Решение № 511 от 27.06.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 511 гр. Бургас, 27.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. И.ова при участието на секретаря Станка Д. Ч.а като разгледа докладваното от Радостина П. И.ова Въззивно гражданско дело № 20252100500644 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е пред настоящата инстанция по постъпила въззивна жалба на ЗКПУ „Александрово” ЕИК: 102644703, със седалище и адрес на управление: с. Александрово, общ. Поморие, представляван от И.И.П., подадена чрез процесуалния му представител адв.

И. Чавдаров против решение № 389 от 24.02.2025 г., постановено по гр. дело № 2191/2024 г. по описа на РС-Бургас, в уважаващата исковата претенция част /съгласно уточнение от 28.04.2025г./, с която въззивната кооперация-ответник е осъдена да заплати на ищеца С. К.

Г., ЕГН: **********, с адрес: ***** сумата от 5500 лв.- главница, представляваща обезщетение за компенсиране на неимуществени вреди - претърпените болка и страдание от трудовата злополука.

В жалбата се излагат съображения, че първоинстанционното решение в атакуваната му осъдителна част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Възразява се, че съдът макар да не е приел доводите за погасяване на вземането на ищеца по давност, не е изложил аргументи в тази връзка. Счита за неправилни мотивите на съда, че началният срок на погасителната давност, доколкото същата е специална започва да тече от различен от посочения в закона момент, като изразява несъгласие с приетото в решението, че изискуемостта на вземането за търсеното обезщетение възниква с разпореждането от 29.10.2021г. на ТД на НОИ. В подкрепа на възраженията си цитира съдебна практика, която дава разяснения, че задължението за заплащане на обезщетение за претърпени от трудова злополука вреди е изискуемо от датата на злополуката и тригодишния давностен срок по чл.

358, ал. 1, т. 3 от КТ започва да тече от тази дата. По така изложените съображения въззивникът счита, че направеното от него възражение за погасяване на исковата претенция 1 по давност е основателно и следва да бъде зачетено. На следващо място се излагат оплаквания по отношение на приетото от съда, че страните не спорят, че процесната злополука е осъществена при изпълнение на разпореждане на работодателя за завързване на куче, отглеждано в района на кооперацията, независимо от наличието на разпореждането по чл. 60 от КСО, с мотив, че същото е издадено само по данни на ищеца, респ. негови близки.

Сочи, че длъжностната характеристика за заеманата от ищеца длъжност „пазач“ не включва задължения, свързани с каквито и да е действия, касаещи кучета, като наред с това се твърди, че липсват доказателства кооперацията да притежава куче или кучета. По тези съображения се заявява, че доколкото ищецът не е имал задължения да се занимава с улични кучета, а да охранява района на кооперацията, в случая въззивникът възразява, че е налице груба небрежност на ищеца, поради което неправилно районният съд не е съобразил искането му за намаляване на размер на търсеното обезщетение. На последно място в жалбата се сочи, че ищецът не е доказал причинените му неимуществени вреди, като в тази връзка се сочи, че съдът необосновано е уважил същият само на база представената медицинска документация, която сама по себе си представлява съвкупност от болнични листи и листи за прегледи на пациент, без да са ангажирани свидетелски показания и/или медицинска експертиза. Заявява, че доколкото всеки човек може да понесе различна по степен болка- физическа и емоционална от едно и също събитие, за да се приеме, че такава е причинена тя трябва да бъде доказана. Счита, че при присъждането дори на минимално обезщетение „за претърпяна вреда в някакъв размер“ означава да бъде уважен недоказан иск. В тази връзка се акцентира на посоченото в амбулаторния лист от 18.02.2021г., че ищецът е лекуван консервативно, поради отказ от оперативно лечение, с оглед на което се твърди съпричиняване на вредоносния резултат от него. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. Моли за присъждане на разноските за двете инстанции.

В предоставения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият-ищец С. К. Г., чрез назначения му на основание чл. 94 от ГПК процесуален представител адв. В. Ставрев- БАК е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, в която е изразил становище за неоснователността й. На първо място възразява, че предявеният иск е погасен по давност, като в тази връзка счита, че първоинстанционният съд е изложил своите мотиви относно давността по чл. 358 вр. с чл. 200 от КТ в съответствие със съдебната практика, която сочи, че началният момент на давността започва да тече от разпореждането на ТД на НОИ от 22.10.2021г., с което злополуката е приета за трудова. Излага, че посоченото в жалбата съдебно решение, на което въззивникът се позовава във връзка с погасителната давност застъпва остаряло становище по въпроса, което не е относимо в случая. Сочи, че доколкото разпореждането от 29.10.2021г. на ТД на НОИ не е било оспорено от ответника, то вписаните в него констатации се ползват с доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 вр. с чл. 178 от ГПК. Възразява против доводите в жалбата за наличие на груба небрежност или нарушение/неизпълнение на трудовите задължения на ищеца, като в т.ч. връзка сочи, че работодателят не е ангажирал дисциплинарна или имуществена отговорност на ищеца.

Счита, че районният съд правилно е определил размера на обезщетение за неимуществени вреди, излагайки подробни мотиви за това. По подробно изложените в писмения отговор съображения се иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно, и законосъобразно и възлагане на сторените по делото разноски в тежест на въззивника.

