Определение № 405 от 31.05.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 405 гр. Сливен, 30.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. М.а Маринова

Гергана Огн. Симеонова като разгледа докладваното от Стефка Т. М.а Маринова Въззивно частно гражданско дело № 20242200500252 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК, във вр. с чл.248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Й. С. С. чрез адв. Д. М. от АК Пловдив против Определение №1665 от 02.05.2024г. на Сливенски районен съд, постановено по гр.д.№25/2024г. по описа на същия съд, с което е оставена без уважение молбата на адв. М. за изменение на постановеното по делото решение в частта относно разноските.

Жалбоподателят заявява, че обжалваното определение е неправилно. Посочва, че по делото са предявени два иска, като по всеки от тях защитата била различна. По делото били извършени максимални фактически и правни действия, заслужаващи определяне на възнаграждение в размер на минималния по всеки иск. Посочва, че практиката на ВКС е константна по въпроса как се определя минимума на възнаграждението при обективно съединени искове – върху цената на всеки от исковете поотделно, а не като сбор. Цитира редица актове на ВКС и на окръжни съдилища в страната в тази насока. Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да се присъди на адв. М. възнаграждение в размер на 960лв. с ДДС и 15лв. такса за обжалването.

Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна – „Вивус.БГ“ ЕООД, гр. София, коя т о в законоустановения срок е подала отговор, с който намира частната жалба за неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Заявява, че 1 претендираният хонорар бил прекомерен, необосновано завишен спрямо фактическата сложност на спора и реално извършените дейности по процесуална защита. Съдът разумно, обосновано и справедливо е определил възнаграждението на адв. М.. Намира за неприложима разпоредбата на чл.2, ал.5 от НМРАВ, тъй като съдебният спор и по установителния и по осъдителния иск засягал един правопораждащ факт – договор за кредит, което предполагало и еднаква защита. Претенциите били обусловени една от друга. Посочва, че жалбоподателката с адв. М. има общо 52 граждански дела в СлРС с идентичен предмет, като документите били бланкетни с еднотипно съдържание.

Позовава се на Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на втори състав на СЕС.

Претендираното възнаграждение будило съмнения за недобросъвестно упражняване на адвокатската професия, злоупотреба с права и създаване на условия за неоснователно обогатяване. Изразява и съображения за неприсъждане на ДДС към адвокатското възнаграждение, тъй като било налице безвъзмездна доставка на услуга, неподлежаща на данъчно облагане.

От фактическа страна се установява следното:

Производството по гр.д.№25/2024г. по описа на СлРС е било образувано въз основа на исковата молба, подадена от Й. С. С. чрез пълномощник адв. М. против „Вивус.БГ“ ЕООД, гр. София, с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за прогласяване за нищожен на договор за кредит от 01.07.2021г., с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК; евентуален иск за прогласяване за нищожна на „такса разглеждане“ по договор за кредит от 01.07.2021г., с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, вр. чл.33 ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП; иск за заплащане на сумата 312лв. недължимо платена по недействителен договор за кредит от 01.07.2021г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и евентуален иск за заплащане на сумата от 268,20лв. /изменение на исковата претенция, допуснато с протоколно определение от 08.04.2024г./, недължимо платена такса разглеждане по договор за кредит от 01.07.2021г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Ищцата била представлява от процесуален представител по пълномощие – адв.

Д. М. от АК – Пловдив, осъществяващ безплатна правна помощ по чл.38, ал.1 т.2 от ЗАдв.

Преди първото по делото съдебно заседание адв. М. е представил списък на разноските по чл.80 от ГПК, договор за правна защита и съдействие с посочено безплатно представителство по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв и удостоверение за регистрацията си по ЗДДС.

С Решение №306/12.04.2024г. по гр.д.№25/2024г. на СлРС са уважени изцяло предявените от Й. С. С. против „Вивус.БГ“ ЕООД, гр. София главни искове, като е 2 прогласена нищожността на Договор за кредит от 01.07.2021г. и е осъдено ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 312лв., платена без основание по договор за кредит от 01.07.2021г., ведно със законната лихва, считано от 02.01.2024г. до окончателното плащане. С Решението са присъдени разноски на ищцата в размер на 114,48лв. за платена д.т. и адвокатско възнаграждение на адв. М. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв в размер на 360лв. с ДДС. В мотивите съдът е приел, че адвокатското възнаграждение се определя върху интереса, който е сбор на цената на всички искове и с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото, приключило в едно съдебно заседание определя възнаграждение в размер на 360лв. Позовал се на решение на СЕС.

Решението е връчено на ищцата С. чрез адв. М. на 22.04.2024г.

На 22.04.2024г. адв. М. е подал молба по чл.248 от ГПК с искане за изменение на решението в частта относно разноските, като му се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 960лв. с ДДС.

В срок е постъпило становище по молбата от насрещната страна.

