Решение № 2267 от 03.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2267 гр. София, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100500706 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 3178 от 20.10.2021 г. постановено по гр.д. № 38860/2021 г. по описа на СРС, 41 с-в, е уважен предявеният от „А.Т.Е.Г.“ АД срещу П. Г. К. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, за признаване за установено, че ответникът П. Г. К. дължи на ищеца сумата от 366, 00 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 183768/21.08.2017г., ведно със законната лихва от 12.01.2021г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 17.01.2021г. по ч.гр.д. № 1499/2021г. по описа на СРС, I г.о., 41 с-в, като е отхвърлен предявеният от „А.Т.Е.Г.“ АД срещу П. Г. К. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи сумата от 96, 29 лева, представляваща законна лихва за забава за периода 27.02.2018г. до 12.03.2020г. и от 15.07.2020г. до 12.01.2021г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 17.01.2021г. по ч.гр.д. № 1499/2021г. по описа на СРС, I г.о., 41 с-в.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 253, 52 лв., представляваща разноски в исковото производство и сумата от 253, 52 лева – разноски в заповедното производство, а ищецът е осъден да заплати на адв.

К.Б. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 1

79, 18 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна помощ в заповедното производство съразмерно на отхвърлената част от исковете, а в полза на адв.

Н.И. сумата от 79, 18 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана првна помощ в исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която е уважен предявеният установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, е подадена въззивна жалба от ответника, чрез процесуалния си представител – адв. М. Л., с надлежно учредена по делото представителна власт, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че уговорената в процесния договор лихва надвишава 4 пъти законната лихва и е нищожна поради противоречие с добрите нрави, което води до нищожност и на целия договор, доколкото същият не би бил сключен без тази клауза. Сочи, че при установена недействителност на договора, предявеният иск следва да бъде изцяло отхвърлен, в това число и по отношение на претендираната главница. Твърди, че чистата стойност на кредита не би могла да бъде присъдена в производството по предявен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието, което води до недопустимост на крайния съдебен акт. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част, а предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен. Претендира разноски за заповедното производство и в производство пред СРС и СГС.

Въззиваемият ищец – „А.Т.Е.Г.“ АД, чрез пълномощника си - адв. С. У. с надлежно учредена представителна власт по делото, в срока по чл. 263 ГПК, е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата по подробно изложени съображения и излага доводи, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Счита, че е ирелевантно за спора дали уговореният размер на лихва съответства на добрите нрави. Посочва, че правилно първоинстанционният съд се е произнесъл по отношение на дължимата чиста стойност по кредита при съобразяване на разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната му част – потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано нито от ищеца, в частта, с която е отхвърлен предявеният акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи сумата от 96, 29 лева, представляваща законна лихва за забава за периода 27.02.2018г. до 12.03.2020г. и от 15.07.2020г. до 12.01.2021г., поради което в тази си част същото е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно 2 правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

На първо място следва да бъде обсъдено направеното оплакване за недопустимост на постановеното решение. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество (така и ТР 13-76-ОСГК; Опр. № 370/2018г. по гр.д. №350/2018г., II г.о). Решението е недопустимо при липсата на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка, както и когато съдът се е произнесъл при непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. Винаги когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо. Уреденият в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало се състои в обусловеността на защитата на накърненото право от волята на лицето, легитимирано да я търси – гражданския процес влиза в действие тогава, доколкото и когато легитимираното лице търси защита.

С оглед на наведеното оплакване за подмяна на основанието, на което е предявен иска във връзка с разпоредбата на чл. 23 ЗПК и установяване на дължимостта на чистата стойност по кредита следва да бъде посочено, че по начало правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановено решение, като решението би било недопустимо само когато решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице.

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Когато недействителността бъде констатирана в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради което и при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с 3 установяване на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД /в този смисъл и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК, както и Решение от 28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г., І т.о. на ВКС/. Неоснователно в тази връзка е наведеното оплакване за недопустимост на постановеното решение поради наличие на подмяна на основанието и произнасяне от страна на съда плюс петитум, тъй като дадената от съда защита съответства по предмет и обхват на търсената от ищеца.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

За да уважи предявения установителен иск за сумата от 366, 00 лв. първоинстанционният съд е приел, че по делото е установено обстоятелството между „А.Т.Е.Г.“ АД като кредитодател и П. Г. К. като кредитополучател да е сключен Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“, № 183768 от 21.08.2017г. по силата на който „А.Т.Е.Г.“ АД е отпуснал потребителски кредит в размер на 800, 00 лв., като кредитополучателят се е задължил да усвои и върне предоставената сума съгласно уговорения погасителен план, както и да заплати уговорената лихва по кредита и други разходи по него, като е взел предвид, че сключеният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, поради което и на основание чл. 23 ЗПК е уважил предявения иск само до размера на непогасената част от чистата стойност на кредита.

Не е относимо към предмета на въззивната проверка оплакването за нищожност на уговорената възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави, доколкото с решението в обжалваната му част е признато за установено, че ответникът дължи единствено неизплатената част от чистата стойност по кредита, като възнаградителна лихва не е била претендирана в хода на производството, поради което и изясняването на въпроса за съответствието й с добрите нрави е ирелевантно за изхода на спора.

С оглед на наведеното оплакване за неправилност на решението поради несъобразяване от страна на съда на наличието на противоречие на предвидения в договора годишен процент на разходите с добрите нрави, следва да бъде посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с 4 постановление на Министерския съвет на Република България, като видно от представения по делото договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 183768 предвидения годишен процент на разходите е в размер на 48, 88%, от което следва и че същият е в рамките на допустимия от закона размер. В допълнение на това, при констатирано противоречие между предвидения от закона максимално допустим размер на годишния процент на разходите и уговорения в договора за потребителски кредит, съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузите, надвишаващи допустимия от закона размер биха били нищожни, което обстоятелство обаче само по себе си не обуславя нищожност на целия договор за потребителски кредит, а се касае за частична нищожност, поради което и договорът поражда действие и обвързва страните в останалата си част.