Решение № 490 от 11.12.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 490 гр. Пловдив, 11.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Миглена Ил. Площакова при участието на секретаря Боряна Ал. Костанева като разгледа докладваното от Миглена Ил. Площакова Търговско дело № 20225300900708 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по исковата молба, постъпила в съда на 15.12.2022 год., изпратена чрез куриер на 14.12.2022 год., подадена от „Лено“ АД против ЕТ „Вегас – В. П.“, В. Г. П. и В. Х. П.. С исковата молба са предявени субективно пасивно съединени искове за установяване на парични вземания по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК.

Исковите претенции обстоятелства: се основават на следните фактически

Твърди се, че на 29.03.2021 год. между „Лено“ АД като заемодател от една страна и ЕТ „Вегас – В. П.“, като заемополучател, В. П. и В. П., като солидарни и ипотекарни длъжници, било сключено писмено споразумение с нотариална заверка на подписите. По силата на това споразумение заемополучателят и солидарните и ипотекарни длъжници поели задължение в срок от два месеца от подписването на споразумението да изплатят на заемодателя сума в общ размер на 230 000 евро с левова равностойност 449 840,90 лв. Тази сума следвало да послужи за погасяването на задълженията на заемополучателя и солидарните длъжници спрямо „Лено“ АД по сключените съответно на 13.11.2017 год., на 07.06.2018 год. и на 17.05.2019 год. три 1 договора за бизнес кредит. В споразумението било предвидено, че в случай не неизпълнение на задължението в уговорения срок, всички направени уговорки и отстъпки отпадат и сумите по раздел първи, чл. 8 стават незабавно дължими и изискуеми и заемодателят може да търси тяхното принудително изпълнение.

Предвид неизпълнението на поетите парични задължения в уговорения срок, на 09.07.2021 год. „Лено“ АД подало заявление по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение. По образуваното ч.гр.д. № 11501/2021 год. по описа на РС – Пловдив била издадена заповед за изпълнение и в полза на „Лено“ АД била издадена заповед за изпълнение за сумата 240 000 евро частично дължима съгласно раздел II чл. 20, вр. раздел I чл. 8 от споразумението от 29.03.2021 год., ведно с разноски в размер на 9 387,98 лв. и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.

В изпълнение на указанията на съда, съдържащи се в разпореждане № 2978 / 30.12.2022 год., в частта, касаеща частичния характер на предявения установителен иск, дадени във връзка с уточнението, направено от заявителя в заповедното производство с молба вх. № 47335/20.08.2021 год., изрично уточнено от страна на ищеца в настоящия процес е обстоятелството, че сумата 240 000 евро е изцяло свързана и дължима във връзка с договор за заем бизнес кредит – Клиентски № 5668/13.11.2017 год. и е формирана както следва:

102 300 евро главница;

15 588,45 евро договорна лихва съгласно чл. 2.3.б. а и б. б от договора за периода от 08.06.2019 год. до 29.03.2021 год.;

121 741,08 евро неустойка съгласно чл. 2.3. б. c и б. dот договора за периода от 08.06.2019 год. до 29.03.2021 год.

370,47 евро частично дължими такси и разноски по заема, които са в общ размер към датата на подписването на споразумението – 2 632,37 евро.

Предвид постъпилото възражение от длъжниците по чл. 414 ГПК ищецът предявява настоящия установителен иск, като моли съда да постанови решение, с което бъде признато за установено в отношенията между страните, че ЕТ „Вегас – В. П.“, В. Г. П. и В. Х. П. дължат при условията на солидарна отговорност на „Лено“ АД сумата 240 000 евро, частично дължима сума от изискуемите такива по договор за заем Бизнес кредит – клиентски № 2

5668 от 13.11.2017 год., съгласно раздел II чл. 20 във вр. с раздел I чл. 8 от споразумение от 29.03.2021 год. с нотариална заверка на подписите.

Претендират се сторените по настоящото исково дело разноски, както и разноските в заповедното производство.

Ответниците ЕТ „Вегас – В. П.“, В. Г. П. и В. Х. П. са подали отговор на исковата молба след изтичането на законовия двуседмичен срок. С определение № 500 / 04.05.2023 год. срокът за подаване на отговор е възстановен и подаденият отговор съставлява редовно процесуално действие.

Ответниците считат исковете за допустими, но по същество за неоснователни и молят същите да бъдат отхвърлени.

Оспорва се, че В. П. е имал качеството на търговец по сключените договори за кредит; настоява се, че същият има качеството потребител и че сключените договори, макар и наименовени договори за „бизнес кредит“, всъщност са потребителски кредити. Формулирано е възражение за прекомерност на възнаградителната лихва. Въведено е възражение за неравноправност на клаузи в договорите за кредит: уговорената в договора за кредит от 2017 год. неустойка била в размер на 83,95% на година, а основата, върху която се начислява ставала все по-голяма с всеки ден забава – според чл. 2.3. б. b, точка ii договорната лихва се изчислява на дневна база, което според ответниците противоречи на добрите нрави и на функциите на неустойката. Порокът на клаузата за неустойка се състоял не само в процента, с който се олихвява основата, а самата основа и нейното формиране; същата била постоянно растяща с всеки ден забава, което я прави непосилна за плащане.

Претендират се сторените по делото разноски.

В допълнителната искова молба ищецът обосновава становище за недопустимост на възраженията за нищожност на клаузите в договора, уреждащи неустойката за забава. Твърди се, че между страните е било налице висящо гр.д. № 9024/2020 год. по описа на РС – Пловдив, което било прекратено с влязъл в сила акт поради заявен от настоящите ответници отказ от предявените искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави.