С обжалваното Определение №1665 от 02.05.2024г. по гр.д.№25/2024г., СлРС е оставил молбата без уважение, като е посочил, че в решението е изложил подробни съображения за това защо и до какъв размер следва да уважи искането на ищеца за присъждане на разноски, като допълва че резултатът би могъл да се постигне и с една осъдителна претенция, позовавайки се на нищожност на целия договор. Позовал се е на факта, че в СлРС имало множество заведени дела от същата ищца с идентично искане по различни договори за кредит.

Определението е връчено на Й. С. С. на 13.05.2024г. Частната жалба против него е подадена на 13.05.2024г.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Съдът намира частната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването и в законово определения срок.

Разгледана по същество, същата е частично основателна.

В случая са предявени два главни иска /установителен по чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД/, които са уважени изцяло, поради което не се е стигнало до разглеждане на предявените евентуални искове.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на тяхното съединяване. Използваният израз в разпоредбата на чл.7, ал.2 от Наредбата 3

„интерес“ не изключва прилагането на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата.

Напротив, тя визира цената на всеки отделен иск и не изключва прилагането на отделните хипотези към цената /интереса/ на всеки един от исковете поотделно.

Следва да се определи за всеки отделен иск минимално възнаграждение по Наредбата, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. В тази насока е практиката на съдилищата и тази на ВКС.

Освен това самите искове не се намират в отношение на главен и акцесорен помежду си, т.е. на главница и мораторна лихва към нея. По всеки един от тях се извършва отделно доказване, доказване на различни правнорелевантни обстоятелства.

От уважаването на единия не следва автоматично уважаването на втория. Следва да се отбележи, че право на ищеца е да прецени колко и какви искове да предяви, по какъв процесуален ред и начин ще защити интереса си. Съдът не приема възражението, че доказването е проведено само по отношение на първия иск. Процесуалният представител на ищеца е провел активни процесуални действия, както по подготовка на делото, така и в хода на самото производство. Извършените от него действия не могат да бъдат определени като банкетни. Адвокатът осъществяващ процесуално представителство на ищеца е подходил компетентно и отговорно при защита на интересите му, поради което следва да му се присъди и съответното възнаграждение.

Съдът намира, че заложените в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения следва да се приемат като ориентир, който съсловната организация е приела, че съответства на положения от адвокатите труд. Все пак трудът положен от адвокатите по реда на чл.38, ал.1 от ЗА следва да получи адекватно възнаграждение и ангажиментът им с предоставяне на безплатна правна помощ на нуждаещи се лица, които нямат финансова възможност да заплатят адвокатско възнаграждение не следва да се превръща в повод те да бъдат незаслужено санкционирани, като трудът им не бъде заплатен.

По отношение на първата главна искова претенция – за прогласяване нищожността на договора за кредит на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, според настоящия състав се дължи адвокатско възнаграждение в размер, определен при спазване разпоредбите на чл.7, ал.2 от Наредбата, като в случая възлиза на сумата от 461лв.

Тъй като по делото е установено, че пълномощникът на ищцата – адв. М., оказал й безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, е лице, регистрирано по ЗДДС - по делото /л.57 от първоинстанционното производство/ е приложено удостоверение, издадено от НАП, относно регистрирането на адв. Д. В. М. по ЗДДС от 11.04.2023г., то определеното възнаграждение следва да включва ДДС, съгласно пар.2а от НМРАВ.

4

Според трайната съдебна практика, адвокатското възнаграждение в посочената хипотеза се формира, като задължително включва и ДДС, без да провежда разграничение дали то е определено по договора между адвоката и клиента или от съда по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА. Това разрешение се дължи на буквалното тълкуване на нормата на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г., според която за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Отделно от изложеното, вкл. логическото и систематично тълкуване на обсъжданата правна норма във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. и чл.2, т.1 от ЗДДС, предпоставят същия правен извод, предвид че предоставените от адвоката правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено или е определено от съда по предвидения в чл. 38, ал.2 от ЗА ред.

С присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА се възмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по см. на чл.2, т.1, вр. чл. 8 от ЗДДС. Предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал.1 от ЗА основание не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС. При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА във вр. с пар. 2а от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да включва ДДС.

Следователно за първия главен иск следва да се присъди възнаграждение в размер на 553,20лв. с ДДС.

По отношение на втория главен иск – по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, следва да се отбележи следното:

Претендираният размер от 480лв. с ДДС действително е минималният размер, съгласно разпоредбите на чл.7, ал.2, т.1, вр. с чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Този размер обаче, съпоставен с характера и размера на иска, съдът намира за несправедлив и несъответстващ на целта на приложимия нормативен акт. Претендираният размер следва да бъде намален под минималните размери, определени в съответните текстове на Наредба №1/2004г., като се съобрази с вида на иска, характера и сложността на спора и обема на процесуалните усилия, положени от пълномощника по него.