Решение № 71 от 05.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 71 гр. София, 05.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100510141 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Н. Г. А. и А. Д. А. срещу решение № 20109282/29.04.2021г. постановено по гр.д. № 63355/2016г. по описа на Софийския районен съд, 113 състав, в частта, с което са уважени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове по реда на чл.422 от ГПК, както следва:

-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 1243,55 лв. – цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.06.2013г. – 30.04.2015г. за топлоснабден имот -апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж.к. ****, ведно със законната лихва върху главницата считано от 08.07.2016г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 179,74 лв. за периода 31.07.2013г.

– 285.06.2016г., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 1243,55 лв; и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 37738/2016г. по описа на СРС, 113 състав.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е допуснал изслушването на СТЕ и ССчЕ да бъдат изготвени въз основа на документи, които не са представени по делото, а при обсъждане на доказателствата е кредитирал същите. Посочва, че експертизите за недопустими доказателства и по причина, че възложените задачи задължават вещите лица да се произнасят по правни въпроси и въз основа на документи, които не са доказателства по делото. Твърди, че в нарушение на служебните си задължения, районният съд след като е приел, че е налице облигационно правоотношение между страните, не е преценил и посочил множеството неравноправни 1 клаузи в договора сключен въз основа на общи условия.

Предвид изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част вкл. и в частта, с която са осъдени да заплатят на ищеца разноски и да отхвърли исковете като неоснователни. Претендират разноски.

Въззиваемата страна ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не подава писмено отговор.

Третото лице-помагач „БРУНАТА”ООД не взема становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части - допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Още при постъпване на исковата молба първоинстанционният съд, съответно при постъпване с въззивна жалба, въззивният съд е направил преценка за допустимост и редовност на исковата молба и след като е преценил, че отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 от ГПК съдът е изпратил препис от същата на ответниците за даване на отговор по реда на чл.131 от ГПК.

Независимо от това, ответниците навеждат доводи за недопустимост и именно – нищожност и незаконосъобразност на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК и от там и на исковото производство, развило се по реда на чл.422 от ГПК.

Съдът счита, че релевираните възражения са неоснователни. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е въз основа на редовно заявление /в противен случай, заявлението би било отхвърлено, освен ако се касае за държавна такса/.

Обстоятелството, че в заявлението, не се сочат отделните пера, въз основа на която се е формирала претендирата главница като цена на потребена топлинна енергия, не е обстоятелство обосноваващо нередовността на заявените пред съда претенции. Предявеният иск е с изложени фактически обстоятелства въз основа на които ищецът претендира заплащането на определена сума – ясно е посочен начина на формиране на главницата и лихвата т.е. петитума е ясен и в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба.

2

Именно след подадено в срок възражение по чл.414 от ГПК от ответниците и във връзка с дадените указания по реда на чл.415 ал.1 от ГПК, заявителят е предявил установителните искове по чл.422 от ГПК в преклузивния срок. Т.е. изпълнени са всички условия за допустимост на производството.

В допълнение следва да бъде посочено, че с решение № 12/02.10.2012 г. по конституционно дело № 4/12 г. на КС на РБ е прието, че учреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си.

На следващо място наведените доводи за нищожност на заповед за изпълнение по смисъла на чл.26 от ЗЗД не следва да бъдат обсъждани, доколкото разпоредбата се отнася до гражданскоправните сделки, а не до съдебни актове.

От заявление -декларация – л.14 от делото, както и от нотариален акт № 118, том II, рег. № 3329, дело № 279/2003г., по несъмнен начин се установява, че въззивниците – съпруг и съпруга са собственици на процесния топлоснабден недвижими имот ап.1.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, 3 предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия от 2008г. одобрени с решение на ДЕКЕВР и публикувани във вестник „Дневник“ бр. от 14.01.2008г., както и ОУ от 2014г. одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Въззивниците поддържат, че неправилно в нарушение на принципите на чл.7, 9 и чл.10 от ГПК съдът не е изпълнил служебните си задължения да прецени наличието на неравноправни клаузи в облигационното правоотношение между страните, след като е приел, че такова съществува.

Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива /освен тези от 2014г. и за обезщетение за забавено изпълнение по ОУ от 2014г., което ще бъде разгледано при произнасяне на съда относно този иск./. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т.е това са клаузи, върху които потребителят може да влияе чл. 146, ал. 2 ЗЗП, с идентично съдържание като чл. 3, т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори). Този извод е верен, тъй като съгласно чл. 150 ал. 3 (ред. до изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150 ал. 3 ЗЕ Жалбоподателите не са се възползвали от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни.

Следователно между страните са възникнали действителни договорни правоотношения 4 по продажба на топлинна енергия за битови нужди, като съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответника дори и без да са ги е приел изрично - чл. 150 ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150 ал.3 ЗЕ.