Заповед за изпълнение № 1027 от 28.05.2026, Районен съд - Лом

ЗАПОВЕД

ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ по чл. 410 от ГПК гр. гр. Лом

Районен съд – Лом, Шести състав в проведеното на 28.05.2026 г. закрито разпоредително заседание по частно гражданско дело № 1333 по описа на съда за 2026 г., докладвано от Лилия Й. Любенова Димитрова, районен съдия, като разгледа подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 и сл. ГПК, след като прецени, че са налице предпоставките за уважаване на искането, на основание чл. 411, ал. 3 от ГПК РАЗПОРЕЖДА:

Длъжникът Х. А. Т. ЕГН: **********, адрес г********** да заплати на кредитора АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ АД ЕИК:

**********, седалище и адрес на управление **********, сумите:

394,73 EUR (триста деветдесет и четири евро и 73 цента), представляваща главница по договор за заем, ведно със законната лихва за период от 27.05.2026 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените в производството разноски за: в размер на: 10,86 EUR (десет евро и 86 цента), в размер на: 40,90 евро (четиридесет евро и 90 цента).

ОТХВЪРЛЯ искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника за сумите:

47,10 EUR (четиридесет и седем евро и 10 цента), представляваща договорна лихва за периода от 01.09.2023 г. до 27.07.2024 г.,

77,30 EUR (седемдесет и седем евро и 30 цента), представляваща мораторна лихва за периода от 28.07.2024 г. до 26.05.2026 г., както и искането за определяне и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение над размера от 40,90 евро (четиридесет евро и 90 цента) до претендирания размер от 168,73 EUR (сто шестдесет и осем евро и 73 цента).

Вземането произтича от следните обстоятелства: **************** При извършената служебна проверка по чл. 411, ал. 2 ГПК съдът установи следното:

В настоящото производство съдът следи за наличие на положителните предпоставки по чл.410 ГПК и наличие на пречки по чл.411, ал.2 ГПК. Искането за издаване на заповед и изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави– арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, както и ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това - арг. чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.

В случая безспорно длъжникът има качеството на „потребител“ и съдът е задължен да провери дали договорът не съдържа неравноправни клаузи, тъй като тези клаузи не са 1 обвързващи за потребителя. С оглед горното процесният договор се подчинява на правилата на ЗПК и на чл.143 – 148 ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи.

Видно е, че двата договора – за кредит и за предоставяне на гаранция, са свързани и съответно пораждащите се с тях правоотношения също следва да бъдат разглеждани заедно.

Горното се налага като извод от следните обстоятелства:

Договорите са сключени на една и съща дата. В Договора за заем се сочи, че заемополучателят в посочен срок след сключване на договора за заем следва да представи едно от изрично посочени обезпечения, като в случая е избрано одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Вследствие на това изискване между длъжника и „**********“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция срещу уговорено възнаграждение.

Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за гаранция заемополучателят дължи на гарата възнаграждение в размер на 723 лв. (което впрочем е повече от половината от отпуснатата в кредит сума), платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 60.25 лв. Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за заем, сключен с „**********“ АД, а ал. 4 е уговорено, че с подписване на този договор Гарантът декларира, че „**********“ АД е овластено да приема вместо Гаранта изпълнение на задължението на Потребителя за плащане на възнаграждението.

От анализа на клаузите на сключените между страните договори се налага изводът, че потребителят не е имал право на избор на гарант и възможност за индивидуално договаряне, като самото възнаграждение по гаранционната сделка е предвидено да се заплаща на кредитора по договора за заем. Това води до значително неравновесие на правата на потребителя и търговеца и не отговаря на изискването за добросъвестност, като лишава длъжника от право на избор и от възможност за индивидуално договаряне.

На практика със сключване на договора за предоставяне на гаранция се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в договора за гаранция се уговаря възнаграждение, което се получава от заемодателя. С договора за предоставяне на гаранция не се цели реално обезпечаване на договора за заем, а едно допълнително оскъпяване на заемния контракт, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Очевидно е в случая, че договорът за гаранция само формално представлява отделна гаранционна сделка, но на практика се явява част от кредитното правоотношение, като целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит с цел заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на забранен от закона правен резултат чрез използване на законни средства /а именно заобикаляне на закона/, то договорът за гаранция се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, като обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора не може да доведе до неговото саниране.

В случая съдът намира, че компонентът „възнаграждение за предоставяне на гаранция“ е следвало да се включи към ГПР по заема, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в пар.1, т.1 от ДР от ЗПК за общ разход. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК- „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От гореизложеното се налага извода, че възнаграждението по гаранционната сделка представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в „ГПР“по процесния договор за кредит.

2

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора - неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и води до недействителност на договора за кредит в неговата цялост.

Отделно от това уговорката за заплащането на договорна (възнаградителна) лихва е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Към момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем.

При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл.

9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката (Решение 906/ 2004 г. по гр.д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр.д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г. по ч.гр.д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаваща двукратния размер на законната лихва.

Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид като ориентир за преценка дали клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема.

От официалния сайт на БНБ е видно, че основният лихвен процент към датата на сключване на договора е 3,12, т.е. ГЛП, който е над 39,36% обуславя нищожност на клаузата като противоречаща на добрите нрави. В случая посоченият в договора ГЛП е 40%.

Следва да се уточни, че действително съгласно разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор за паричен заем относно определянето на ГПР и ГЛП не може да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона, нито може да се приеме, че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата, определяща ГПР, или тази, определяща ГЛП, тъй като те са въведени като изрично изискване от съдържанието на договора за потребителски кредит съгласно чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Поради това в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи от договора обуславят недействителността на 3 целия договор за паричен заем при наличието на специална по отношение на ЗЗД разпоредба - а именно чл. 22 ЗПК.

Така процесният договор за кредит се явява в противоречие с изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, съответно чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. С оглед горното е налице хипотезите по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, което обосновава извод за недействителност на договора, а съобразно чл. 23 от ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи възнаградителна лихва или други разходи по кредита. В изложения смисъл е и Определение №361/13.05.2025 г. по в.ч.гр.дело № 207 по описа за 2025 г. на ОС Монтана.

Предвид това претенцията е уважена само в частта за главницата и то съгласно заявената от заявителя сума на осн. чл. 22 вр. чл. 23 ЗПК.

Разпореждането, с което се отхвърля изцяло или отчасти заявлението, подлежи на обжалване от заявителя в едноседмичен срок от съобщението, с частна жалба пред ОС Монтана, от която не се представя препис за връчване.