Протокол № 37 от 13.03.2026, Апелативен съд - Бургас

ПРОТОКОЛ

№ 37 гр. Бургас, 13.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Анг. Синков

Членове:

Мартин Д. Данчев

Светлин Ив. Иванов при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова и прокурора Милена Ан. Досева

Сложи за разглеждане докладваното от Мартин Д. Данчев Въззивно наказателно дело от общ характер № 20252000600288 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 09:30 часа се явиха:

Жалбоподателят подсъдим П. Б. П., редовно призован, се явява лично и с упълномощените защитници адв. Г. Н. и адв. С. К., двамата от АК-Б..

Свидетелят Г. С. М., нередовно призован, не се явява. По отношение на същия съдът докладва, че са изпратени призовки на посочения в молбата на адв. С. К. адрес – Дом за възрастни хора *** с. ***, обл. П по електронна поща и до кметство до с. К., като няма върнати отрязъци и няма данни, призовките да са получени от свид. М..

За Апелативна прокуратура-Бургас, се явява прокурор М. Досева.

В залата се явява служител от служба „Насрочени дела“ при Апелативен съд - Бургас, която представя и съдът докладва получено по електронна поща писмо от Н. Г. - управител на Дом за възрастни хора *** с.

***, обл. П, с което ни уведомява, че Г. М. е напуснал дома за възрастни хора на дата 20.12.2025 г., като от там не знаят домашен адрес и предоставят личен телефонен номер със забележка, ако е актуален.

1

ПОДСЪДИМИЯТ: Търсих свидетеля в дома за възрастни хора и ми казаха, че е напуснал. Опитах се да го намеря чрез роднини, но той не си вдига телефона. Имам данни, че е болен човекът и ментално и физически. Въобще не мога да го намеря. Там където е живеел, сега вече не живее. Жилището се отдава под наем на други хора. Казаха ми, че е много зле, но какво означава това, не мога да кажа.

ПРОКУРОРЪТ: Да се даде ход на делото. С оглед установеното по отношение на посочения свидетел, считам, че евентуално бихме могли да преминем към възможността на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК и да му се прочетат показанията и да приключим.

АДВ К.: Не се противопоставям, макар, че показанията му са приобщени в първата инстанция, били са предмет на обсъждане. В съдебно следствие тези показания на свидетеля бяха надградени, бяха много поподробни и не се констатираха някакви противоречия, които да налагат приобщаване показанията от ДП. Няма нужда да се четат показанията му.

АДВ. Н.: Не възразявам. Да се даде ход на делото.

ПОДСЪДИМИЯТ: Да се даде ход на делото.

Съдът, като изслуша становищата на страните и като взе предвид полученото писмо по електронна поща от управителя на Дом за възрастни хора *** с. ***, обл. П, намира, че няма пречка за разглеждане на делото в настоящото съдебно заседание. Действително свидетелят е бил разпитван в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, като не е била констатирана необходимост от приобщаване на показанията му от досъдебното производство. В този смисъл не следва да се предприемат допълнителни действия за установяване и призоваване на свидетеля, нито следва да се приобщават показанията на този свидетел, а следва да бъде отменено определението на съда за провеждане на допълнителен разпит.

Поради изложените съображения, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО.

Делото продължава от фазата на съдебно следствие.

2

ПРОКУРОРЪТ: Нямам искания по доказателствата.

АДВ. Н.: Няма да сочим доказателства.

АДВ. К.: Няма да сочим доказателства.

Съдът като изслуша становищата на страните и като не намери служебна необходимост за събиране на допълнителни доказателства, О П Р Е Д Е Л И:

ПРОЧИТА приложените към делото доказателства.

ОТМЕНЯ определение № 7/13.01.2026 г., постановено по настоящото дело в частта, с която е допуснат допълнителен разпит на свидетеля Г. С. М..

ПРИКЛЮЧВА събирането на доказателствата и съдебното следствие.

ДАВА ход на съдебните прения.

ПРОКУРОРЪТ: Запознах се с решението на ВКС. Разбрах съдържанието, смисъла, целите и внушенията, направени с него. Независимо от върховенството на тази инстанция, считам че не са налице законови условия за да се приеме наличието на предварителна сила на този съдебен акт.

Проведеното съдебно следствие, указано с отменителния акт на Върховната инстанция, не доведе до промяна във вече приетите фактически положения, така че условията, поставени в изречението от последния абзац не са налице.

Прилагането на закона следва да бъде осъществено от решаващия съд в условията на самостоятелно и независимо обсъждане и анализ на доказателствата, определящи фактическите и правни характеристики и самостоятелно и независимо вземане на решение за вината и извършеното престъпление.

За това и ще си представя моето становище както по въпроса за престъплението по чл. 255 от НК и неговата доказателствена обоснованост, така и по въпроса за давността, въпреки изразената категоричност по този въпрос.

По въпросите на давността. Смятам, че за да се отговори правилно на 3 този въпрос е необходимо да се знае кое е престъплението и кога то е извършено, както и доколко и дали влияе съществено върху фактическия състав на престъплението обстоятелството, което го е последвало и е определено от закона като съществено за размера на наказанието. Какъв е настоящият случай - подсъдимият е обвинен и осъден в извършването на престъпление по чл. 255 от НК, за което е приета дата на деянието периода септември 2016 г. -07.03.2017 г., поради което и съставомерността на извършеното от него е била определена по чл. 255, ал. 3 от НК.

Доста по-късно, с две платежни нареждания от 08.12.2023 г. и от 07.02.2024 г. е възстановена пълната стойност на предмета на престъплението, което от своя страна, на самостоятелно основание, е определило и привилегията по чл. 255, ал. 4 от НК, предвиждаща по-ниско наказание лишаване от свобода, което пък от своя страна, е довело и до втората привилегия - с освобождаването от наказателна отговорност и налагане на административно наказание по чл. 78а от НК.

При тази фактология се поставя въпросът за абсолютната давност, нейното изтичане и конкретното приложение към правен състав и дата на деянието. След като безспорно правилото на давността, било по чл. 80, било по чл. 81 от НК се прилага към момента на извършване на престъплението, задължителен е отговорът, кога то е довършено и от кой момент започва да тече давността.

Следвайки принципа на чл. 80, ал. 3 от НК преследвателната давност започва от довършване на престъплението. Следователно, първият въпрос, на който се дължи отговор, е кога е довършено престъплението, а в нашия случай с преквалифициране по привилегията на ал. 4 и кой е престъпният фактически състав? Има две посоки на разсъждение - едната е, че обективните и субективни признаци от състава на данъчното престъпление се съдържат в основния текст по ал. 1 и квалифициращият текст по ал. 2 и ал. 3, защото те представят съществените елементи от същността на престъпното деяние. Що се отнася до текста на ал. 4, то той е пояснителна норма, която определя последващо поведение на дееца, относимо към извършеното вече от него престъпление, т.е. осъществен вече престъпен състав, което обстоятелство се оценява от закона като положително и подлежащо на привилегия, свързана с размера на определеното наказание, а в случая и с начина на понасяне на 4 наказателна отговорност и по-скоро на освобождаването от такава. Затова и независимо, че се толерира от известно време правна квалификация по чл.

255, ал. 4, вр. ал. 3 от НК, всъщност правилното й изписване следва да бъде обърнато - чл. 255, ал. 3, вр. ал. 4 от НК, защото както вече казахме, ал. 4 е нищо повече от пояснителна норма. Този подход ще определи и прилагането на давността, включително и с оглед на чл. 80, ал. 3 от НК към текста на чл.

255, ал. 3 от НК и предвиденото в него наказание, защото именно то е предвидената за този вид престъпна деятелност санкция. Привилегията в намаленото наказание по ал. 4 е конкретен бонус за дееца, който не може и не следва да бъде мултиплициран, още по-малко в прилагането на общите норми за давността. В конкретния случай това означава, че следва да се отхвърли така наречената „намалена давност“, произтичаща от наказанието по ал. 4 и да се приложи срокът по чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК. Следователно, изводът е, че давността в разглеждания случай не е изтекла.

За илюстрация, ще си позволя да направя аналогия с разпоредбите на чл. 63 от НК, които безспорно са правила за определяне на наказанието спрямо непълнолетните извършители и то в посока на неговото намаляване и за това смятам, че има общо с разглеждания случай. Защото отново и тук става дума за характера на тези разпоредби и отговора на въпроса, свързани ли са с престъплението и част ли са от обвинението. Категоричният отговор тук е, че това не е така. Те не са свързани с конкретно престъпление, а уреждат начина, по който се смекчава наказателната отговорност на непълнолетните лица. С други думи, разпоредбите на чл. 63 от НК са специфични правила за определяне наказанието на непълнолетни, които регламентират заменянето на наказанието от съда. Тези правила не оказват никакво влияние върху правната квалификация на деянието. За това и при определянето на деянието като „тежко престъпление“ например ще бъде съобразено с предвиденото за престъплението наказание, а не с редуцираното наказание по чл. 63 от НК.

Същият подход следва да се приложи и към ал. 4 на чл. 255 от НК.

Другата посока на разсъждение е, че последващото деянието обстоятелство на възстановяване на предмета на престъплението, е елемент от фактическия състав на самото престъпление, поради което и ал. 4 се превръща в нов престъпен фактически състав, което би довело и до определяне на нови параметри на довършване на деянието. Ако се избере втората посока на 5 разсъждение, би следвало да се отправи изчислението на давността към датата на изпълнение на обстоятелството, обусловило привилегированата квалификация, в какъвто изричен смисъл е и Тълкувателно решение № 26 от 1.IV.1960 г. по н. д. № 17/1960 г., ОСНК. Именно там съвсем ясно и конкретно е даден отговор на нашия основен въпрос, от кой момент започва да тече давността за наказателно преследване, когато присвоеното имущество е възстановено и отговорът (т.2) е „давностният срок за изключване на наказателното преследване за деяние, което е квалифицирано по привилегирован състав поради възстановяване предмета на деянието, започва да тече от внасянето или заместването на този предмет“. И това е така, защото именно към този момент е довършен новия фактически състав по по-леко наказуемия текст. Спазвайки тази логика и тълкувателна практика, давността, макар и отнесена към намаленото наказание, следва да бъде съобразена с новото обстоятелство на възстановяване на сумата, което определя и друга дата за изчислението й, без да бъде нарушен принципът на чл. 80, ал. 3 от НК.

Ако приемем, че тази теза е изоставена, макар че тълкувателното решение не е отменено, но има изложение за това в монографията за давността на А. Г., се връщаме на първата теза, която поддържа становището, че последващата проява на дееца, каквато е възстановяването на предмета на престъплението, не е елемент от състава на престъплението и не следва да се обсъжда в контекста на самото престъпление. Тогава се връщаме на въпроса, който изисква да бъде определена не само датата на извършеното деяние, но и самото престъпление. И след като казахме, че ал. 4 не е състав на престъпление, а само привилегия за дееца, то остава единственият отговор, че същността на неговата престъпна деятелност е подведена под нормата на ал. 3 и тя е определяща за сроковете на давността във всеки един смисъл, включително и в размера на предвиденото по закон наказание.

Така или иначе, който и подход да бъде избран, считам че следва да се приеме отсъствието на изтекла преследвателна давност. Смятам, че давностният срок не може да бъде скъсяван, предвид намаленото наказание по ал. 4, тъй като този текст не изразява фактически състав на престъпление.

Тази привилегия на ал. 4 не може и не трябва да се мултиплицира и в прилагането на давността по начина, по който е било направено в предходния съдебен акт на въззивната инстанция.