Определение № 80 от 17.01.2025, Окръжен съд - Плевен
- Съд
- Окръжен съд - Плевен
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 933/2024
- Вид
- Определение № 80
- Подписан
- 17.01.2025
- В сила
- 17.01.2025
- Състав
- ЕКАТЕРИНА ТИХОМИРОВА ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА, МЕТОДИ НИКОЛОВ ЗДРАВКОВ, ДАЯНА СТОЯНОВА ВАСИЛЧИНА
Цитирани разпоредби
- чл.124 · Граждански процесуален кодекс
- чл.130 · Граждански процесуален кодекс
- чл.133 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 14 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.274 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.275 · Граждански процесуален кодекс
- чл.278 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.1, т.2 и т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.1, т.2 и т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.288 · Граждански процесуален кодекс
- чл.303, ал.1, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.307 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.414, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.416 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.424 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 424, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.7 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.11 ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 80 гр. Плевен, 17.01.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в закрито заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.ЕВА-ПАНОВА
Членове:
МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно частно гражданско дело № 20244400500933 по описа за 2024 година Производството е по чл.274 и сл. ГПК.
С определение № 5064 от 02.12.2024г. по гр.д. № 6513/2024г. на РС гр.Плевен /ПлРС/ – съдът е върнал исковата молба на Г. П. Ц., ЕГН **********, от с.***, ул.*** по гр.д.№ 20244430106513/2024г. по описа на РСПлевен.
ПРЕКРАТИЛ на основание чл.130 ГПК, производството по гр.д.№ 20244430106513/2024г. по описа на РС-Плевен като недопустимо.
Срещу определението е подадена частна жалба от Г. П. Ц. чрез адв.А. А.
– ищец по делото пред ПлРС, в която се твърди, че е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че съдът не е установил на какво основание възниква вземане за заявителя в заповедното производство за обезщетение за забава в размер на 1060,65лв., т.е. да извърши проверка за неравноправност на клаузата в ДПК, в заявлението кредиторът е твърдял, че това произхожда от Общите условия към ДПК, но съдът не ги е изискал и не са представени по заповедното производство.
Позовава се на практиката на СЕС и ВКС и твърди, че обективно съединените отрицателни установителни искове, предявени при условията на евентуалност, са допустими, а за описаните в ИМ неравноправни клаузи, Заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК не е формирала сила на присъдено нещо, защото чл.6 и чл.7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.
1 относно неравноправните клаузи в потребителските договори не позволяват потребителите да бъдат обвързани за задължения, за които съдът не е разгледал клаузите по ДПК за неравноправност и нищожност.
Частната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.275 ГПК, видно от разписката за обявление – л.39 от делото на ПлРС и вх. Номер на ЧВЖ - от 16.12.2024г. – л.3 от настоящото дело, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт.
Частната жалба е основателна.
С ИМ от 11.11.2024г. Г. П. Ц. чрез адв. Ан. А. от АК Пазарджик е предявил съединени искове против "АСВ" ЕАД, с ЕИК ***, представлявано от Ю.Ю. за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 640686/26.02.2022г. поради нарушение на императивна норма на чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК, а при евентуалност да признае за установено, че клаузата на чл.11 ал.1 от Договора е нищожна, както и да признае за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1 600лв. главница, договорна лихва в размер на 476,02лв. и обезщетение за забава в размер на 1060,65лв., както и евентуално да признае за установено, че ищецът не дължи на ЕАД сумата от 1060,65лв. – обезщетение за забава съгласно ОУ на кредитора.
За да постанови прекратителното определение ПлРС е приел, че предявените искове са недопустими - твърди се в исковата молба и се установява от представените по делото доказателства, че по отношение на ищеца, в качеството му на длъжник е издадена Заповед за изпълнение №1415 от 02.05.2024г. по ЧГД 2361/2024г. на РС-Плевен.
Намерил от приложеното ч.гр.д.№ 20244430102361/2024г. по описа на РС-Плевен, че Заповед за изпълнение № 1415/02.05.2024г. е връчена надлежно на длъжника и ищец в настоящото производство Г. Ц. на 12.05.2024г., като в едномесечния срок не е подадено възражение срещу издадената заповед за изпълнение и тя е влязла в законна сила на 13.06.2024г.
Приел, че поради това издадената Заповед за изпълнение е придобила стабилитет. Съгласно трайната практика на ВКС, при условие, че длъжникът не е подал възражение в срок срещу издадената Заповед за изпълнение, Заповедта за изпълнение придобива стабилитет, аналогичен на силата на пресъдено нещо и за длъжника не съществува друга възможност да оспори 2 вземането на кредитора.
Бездействието на длъжника, комуто е връчена Заповедта за изпълнение, законът приравнява с последиците за признание на дълга. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита.
Същият по-специално не може да предяви установителен иск за съществуване на вземането по общия ред по чл.124 от ГПК. Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл.414, ал.1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл.422 или чл.415, ал.1 ГПК. Ако възражение не бъде подадено в предвидения от Закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, Заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл.416 ГПК.
Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Оспорването на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение е допустимо по исков ред в хипотезите по чл.424 ГПК, а именно: при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл.414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок.
Това производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Длъжникът оспорва вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение, а не съдебно решение, ползващо се със сила на присъдено нещо, поради което и производството е специално.
В общия случай, след отмяната по чл.307 ГПК се постановява ново решение по съществото на спора, докато с иска по чл.424 ГПК се отрича съществуването на вземането по заповедта за изпълнение.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание, какъвто е настоящия случай. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след 3 приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Нормата на чл.439, ал.1 ГПК следва да се тълкува във връзка с хипотезите по чл.439, ал.2 ГПК. От значение в случая е и пояснението, че фактите следва да са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Предвид горепосоченото, съдът намира, че оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението по чл.414 ГПК.
Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл.424 ГПК. На новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК.
Неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл.422 или чл.415, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на Заповедта за изпълнение.
Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл.424 ГПК или чл.439 ГПК. /Определение № 956/22.12.2010, по ч.гр.д.№886/2010 на ВКС/.
Съдът приел също така, че наведените в исковата молба факти касаят ликвидността и изискуемостта на вземането и навеждането им се преклудира с изтичането на срока за възражение по реда на чл.414 ГПК.
Установил, че ищцата по делото не е подала възражение. Посочените в исковата молба факти приел, че не представляват нито новоузнати обстоятелства, които да обосноват допустимост на исковата претенция с правно основание чл.424 ГПК, нито нововъзникнали, които да обосноват допустимост на исковата претенция по чл.439 ГПК.
Всички наведени обстоятелства е следвало да бъдат релевирани след подаване на възражение срещу Заповедта за изпълнение, в евентуално предявен иск от ответника по делото по чл.422 ГПК. В настоящия случай оспореният като нищожен Договор, както и оспорените като нищожни клаузи 4 от него са релевантни към основанието за възникване на задължението на ищеца в качеството му на кредитополучател, за което е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която последния не е подал възражение и е подчинен на нейното установително и регулиращо действие по аргумент от чл. 424, ал. 1 ГПК.
Този извод приел, че е в съответствие и с постановките по т.11в и т.11б от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, че в производството по установителния иск по реда на чл.422 от ГПК подлежат на разглеждане всички правоизключващи, правопогасяващи и правоизменящи защитни възражения на длъжниците като е допустимо те да ги въвеждат в предмета на делото.
Ето защо, защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена Заповед за изпълнение, включително и с възражение за недействителност на договора, на който кредиторът основава вземането си по Заповедта, е предвидено да се осъществи по реда на подаване на възражение на осн. чл.414 ГПК, след което най-късно в срока по чл.133 ГПК с отговора на исковата молба, ако не ги е обективирал във възражението по чл. 14 ГПК, длъжникът следва да направи горепосочените оспорвания. При неподаване на възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК или невъвеждането на тези възражения в предмета на спора с отговора на исковата молба в производството по иска с правно основание чл.422 ГПК, се преклудира възможността на длъжника да защити правата си в отделно, самостоятелно исково производство.
Само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред, съгласно изричната и ясна норма на чл.424, ал. 1 ГПК.
Този извод е в съответствие с решение на Съда на ЕС по дело С421/2014г., според което Директива 93/13/ЕИО следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява на националния съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, когато вече е установена законосъобразността на всички клаузи в Договора с влязло в сила решение. Дадените разрешения в посоченото решение обвързват допустимостта на оспорването на действителността на клаузи от Договор на основание неравноправния им характер от потребител не само с 5 непроизнасянето на съда по валидността им в предходен съдебен контрол върху спорния Договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т.е. с допустим съдебен спор за съществуването на вземането по този Договор.
В т.46 и т.47 от решението, както и в т.68 от решение по съединени дела С-154/15 г., С-307/15 г. и С 308/15 г. на СЕС е изтъкнато значението на принципа на силата на присъдено нещо както в правния ред на Съюза, така и в националните правни системи. Разяснено е, че за да се гарантира стабилността на правото и правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо решенията, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. Признато е, че защитата на потребителя не е абсолютна и по-специално, че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не прилага вътрешноправните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на присъдено нещо, дори и ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13/ЕИО, независимо от естеството на това нарушение. Неоспорената от длъжника Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК се ползва с присъщите на силата на присъдено нещо последици и установеното в тази Заповед вземане не може да бъде оспорвано, с изключение на случаите по чл.424 ал.1 ГПК, с което е налице процесуална пречка за съществуването на правото на иск на кредитополучателя да установява нищожността на целия договор за кредит или на отделни клаузи от него поради неравноправния им характер, независимо от факта, че действителността на същите не е била предмет на преценка в приключилото заповедно производство, не противоречи на посочените по-горе решения на Съда на Европейския съюз. /така Определение № 195 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2648/2021 г., IV г. о., ГК/.
Разпечатката съдържа 37 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9c727b2c-6602-4307-98c8-c325b210a830