Определение № 5076 от 22.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5076 гр. София, 22.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодора Гроздева

Членове:

Геновева Николаева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002104840 по описа за 2025 година

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. П. Ц. и Я. И. Ц. срещу решение № 3124 от 21.05.2025 г. по в.гр.д.№ 12286 от 2023 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, с което e отменено решение № 20104313 от 24.04.2021 г. по гр.д.№ 79491 от 2015 г. на Софийския районен съд, ГО, 143 състав и вместо него е постановено решение:

1. за уважаване на предявения от М. В. С., В. С. Й. и С. С. С. против Н. П. Ц. и Я. И. Ц. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищците върху поземлен имот с площ от 1 500 кв.м., находящ се в [населено място], [населено място], [улица], с пл.№ ***в кадастрален лист А-2-6-В по неодобрения кадастрален план от 1980 г. на [населено място], м.“М. С.“, представляващ имот с идентификатор ***по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-54 от 30.08.2010 г. на ИД на АГКК, с площ от 1 550 кв.м. и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владяната 1 от тях реална част от този имот с площ от 330 кв.м., заключена между точките 107,105,3,4,103,106,100 и 107 на комбинирана скица на СТЕ, находяща се на лист 59 от въззивното дело и представляваща неразделна част от решението и 2. за отхвърляне на предявения от Н. П. Ц. и Я. И. Ц. против М. В. С., В. С. Й. и С. С. С. насрещен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците върху гореописаната реална част от имота с площ от 330 кв.м.

В жалбата се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

В писмен отговор от 28.11.2025 г. ответниците по жалбата М. В. С., В. С. Й. и С. С. С. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица (ответници по първоначалния иск и ищци по насрещния иск), в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на реална част от недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС взе предвид следното: Делото е образувано по предявен от М. В. С., В. С.

Й. и С. С. С. против Н. П. Ц. и Я. И. Ц. иск с правно основание чл.108 ЗС за реална част с площ от 330 кв.м. от имот с площ от 1 550 кв.м., представляващ имот с идентификатор ***по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-54 от 30.08.2010 г. на ИД на АГКК. В исковата молба ищците са твърдяли, че имотът е бил придобит при условията на СИО от ищцата М. Б. С. и С. И. С., а след смъртта на С. на 14.12.2009 г. имотът е станал съсобствен на неговите наследници по закон- ищците В. Й., С.

С. и М. С.. Ответниците са оспорили иска и са предявили насрещен установителен иск за собственост на тази реална част от имота, основан на придобивна давност- осъществявано от тях непрекъснато, явно и необезпокоявано владение в периода от 14.09.2004 г. до завеждане на делото на 18.12.2015 г.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил придобит при условията СИО от С. И. С. и ищцата М. В. С. с нотариален акт № 55 от 27.06.2001 г. След смъртта на С. И. С. на 14.12.2009 г. съпружеската имуществена общност е била прекратена и имотът е станал съсобствен на наследниците на С. при следните квоти:

4/6 ид.ч. за съпругата М. С. и по 1/6 ид.ч. за двете му дъщери В. Й. и С. С..

По възражението на ответниците за придобиване на спорните 330 кв.м. от имота по давност, съдът е приел за доказано, че с предварителен договор за продажба на недвижим имот с нотариална заверка на подписите на страните от 17.09.2004 г., С. С. се е задължил на 2 продаде на ответниците Н. Ц. и Я. Ц. 400/1500 ид.ч. от процесния имот. Макар да е посочено, че се продават ид.ч. от имота, в договора били индивидуализирани реални граници на продаваемото място: 15 м. от широчината и 26,60 м. по дължината в северозападната част на парцела. В предварителния договор било записано, че владението върху продаваемото място се предава в деня на плащането на продажната цена, за която е посочено, че е предадена при сключване на сделката. Обстоятелството, че ответниците са установили фактическа власт върху процесната част на 17.09.2004 г., се подкрепяло безпротиворечиво от всички събрани по делото свидетелски показания. Според свидетелите М. С. и С. А. (съседи на мястото), ответниците били в приятелски отношения със С. С., сключили с него предварителен договор за покупко-продажба на процесната част от имота и от 2004 г. изградили там слобяема къща, в която живеели. След смъртта на С. ответниците имали разправии със съпругата му М., по чиято жалба сглобяема къща била съборена като незаконна. След събарянето на къщата ответниците останали да живеят там в едно бунгало.

От показанията на свидетелите Г. В. (сестра на ищцата М.) и Г. М. (колега на М.) е прието за установено, че ответниците помагали на С. С. и били допуснати от него да живеят в една барака в имота; че С. искал да остави този имот на децата си и не е споделял да го е продавал и че след неговата смърт съпругата му М. искала да изгони ответниците, които били завладели около 400- 500 кв.м. от имота и построили в него сглобяема къща. Съдът е приел, че от тези доказателства безспорно се установява, че ответниците са установили владение върху процесната реална част от имота на 17.09.2004 г. (датата на сключване на предварителния договор) и от този момент са я владяли в продължение на повече от 10 години. Владението им не е било прекъснато от ищците нито с прекъсването на водоснабдяването и електрическото захранване на имота, нито със събарянето от държавните органи на незаконно изградената в имота барака, тъй като тези действия не препятствали възможността на владелците да осъществяват фактическа власт върху имота в пълен обем.

Въпреки гореизложеното, съдът е приел, че ответниците не са придобили по давност спорната реална част, тъй като тя представлява реална част от поземлен имот в границите на населено място (УПИ ***, кв.*** по ЧИЗРП от 19.03.2001 г.), предвиден според заключението на приетата по делото експертиза за ниско жилищно застрояване, поради което за нейното придобиване по давност важи изискването на чл.200, ал.1 ЗУТ- владяната част и останалата част от поземления имот да отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице на УПИ по чл.19 ЗУТ. Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза съдът е приел, че владяната от ответниците реална част е с площ от 304 кв.м. и има лице към [улица]от 14,02 кв.м., но останалата част от имота има лице към тази [улица],32 м., при минимално изискуеми съгласно чл.19 ЗУТ- 14 м. Действително, вещото лице е посочило, че съгласно ПУП от 19.03.2001 г. е предвидено имотът да има излаз и на втора улица- откъм дъното му, след уреждане сметките по регулация за придаваемите около 60 кв.м. от съседен имот, в който случай останалата част от обособения от имота УПИ (извън владяната от ответниците) би имала лице към новата улица, отговарящо на изискванията на чл.19, ал.1 ЗУТ- 14 м. За да се приеме обаче, че регулационните граници на 3

УПИ *** по този ПУП стават имотни граници (тоест, че имотът има излаз на втора улица, откъм дъното му), съгласно чл.14, ал.5 ЗУТ, изм. ДВ, бр.82 от 2012 г., в сила от 26.11.2012 г., ПУП е следвало не само да бъде приет, но и да бъде приложен по отношение на регулацията. Тъй като се касае за план, приет преди влизане в сила на ЗУТ, съгласно пар.6, ал.2 ПР на ЗУТ този план е можело да бъде приложен по досегашния ред в 6-месечния срок от деня на влизане в сила на закона, тоест чрез заплащане на придаваемите части.

Анализирана е и разпоредбата на пар.22, ал.1, т.1 от ЗР на ЗУТ, редакция след изменението с ДВ бр.82 от 2012 г., в която е уредено кога ПУП е приложен по отношение на регулацията- с влизане в сила на административния акт за одобряването на ПУП по чл.16, със сключване на окончателните договори за прехвърляне право на собственост, когато такива се предвиждат или с изплащане на обезщетенията по отчуждителните производства. Тъй като в случая ПУП, предвиждащ лице на УПИ *** на втора улица (откъм дъното на имота), не е приложен, по аргумент от чл.14, ал.5 ЗУТ регулационните граници по този ПУП не са станали имотни. Поради това съдът е приел, че към датата на изтичане на 10-годишния срок на владение на ответниците (17.09.2014 г.), а и към настоящия момент процесният имот няма излаз на втора улица откъм дъното му. Съответно останалата част от имота, извън владяната от ответниците част, не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ за лице на самостоятелен УПИ (най-малко 14 м.), поради което ответниците не са могли да придобият по давност владяната от тях част от имота, въпреки че са я владели в продължение на повече от 10 години.

Не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на това въззивно решение поради следното: Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес в изложението си по чл.284, ал.3 т.1 ГПК касаторът е длъжен да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този правен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Посоченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по 4 конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът.

Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В конкретния случай в касационната жалба и в изложението към нея касаторите не са посочили правен въпрос от значение за конкретното дело, който е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Както в жалбата, така и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат само основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението, но не извеждат правен въпрос съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание, за да се откаже допускане на касационното обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК.