Определение № 1064 от 19.04.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1064 гр. Бургас, 18.04.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Кристиян Ант. Попов като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20232100500648 по описа за 2023 година Производството е с правно основание чл.413,ал.2 ГПК и е образувано е по частна жалба на

„Сити Кеш“ООД с ЕИК: 202531869 против разпореждане №1329/02.03.2023г.,постановено по ч. гр.д.№

1080/2023г. по описа на PC-Бургас,с което е оставено без уважение заявление по чл.410 ГПК, предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу Х. Т. Х. от гр. *** в частта му, с която е поискано издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на парично вземане за следните парични задължения: сумата от 103,38лв.-договорна лихва за периода 26.07.2022 г.до 03.01.2023 г. 575,62 лв. –договорна неустойка за същия период ;56,39 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.09.2022 г. до 01.02.2023 г. и 250 лв. – неустойка за забава , изчислена еднократно на 01.11.2022 г.-поради обстоятелството ,че тези вземания се основават на неравноправни клаузи по договор за паричен заем от 26-07-2922 г.г.; ,както и претенцията за разноски над присъдената сума от 70 лв

В частната жалба се заявява становище за необоснованост на обжалваното разпореждане и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, като се твърди, че районния съд е излязъл извън рамките на външното формално изследване на претендираното задължение. Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и издаване на заповед за изпълнение.

БРС е изложил мотиви в насока,че съдебната практика,в която се възприема становището,че максималният размер на лихвата следва да е ограничен,а уговорка,предвиждаща възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва,противоречи на добрите нрави ,не е изгубила актуалността си и след въвеждането на законоустановен лимит на ГПР с чл.19 ал.4 ЗПК.В тази връзка е споделено становището,че клаузата в процесния договор за паричен заем,с която е уговорена възнаградителна 1 лихва,надхвърляща трикратния размер на законната лихва –уговореният ГПЛ е 40.08% е нищожна,поради противоречие с добрите нрави.

В жалбата са релевирани оплаквания ,че заповедният съд незаконосъобразно е извършил преценка за валидност на сделката и на нейни клаузи. Излагат се доводи,че съгласно чл.10 ал.2 ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер,определен от МС,но норма относно определяне размера на възнаградителните лихви няма,а единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според чл.9 ЗЗД са правилата на добрите нрави. Жалбоподателят счита,че не може да бъде недействително поради противоречие с добрите нрави онова,което е позволено от закона. По същество се излагат доводи в подкрепа на становището,че уговореният ГЛП отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави,а понастоящем съдебната практика е преосмислена,с оглед последващите изменения на ЗПК- чл.19 ал.4,с която норма е въведено ограничение за максималния ГПР,който не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва ,а според ал.5 –клаузи,надвишаващи тези размери,се считат за нищожн

Бургаският окръжен съд като взе предвид, че частната жалба е предявена правно-легитимирано лице в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт и като съобрази разпоредбите на закона, исканията и твърденията на частния жалбоподател и приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по делото е образувано въз основа на депозирано заявление от „Сити Кеш“ООД –гр.София ,с което се претендира по реда на чл. 410 от ГПК да бъде разпоредено длъжникът Х. Т. Х. гр. *** да му заплати следните суми: 1000 лв. – неплатена главница ,дължима по договор за потребителски кредит от 26.07.2022 г.,сумата от 103,38лв.договорна възнаградителна лихва за периода 26.07.2022 г.до 03.01.2023 г.

575,62 лв. –договорна компенсаторна неустойка за същия период ;56,39 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.09.2022 г. до 01.02.2023 г. и 250 лв. – неустойка за забава,както и законната лихва върху главницата от входиране на заявлението до окончателното изплащане .изискуеми по силата на сключен между страните договор за паричен заем от 26.07.2022 г.Към заявлението е представено пълномощно ,договор за паричен заем от26.07.2022 г. с погасителен план и към договора-приложение 1 Районният съд е е уважил заявлението в частта досежно претендираните вземания за главницата и за законната лихва върху главницата и съразмерно за разноски.

С обжалваното Разпореждане от 01.03.2023 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение искането в частта му по отношение на претендираните парични задължения за сумата 103,38лв.-договорна възнаградителна лихва за периода 26.07.2022 г.до 03.01.2023 г. 575,62 лв. – договорна компенсаторна неустойка за същия период ;56,39 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.09.2022 г. до 01.02.2023 г. и 250 лв. – неустойка за забава-поради обстоятелството ,че тези вземания се основават на 2 неравноправни клаузи по договор за потребителски кредит от 26.07.2022 г.;

,както и претенцията за разноски над присъдената сума от 70 лв,., като се е позовал на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК- поради противоречие на заявените вземания с добрите нрави,както и като е приел ,че вземанията са основани на договор за потребителски кредит ,който е изначално недействителен –съгл.чл. 10а,чл. 11 ал. 1 т.10 вр.чл. 19 ал.1-4,чл. 21 ,чл. 22 и чл. 23 от ЗПК.Съдът е приел ,че не е ясно как е формиран ГПР ,към който следва да се добави и т.нар. „неустойка „ при липсата на обезпечение по чл.

11 ,включена в погасителния план и имаща характер на скрита възнаградителна лихва.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за правилно и препраща към изложените мотиви на РС по реда на чл. 272 от ГПК .

На основание чл. 410, ал. 1 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми или заместими вещи, ако искът е подсъден на районния съд. Хипотезите, в които съдът не издава заповед за изпълнение са посочени в чл. 411, ал. 2, т. 1- 4 вкл. ГПК. В т. 2 е посочено, че заповед за изпълнение не се издава, ако искането противоречи на закона и добрите нрави. Предвид изложеното, съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави.

Видно от депозираното пред съда заявление, вземанията на заявителя са индивидуализирани в достатъчна степен/ с изключение на това за таксата за извънсъдебно събиране на вземането /.

В производството по чл.410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна клауза от договор,сключен с потребител,както и за съответствие със закона и добрите нрави,съгласно чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.

Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за потребителски кредит с небанкова финансова институция,по силата на който на длъжника се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със законовите изисквания заповедният съд извършва служебна преценка за наличието на неравноправни клаузи в договора,както и за противоречие на клаузи от договора със закона и добрите нрави.

Заповедният съд е формирал извод,че клаузата,с която е договорен ГЛП в размер надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна на основание чл.26 ЗЗД,като противоречаща на добрите нрави.В тази връзка е споделил становището,застъпено в съдебната практика,предхождащо изменението на чл.19 ал.4 ЗПК /ДВ бр.35 от 22.04.2014,в сила от 23.07.2014г./ ,очевидно считайки,че тази съдебна практика е актуална и след изменението на чл.19 ал.4 ЗПК. Нормата на чл.19 ал.4 ЗПК гласи,че годишният процент на 3 разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С изменението на чл.19 ал.4 ЗПК законодателят е въвел императивно правило относно допустимият максимален размер на ГПР,част от който са и договорните лихви. Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от понеблагоприятното положение на кредитополучателя.За да възприеме като законов критерий ГПР,а не възнаградителната лихва, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя.Освен това,възприетият законов критерий дава възможност на кредитора,предоставящ финансовата услуга в условията на конкуретнта среда и пазарна икономика за преценка дали да предложи договори с по-висока възнаградителна лихва за сметка на по-нисък размер на другите общи разходи по кредита,в рамките на максимално допустимия съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо,настоящият съдебен състав намира,че след изменението на чл.19 ал.4 ЗПК,становището в съдебната практика,че клауза,с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави,вече не е актуално по договори за потребителски кредити.

Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, налага извод, че договореният ГПР не може да надвишава 50%. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в договор,надвишаващи определените размери в чл.19 ал.4 ЗПК,са нищожни.

В случая,видно от съдържанието на договора за потребителски кредит,ГПР е в размер на 49.81 %,а ГЛП- 40.05 %,но към посочения ГПР не е включен разходът по договорената неустойка в размер на 250 лв. – представляваща 25% от размера на главницата ,която се претендира при забава на плащането ,с което кредиторът прави разходи относно действия относно извънсъдебно събиране на вземанията. В чл.5 от договора е 4 уговорено задължение на кредитополучателя за предоставяне на поне едно от посочените две обезпечения- банкова гаранция или поръчител,отговарящи на условията на чл.5 от договора за заем. В чл.5 ал.1т.1-6 от договора е предвидено обезпечение на кредита с поръчителството на едно или две физически лица,които кумулативно да отговарят на следните условия: имат осигурителен доход най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем,сключени от заемодателя; не са заематели по сключени договори за заем със заемодателя;нямат кредити към банки или небанкови финансови институции,с класификация различна от „редовен“.По отношение на банковата гаранция изискването е да бъде представена безусловна такава от лицензирана от БНБ търговска банка,за период от момента на сключването на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска,обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане,включваща главницата и договорната лихва. В чл.5 от договора е предвидено задължение на заемателя да предостави договореното обезпечение в чл.6 ал.2 в тридневен срок от сключването на договора,като в случай на неизпълнение заемателят ще дължи неустойка на заемодателя в размер на 575,62 лева-съгл.чл.11 от договора ,която ще се плаща разсрочено ,заедно с месечните вноски по кредита. Видно от погасителния план,месечната вноска по кредита е в размер на 51,80 лева,а месечната вноска за неустойката по чл.11 – 21.20 лева.В случая ответникът е получила 1000 лв. заем ,а е следвало да върне 1679 лв. плюс 250 лв. – начислена еднократно неустойка –т.е.1929лв.-почти 100 % допълнително разходи по кредита .Затова и на осн.чл. 19 ал. 5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над петкратния размер на законовата лихва са нищожни .