Решение № 115 от 22.07.2025, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 115 гр. С., 22.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Т.Б.С при участието на секретаря А.Е.А като разгледа докладваното от Т.Б.С Гражданско дело № 20254150100282 по описа за 2025 година

Ищецът И. С. И.,чрез адв.А. А. от АК П. твърди в искова молба, че е страна по два договора за кредит, сключени със „**“ ООД с ЕИК **, със седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7, както следва :Договор за паричен заем № **, сключен на 2.03.2022г. и Договор за паричен заем № **, сключен на 28.12.2022г.

Ищeцът сключил процесните договори за кредит с ответното дружество, по силата на които, в качеството на кредитополучател получил потребителски кредити, като кредитът се усвоява чрез предоставяне на сумата в брой.

Излага аргументи, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.В нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да били описани и основните данни, които послужили за неговото изчисляване.Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал.

2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен 1 лихвен процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до различен размер на ГПР от посочения.Цитира Решение от 20.09.2018 г. по дело С-**/2017 г. на СЕС, че на непосочването па ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържала само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предостави необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не можело да се счита, че потребителят бил напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполагал с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му.

На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер многократно над допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В процесниите договори било уговорено, че заемателят се задължил да осигури поръчител или банкова гаранция / чл.33 ал.1 от ОУ/.В процесните договори било уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка, която ще да бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.

Смята, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в чл.33 ал.1 от ОУ Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.

Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторил това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.

Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да 2 са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. **, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.

Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и "неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.

Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" за предоставяне на обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив, договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

Счита тази клауза за изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.

143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК "**" АД не било включило в ГПР разходите за заплащане на "неустойка", която по своята същност представлявала печалба за 3 кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв ще възлиза не както бил посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Ето защо счита, че било налице нарушение на разпоредбата па чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Смята, че от гореизложеното било единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявал "заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл било и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714 на СЕС.

Евентуално, ако съдът приеме договора за валиден и действителен, смята, че били нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. **, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. **, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност

Дори и целият договор да не е нищожен, то твърди нищожност на отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която е начислена процесната неустойка. В чл.6,ал.1, съответно в чл.6 ал.5 от договора е предвидено, че кредитополучателят следва да предостави на кредитодателя гаранция относно изпълнението на договора, представляваща по избор на кредитополучателя или банкова гаранция, или едно/две физически лица, които да сключат с кредитора договор за поръчителство, като се задължат да отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички дължими суми по кредита. При неизпълнение на това задължение в 3-дневен срок, съгласно чл. 6 ал.2, съответно чл. чл.6 ал.6 от договора кредитополучателят дължи неустойка в размер на исковите суми, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Приложение 1 към договора за кредит. Неустойката е за непредоставяне на 4 гаранция е начислена от кредитора, включена е като част от всяка погасителна вноска в погасителния план по договора и е погасена от кредитополучателя.

Според ищеца клаузите, уговарящи въпросната неустойка - чл. 6 от договорите са нищожни поради противоречие с добрите нрави, уговорена е извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Още при сключване на договорите е уговорена неустойка надвишаваща размера на общата дължима сума по кредита за главница и лихва. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Всички тези обстоятелства в съвкупност без никакво съмнение обосновават значително надхвърляне на присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на уговорената неустойка по чл. 6 от договорите, което я прави противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. **, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, съответно нищожна.

Заплатената въз основа нищожни клаузи неустойка се явява недължимо платена и следва да се възстанови от ответника.

5

Ето защо счита, че бил налице правен интерес за ищеца от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД за претърпените имуществени вреди.

Искането е да се признае за установено, че Договор за паричен заем № **, сключен на 2.03.2022г. между И. С. И. и „**“ ООД с ЕИК **, със седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 е изцяло недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП /неточно посочено в него ГПР/ и на основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата 375,64 лева, ведно със законната лихва.

В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, искането е да се признае за установено, че клаузата на чл.6 ал.2 по сключения между „**“ ООД и И. С. И. , Договор за паричен заем № **, сключен на 2.03.2022г. е нищожна и на основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата **5,88 лева, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба.

Искането е да се признае за установено, че Договор за паричен заем № **, сключен на 28.12.2022г. между И. С. И. и „**“ ООД с ЕИК **, със седалище гр.С., ул.“С.“ №29, ет.7 е изцяло недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП /неточно посочено в него ГПР/ и на основание чл.55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата 770,17 лева, ведно със законната лихва.