Бургаският окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Районният съд е бил сезиран с предявени от ищеца С. К. Г. искове с правно основание чл. 200 от КТ за осъждане на ответника ЗКПУ „АЛЕКСАНДРОВО“ - бивш негов работодател да му заплати претърпените вреди в общ размер от 15 000 лв., вследствие 2 настъпила на 08.10.2020г. трудова злополука, от които имуществени вреди в размер на 6500 лв. – за платена операция на раменната става и на 3000 лв. – за платени разноски за лечение след операцията и сумата от 5500 лв.- за обезщетение за компенсиране на неимуществени вреди, изразяващи се претърпените болка и страдание. Твърди се, че страните са били в трудовоправни отношения за периода от 25.09.2018г. до 05.07.2021г., като ищецът изпълнявал длъжността „портиер охрана“ в предприятието на ответната кооперация с местоизпълнение на работата - с. Александрово, общ. Поморие, обл. Бургас при пълно работно време. Сочи, че на 08.10.2020 г. около 18.00-18.30 ч. е получил нареждане по телефона от председателя на кооперацията да завърже куче, което било скъсало синджира си, но тъй като животното било едро, то съборило ищеца на земята, който паднал. Посочва се, че след падането ищецът усетил силна болка в дясното си рамо, която продължила през цялата вечер, като на следващия ден - 09.10.2020 г. отишъл в спешния център при УМБАЛ Бургас, където му направили рентгенова снимка и установили, че е получил счупване в горния край на дясната раменна кост с разместване. Сочи, че при прегледа бил издаден лист за преглед № 027690/ 09.10.2020 г. и болничен лист № Е20202085724/ 09.10.2020 г. Ищецът твърди, че получените наранявания са през работно му време, при изпълнение на трудовите му задължения след дадено от работодателя му нареждане, поради се твърди, че е налице трудова злополука по смисъла на КТ и КСО, като същата е констатирана като такава с Разпореждане № 5104-02-94/ 29.10.2021 г. на НОИ - ТП Бургас.

В срока по чл. 131 от ГПК от ответната кооперация е депозирала писмен отговор, в който е оспорила предявените искове на исковата молба. Възразила е, че трудовата злополука е призната за такава съгласно горепосоченото разпореждане само въз основа на писмените обяснения на ищеца. Сочи, че в длъжностната характеристика за заеманата от ищеца длъжност „портиер охрана “ липсват задължения, свързани с куче или кучета на кооперацията. В случай, че се установи, че злополуката е трудова се навеждат доводи за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, с мотив, че той се е явявал често на работа в нетрезво състояние. Навеждат се и доводи за проявена от ищеца груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2, т.1 от КТ, по съображения, че последният не е положил грижа, каквато и най - небрежният би положил в подобна обстановка. Направено е правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност възражение за изтекла давност, с мотив, че правото на ищеца да претендира обезщетение за вреди се реализира по чл.200, ал.1 от КТ и към датата на подаване на исковата молба е погасено по давност, започнала да тече от увреждането на 08.10.2020г.

Районният съд е квалифицирал предявените искове с правно основание чл.200 от КТ и чл.86 от ЗЗД.

По делото е безспорно установено, че на 08.10.2020г. по време на работа при ответния работодател при наличие на трудово правоотношение между страните / при заемана от ищеца длъжност „портиер охрана“/, същият е пострадал на работното си място при падане, поради дърпане на куче, вследствие на което получил тежка контузна травма на дясното рамо. Въз основа на протокол за резултатите от разследването от 22.10.2021г. с влязло в законна сила разпореждане от 29.10.2021г. на ТД на НОИ посоченото увреждане е признато за трудова злополука на основание чл. 55, ал. 1 от КСО вр. с чл. 200, ал. 1 от КТ, като е посочено, че се касае за внезапно травматично увреждане на здравето, станало през време и във връзка с извършваната работа, причинено на ищеца поради изпълнение на нареждане на председателя на ответника да завърже голямо куче, което си било скъсало синджира, като при опит на ищеца да заведе кучето до мястото му, държейки го за синджира кучето започнало да го влачи със синджира,довело до падане на ищеца и удар, въз основа на 3 който получил счупване в горния край на дясната раменна кост с разместване. По делото са представени множество медицински документи, вкл. и лист за преглед № 027690/ 09.10.2020 г. и болничен лист № Е20202085724/ 09.10.2020 г., от които се установява, че ищецът е претърпял посоченото счупване в дясна раменна област /хумерус/. В медицинската документация е посочено, че ищецът е лекуван консервативно поради отказ от оперативно лечение, като рамото е било с гипсова имобилизация , която е довела до силна болезненост и трайно затруднение в движението на крайника/тежко степенна хипотрофия на делтоиден мускул и мускулите на подмишницата в дясно и обем на движение 60 градуса, силно болезнена пасивна вътрешна и външна ротация, невъзможно активна, като поради травмата и необходимостта от възстановяване ищецът е бил неработоспособен за периода от една година и един месец, считано от 20.02.2020г. до 21.03.2021г.

С обжалваното решение районният съд е намерил за недоказани исковете за присъждане на претендираните обезщетения за имуществени вреди, поради което ги е отхвърлил, като в тази част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Предмет на въззивно обжалване е решението, в частта, с която първоинстанционният съд е уважил изцяло иска за присъждане на претендираното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5500лв. Съдът е приел, че увреждането на ищеца е причинено въз основа на инцидент, признат от НОИ за трудова злополука по смисъла на чл. 200, ал. 1 от КТ, намерил е възраженията на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат и за погасяване на исковата претенция по давност за неоснователни.

При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното решение в атакуваните му в жалбата части въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Като взе предвид доводите на страните, представените доказателства и като съобрази закона настоящата инстанция намира, че районният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора и въз основа на нея е направил правилни фактически и правни изводи, които въззивният съд напълно споделя и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. Съобразявайки изложените във въззивната жалба оплаквания и предвид ограничения въззивен контрол по правилността на решението съгласно чл. 269 от ГПК настоящата инстанция намира жалбата за неоснователна по следните съображения: