на същата сума 10 000 лв. (от общо 67 230 лв.), претендирана като такава, с която ответникът неоснователно се обогатил за сметка на касатора-ищец; в тежест на последния са възложени разноските за въззивното производство по делото.

В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в молба от 24.11.2025 г.

1

Насрещната страна – ответникът А. Д., чрез процесуалния си пълномощник адв. В. С., в отговора на касационната жалба излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата.

Третите лица – помагачи на касатора-ищец – Л. А. Д., Д. М. П. и О. Ю. П. не заявяват становище пред настоящата инстанция по делото.

С определение № 3353/25.06.2025 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на следните основания и по следните правни въпроси: 1) на основание чл. 280, ал.

1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос – неизправна страна по договора за изработка ли е възложителят, респ. изпада ли той в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, когато не даде на изпълнителя необходимо съдействие за изпълнението на договора, но това съдействие нито е уговорено в договора, нито е поискано от изпълнителя; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – може ли съдът да се произнася по ненаведени от ответника в преклузивния срок за отговор на исковата молба, възражения и оспорвания на факти, респ. – да приема тези факти за недоказани по делото.

Настоящият съдебен състав възприема следния отговор на материалноправния въпрос: възложителят не изпада в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, когато не даде на изпълнителя необходимо съдействие за изпълнението на договора за изработка, ако това съдействие не е уговорено в договора, нито е поискано от изпълнителя; в тези случаи не настъпват последиците по чл. 96 от ЗЗД и възложителят е изправна страна по договора. Това разрешение следва на първо място от систематичното тълкуване на общите разпоредби на чл. 95, предл. 2, във вр. с чл. 63, ал. 1 от ЗЗД. Установеният в последната норма принцип на добросъвестност при изпълнение на договорите изисква изпълнителят да поиска от възложителя да му окаже необходимото съдействие за изпълнението на уговорената работа, когато това съдействие не е изрично включено в съдържанието на самия договор. При липсата на такава договорна уговорка или покана за съдействие, възложителят не изпада в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, тъй като е в неизвестност за необходимостта от оказване на съдействие на изпълнителя. Същото разрешение на въпроса следва и от особената разпоредба на чл. 260, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, която вменява изрично задължение за изпълнителя да предупреди веднага възложителя, ако даденият му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, както и да поиска нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. По аргумент за по-силното основание, както и от разпоредбата на чл. 259 от ЗЗД следва, че изпълнителят има такова задължение за незабавно уведомяване на възложителя и в случаите, когато след сключването на договора установи, че изобщо не разполага с необходимите му проекти, строителни книжа, материали, машини, инструменти, работна ръка, подходящо помещение/терен и всякакви други средства по смисъла на чл. 259 от ЗЗД, необходими за точно изпълнение на уговорената в договора работа. Ако според обстоятелствата тези необходими средства могат или следва да бъдат осигурени от възложителя, и след покана от изпълнителя той не му ги осигури в разумен срок или не предприеме необходимите действия за поправянето на вече предоставени от него на изпълнителя проекти, материали и пр., възложителят изпада в забава на кредитора по 2 смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД, респ. – настъпват последиците по чл. 96 от ЗЗД, като съгласно чл. 260, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД в тези случаи изпълнителят може да се откаже (да развали) договора. Ако обаче изпълнителят не уведоми възложителя, че не разполага с необходимите средства за точното изпълнение на уговорената работа и не поиска необходимото съдействие от него, то отговорността и всички последици от неизпълнението (пълно, или неточно, некачествено, забавено изпълнение) остават изцяло за изпълнителя – чл. 260, ал. 2 от ЗЗД. В тези случаи, дори и възложителят да е могъл да окаже необходимото съдействие за изпълнението чрез осигуряване на тези средства (проекти, строителни книжа, материали и пр.), но след като такова съдействие нито е било договорено, нито е било поискано от него от насрещната страна, той не изпада в забава на кредитора по смисъла на чл. 95, предл. 2 от ЗЗД и не настъпват последиците по чл. 96 от ЗЗД.

По процесуалноправния въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, основана на разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 и мотивите към тях от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази константна практика, с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти. В този срок ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения; посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника; след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада; след като съдът е указал съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем от съда, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да попълни делото с относими към спорното право обстоятелства и доказателства. Ако даден надлежно въведен в предмета на спора факт не е оспорен по предвидения процесуален ред, съдът не може директно с решението си да приеме, че той не се е осъществил, без да е изпълнил правомощията си във връзка с изясняването и доказването на фактите. Съдът не може да се произнася по липсващи в отговора на исковата молба възражения по факти, за установяването на които не е дал надлежни указания по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ГПК на страната, която се позовава на тях.

Това не означава, че въззивният съд не може да приеме за недоказани, неоспорени от страните доказателствени или правнорелевентни факти по делото, за установяването на които съответната страна не е ангажирала достатъчно доказателства, след като са й дадени надлежни указания относно разпределението на доказателствената тежест. Това следва от непосредствената цел на въззивното производство – повторното разрешаване на 3 материалноправния спор по същество, при което дейността на въззивната инстанция (както на първата) е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е втори по ред по съществото на спора и когато пред него по надлежен ред е изнесен спорът относно фактите по делото, той е длъжен, в рамките на сезирането, да ги установи, като прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, а други да игнорира. Анализът трябва да бъде осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна да почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано. Фактическите изводи на съда трябва да се извеждат последователно, при съобразяване на последиците от разпределението на тежестта на доказване. Настоящият съдебен състав изцяло възприема това разрешение на процесуалноправния въпрос, дадено в трайно установената практика на ВКС.

При така възприетите отговори на поставените по делото правни въпроси, по касационните оплаквания съдът намира следното:

За да отхвърли предявения по делото главен частичен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, въззивният съд е приел за установени следните, релевантни за спора по този иск, обстоятелства:

С процесния писмен договор от 09.06.2018 г., сключен между главните страни по делото, ищецът е възложил, а ответникът-изпълнител е приел да извърши на свой риск и срещу възнаграждение строително-ремонтни дейности – изграждане на къща с дървена конструкция, с площ 107 кв.м., в [населено място], кв. Г., в собствен на ищеца-възложител парцел, при уговорена степен на завършеност на къщата. Стойността на договора е 45 000 лв., като страните са договорили плащането да бъде извършено, както следва: 50 % авансово заплащане или 20 000 лв. капаро, а доплащането на сумата да е съобразно строителния процес; уговорено е също плащането да е по банкова сметка на изпълнителя и в брой, като банкова сметка в договора не е посочена. Срокът за изпълнение на договора е три месеца от започването и тече след разписване на договора и след заплащане на авансовата сума от възложителя-ищец.

От съвкупната преценка на приетите по делото преводни нареждания и заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че по безспорен начин е установено, че ищецът е превел сумата в общ размер 67 230 лв. по банкови сметки на привлечените от него трети лица-помагачи, както следва: по банкова сметка на Л. А. Д. общо са внесени суми от 39 930 лв., по банкова сметка на Д. М. П. общо са внесени суми от 1 800 лв. и по банкова сметка на О. Ю. П. общо са внесени суми от 25 500 лв. Ищецът е превел по банковата сметка на Л. Д., по дати, следните суми: на 03.07.2018 г. – 5 000 лв., на 13.07.2018 г. – 2 000 лв., на 20.07.2018 г. – 3 500 лв., на 31.07.2018 г. – 1 100 лв., на 02.08.2018 г. – 2 000 лв., на 03.09.2018 г. – 10 000 лв., на 25.09.2018 г. – 5 000 лв., на 16.10.2018 г. – 830 лв., на 26.10.2018 г. – 1 500 лв., на 01.11.2018 г. – 1 500 лв. и на 29.11.2018 4 г. – 7 500 лв. По сметката на Д. П. касаторът е внесъл 1 000 лв. на 16.01.2019 г. и 800 лв. на 28.01.2019 г. По банковата сметка на О. П. ищецът е превел следните суми: на 31.05.2018 г. – 2 000 лв., на 04.06.2018 г. – 3 000 лв., на 11.06.2018 г. – 15 000 лв., на 13.12.2018 г. – 1 500 лв. и на 20.12.2018 г. – 4 000 лв. От приетите по делото удостоверения за съпруг и родствени връзки съдът е установил, че Л. А. Д. е майка на ответника, Д. М. П. е майка на съпругата на ответника, т.е. тъща на последния, а О. Ю. П. е сестра на съпругата на ответника (негова балдъза). От приетата по делото извадка от вайбър-кореспонденция, изходяща от вайбърконтакт A.@D., окръжният съд е установил, че е посочена част от номер на банкова сметка на О. П. в „У. Б.“, същият потребител е изпратил номер на банкова сметка на Д. П., с трето съобщение е посочен номер на банкова сметка на Л. Д., както и сметка от 4 820 лв., съдържаща сбор от суми за интериорни врати, входна врата, както и капаро за дограма.