Решение № 6609 от 04.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6609 гр. София, 02.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Темислав М. Димитров

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100506428 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 2131 от 13.02.2023 г., постановено по гр. д. № 67558/2021 г., постановено по описа на СРС, 57-ми състав, частично са уважени предявените от “М.“ ЕООД против „Т.” ЕООД кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

327, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 11950, 16 лв., представляваща неплатена цена по договори за продажба на строителни материали, обективирани във Фактура № 3200005400/22.02.2019 г., Фактура № 3200005421/23.02.2019 г., Фактура № 3200004625/04.01.2019 г., Фактура № 3200004968/28.01.2019 г. и Фактура № 3200005544/01.03.2019 г. и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 3232, 11 лв., представляваща дължимо обезщетение за забава по същите фактури, като иска по чл.

327, ал. 1 ТЗ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 11 950, 16 лв. до пълния претендиран размер от 16 702, 47 лв. и иска по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 3 232, 11 лв. до пълния предявен размер от 5 064, 84 лв.

Със същото решение ответникът „Т.” ЕООД е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 795, 62 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която „Т.” ЕООД е осъден да заплати на “М.“ ЕООД на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата от 11 950, 16 лв., представляваща неплатена цена по договори за продажба на строителни материали, обективирани във 1

Фактура № 3200005400/22.02.2019 г.„ Фактура № 3200005421/23.02.2019 г., Фактура № 3200004625/04.01.2019 г., Фактура № 3200004968/28.01.2019 г. и Фактура № 3200005544/01.03.2019 г. и на основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 3232, 11 лв., представляваща дължимо обезщетение за забава по същите фактури, е подадена въззивна жалба от ответника „Т.” ЕООД, чрез пълномощника си – адв. С. Д., с надлежно учредена представителна власт, с оплаквания за неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа се, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на облигационно правоотношение между страните, тъй като извод за наличието на такива не могъл да бъде направен при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Сочи, че в нарушение на процесуалните правила съдът не е провел производство по чл. 193 ГПК въпреки наличието на оспорване на представените от ищеца писмени доказателства. При условията на евентуалност поддържа, че договорът не е изпълнен надлежно от страна на ищеца, а е престирал с отклонения от обичайната търговска практика, както и че доставената стока е некачествена, за които обстоятелства съдът в нарушение на процесуалните правила не е разпределил доказателствена тежест върху страната, поради което и същите обстоятелства са останали недоказани по делото. Моли съда да отмени решението, да отхвърли предявените искове и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият-ищец “М.“ ЕООД, чрез пълномощника си – адв. Н. Ч., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Поддържа, че отразяването на фактурите в счетоводството на ответника, включването им в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. Счита, че доколкото искането на ответника за откриване на производство по чл. 193 ГПК не е конкретизирано, то съдът в съответствие с процесуалните правила е оставил същото без уважение. По отношение на оплакването за липса на произнасяне на съда относно възражението за недостатъци на доставената стока сочи, че доказването на същото обстоятелство е било вменено в тежест на ответника, за което същият не е представил доказателства, а твърдението за недостатъци на получената стока представлявало само по себе си доказателства за наличието на договорни отношения между страните. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение, като присъди направените по делото разноски.

Решението в частта, с която предявеният иск по чл. 327, ал. 1 ТЗ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 11 950, 16 лв. до пълния претендиран размер от 16 702, 47 лв. и искът по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 3 232, 11 лв. до пълния предявен размер от 5 064, 84 лв. не е обжалвано от ищеца “М.“ ЕООД и е влязло в сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатената дължимата даржавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 2 решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Уважаването на иска по чл. 327 ГПК предполага при условията на пълно и главно доказване, ищецът да установи възникването на облигационни правоотношения по силата на договор за продажба и тяхното съдържание, доставяне на стоките, предмет на договора за продажба и получаването им от ответника, размера на неплатената цена на доставените стоки, както и изпадането на ответника в забава по отношение на плащане на цената по всяка една фактура. При установяване на така очертаните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения – за липса на възникнало облигационно правоотношение между страните, за липса на получаване на описаните в процесните фактури стоки, а при условията на евентуалност – и за плащане на претендираната съгласно фактурите продажна цена. В тази връзка, въззивната инстанция намира, че доказателствената тежест по делото е била разпределена от СРС с определението по чл. 146 ГПК в съответствие с разпоредбата на чл. 154 ГПК, поради което и не е налице твърдяното от жалбоподателя процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно разпределена доказателствена тежест.

Следва да бъде посочено, че въззивникът не е направил своевременно възражение относно недостатъци на доставените стоки, респективно на отклонение от обичайната търговска практика, в срока по чл. 131 ГПК в производството пред СРС, поради което и същото се явява преклудирано като наведено за първи път във въззивното производство – арг. чл. 266, ал. 1 ГПК. В допълнение на това следва да бъде посочено, че доколкото проверката, която извършва въззивната инстанция е по същество на спора – арг. чл. 271 ГПК и при наведено твърдение за допуснато процесуално нарушение с оглед на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, ответното дружество е разполагало с възможност в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК да поиска събиране на доказателства във въззивната инстанция, въз основа на които да установи своевременно наведените от него в производството пред СРС правоизключващи възражения, от която възможност въззивникът не се е възползвал.

С отговора на исковата молба и в срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е оспорило истинността на представените по делото писмени доказателства, сред които и процесните фактури. С постановеното по реда на чл. 140 ГПК определение от 26.07.2022 г.

3 първоинстанционният съд е указал на ответника да конкретизира оспорванията на писмените документи по чл. 193 ГПК, като посочи точно кой документ и досежно подписа на кое лице оспорва. С оглед на обстоятелството, че ответникът не е изпълнил в срок дадените указания с протоколно определение от 08.11.2022 г. СРС е оставил без уважение искането на ответника за откриване на производство по чл. 193 ГПК.

Производството по чл. 193 ГПК следва да бъде открито само при проведено оспорване относно автентичността /авторството/ на представените частни диспозитивни документи, доколкото последните се ползват единствено с формална доказателствена сила, която обвързва съда да приеме, че материализираните в тях изявления изхождат от подписалите ги лица.

Оспорването следва да бъде направено изрично и недвусмислено. В конкретния случай ответното дружество не е конкретизирало искането си за откриване на производство по чл. 193 ГПК като не е посочило истиността на кой от представени документи оспорва, макар и с оглед на изрично дадените от съда указания в тази насока. С оглед на което настоящият състав на съда намира, че в съответствие с процесуалния закон СРС е оставил без уважение искането на ответното дружество за откриване на производство по чл. 193 ГПК. Доколкото въззивникът не се е възползвала своевременно от предвидената в закона възможност за оспорване на истинността на представените по делото документи в рамките на предвидения в закона преклузивен срок, то искането за откриване на производство по чл.

193 ГПК в настоящата инстанция е неоснователно.

С оглед оплакването във въззивната жалба за липса на проведено доказване относно наличието на облигационни отношения между страните следва да се посочи, че настоящата съдебна инстанция намира за законосъобразен и обоснован извода на първоинстанционния съд, че като е осчетоводил процесните фактури № 3200005400/22.02.2019 г. за сума в размер на 3 107, 28 лв. и № 3200005421/23.02.2019 г. за сума в размер на 3 499, 43 лв. и е ползвал данъчен кредит по същите, които обстоятелства се установяват от заключението на вещото лице по изслушаната ССчЕ, то ответното дружество с конклудентни действия е признало наличието на възникнало правоотношение по договор за търговска продажба на стоки, изпълнението от страна на ищеца на произтичащите от договорите за търговска продажба задължения, респективно наличието на процесното задължение по същите. В тази връзка следва да се отбележи, че в трайно установената практиката на ВКС се приема, че фактурите отразяват възникналото между страните правоотношение и с осчетоводяваното им от ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях, както е в конкретния случай, предвид кредитираното от съда заключение на вещото лице по изслушаната ССчЕ, представляват недвусмислено признание на задължението по тях /решение №42 от 19.04.2010 г. по т.д.№593/2009 г. на ІІ Т.О., решение №166 от 26.10.2010 г. по т.д.№991/2009 г. на ІІ Т.О., решение №23 от 07.02.2011 г. по т.д.№588/2010 г., ІІ Т.О./.

От изслушаното по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза се установи, че фактура № 3200004625/04.01.2019 г. за сума в размер на 3 536, 63 лв. и фактура 4

№ 3200004771/16.01.2019 г. за сума в размер на 2 929, 91 лв. не са осчетоводени при ответното дружество, но между страните е подписан протокол за прихващане, в който са признати като неплатени задълженията по процесните фактури, възлизащи общо в размер на 6 466, 54 лв. В тази връзка съдът намира, че в протокола за прихващане е обективирано извънсъдебно признание на ответното дружество относно наличието на облигационно правоотношение между страните и на изискуемо по повод на него парично задължение на ответника. С оглед на принципа на диспозитивното начало и при съобразяване на претенцията на ищеца по фактура № № 3200004625/04.01.2019 г., възлизаща в размер на 2 413, 54 лв., то съдът намира, че ответното дружество следва да заплати по процесната фактура така претендирата сума или общо дължимата по двете фактури сума, възлиза в размер на 5 343, 45 лв.