Чрез заявения отказ от иск ищецът по посоченото дело се отказвал от търсената от него защита и изгубил окончателно възможността да получи 3 защита на претендираното от него право. Поради това „Лено“ АД счита, че в хода на настоящото производство не могат да се релевират възражения за нищожност на клаузи в договора, които са били предмет на прекратеното дело. По същество ищецът счита възражението за нищожност за неоснователно.

Настоява се, че спорът има търговско-правен характер. неоснователни се считат възраженията, основани на ЗЗП и ЗПК.

За

В отговора на допълнителната искова молба ответниците акцентират върху необходимостта да е налице пълна идентичност между предмета на заповедното производство и предмета на исковото производство по чл. 422 ГПК. Документът по чл. 417 ГПК, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, бил споразумението, а в исковия процес се претендирали суми за възнаградителна лихва и неустойка по договора за заем от 2017 год., които липсвали в споразумението. Ответната страна счита, че след като според чл.

20 от споразумението в случай на неизпълнение всички отстъпки отпадали, то споразумението било развалено от датата на неизпълнението и сумите можели да се търсят единствено на основание договора за заем от 2017 год.

Поддържат се вече формулираните в първоначалния отговор възражения, като се правят и следните: оспорва се предоставянето на заемните средства по трите договора за заем; възразява се срещу правилното изчисляване на възнаградителната лихва; възразява се срещу довода, че ответниците са признали своето задължение, тъй като е невъзможно да признаеш задължение по недействителна клауза. Акцентира се, че предметът на гр.д. № 9024/2020 год. е бил да се признае за установено, че суми, произтичащи от разпоредби в договора за кредит, са недължими поради противоречие с добрите нрави, поради което и въведените в настоящото производство възражения за нищожност, са допустими.

По предварителните въпроси:

Предявеният по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК установителен иск е с материално правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 286 и сл. ТЗ.

От служебно изисканото от РС - Пловдив ч.гр.д. № 11501 / 2021 год. се установява, че по заявление, подадено на 09.02.2021 год. от „Лено“ АД, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ЕТ „Вегас – В. П.“, В.

4

Г. П. и В. Х. П. за сумата 240000 евро. Поканата за доброволно изпълнение е връчена от съдебния изпълнител на длъжниците към 29.09.2022 год., от когато е съобщението на ЧСИ Павлов до РС – Пловдив /л. 62/. Възражението от ответниците срещу заповедта за изпълнение е постъпило на 27.10.2022 год., в рамките на предвидения едномесечен срок по чл. 414, ал. 2 ГПК от връчването на заповедта за изпълнение. Като е приел обосновано, че възражението е своевременно подадено, заповедният съд е дал указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, че следва да установи правата си спрямо възразилите длъжници в едномесечен срок от съобщението. Това съобщение е връчено на заявителя на 14.11.2022 год. Исковата молба, с която съдът е сезиран понастоящем, е постъпила в канцеларията на ПОС на 15.12.2022 год., но е изпратена чрез куриер на 14.12.2022 год., т.е. в рамките на едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, вр. чл. 62, ал. 2 ГПК. Довнесена е дължимата за производството държавна такса.

Поради това следва да се приеме, че предявеният по реда на чл. 415, ал.

1, вр. чл. 422 ГПК установителен иск е процесуално допустим.

В съответствие с уточнението, направено от заявителя в заповедното производство с молба вх. № 47335/20.08.2021 год., в изпълнение на указанията на съда, претендираната пред заповедния съд сума от 240 000 евро е частична от общодължимите суми по раздел I чл. 8 от споразумението и включва описаните пера /главница, лихва, неустойка, такса и разноски/, произтичащи единствено и само от договор за заем бизнес Кредит – клиентски номер 5668/13.11.2017 год., като изрично е посочено, че не се претендират суми, които според нотариално завереното споразумение са дължими по другите два договора, сключени между страните през 2018 и 2019 год. В изпълнение на указанията на исковия съд исковата молба е уточнена с уточняваща молба вх. № 1865/20.01.2023 год. в стриктно съответствие с уточнението, вече заявено в заповедното производство. Ето защо следва да се подчертае за прецизност и яснота /с оглед доводите и възраженията на ответниците/, че претендираната в процеса сума от 240 000 евро е основана на споразумението от 29.03.2021 год. единствено във връзката му с договор за заем бизнес кредит клиентски номер 5668/13.11.2017 год. Вземанията на дружеството, произтичащи от другите два договора за заем, сключени съответно през 2018 и 2019 год., са извън предмета на настоящото дело.

5

Поради това всички възражения, свързани с тези договори, са извън предмета на спора, а доказателствените искания на страните във връзка с тях са неотносими. В раздел I чл. 8 от споразумението са описани перата, дължими по посочения договор за заем от 2017 год. и те включват главница, възнаградителна лихва, неустойка и разноски, които се претендират по делото. С оглед така направената констатация, не се възприемат възраженията на ответната страна по п. I от допълнителния отговор във връзка с допустимостта на установителния иск. Налице е пълно съответствие на предмета на заповедно производство, в хода на което е издадена заповед за изпълнение и исковия процес.

С доклада по делото съдът е приел за допустими възраженията на ответника за нищожност на клаузи от договора за заем, сключен през 2017 год., като противоречащи на добрите нрави /възражение по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД/ и на нормативната уредба по ЗЗП и ЗКНИП. Отказът от предявения установителен иск, предмет на гр.д. № 9024/2020 год. на ПРС за недължимост на суми по договора за заем от 2017 год. има единствено последиците, изрично предвидени в разпоредбата на чл. 233 ГПК – ищецът не може да предяви отново същият установителен иск. Следователно ищцецът, който се е отказал от иска си, не може сам да инициира нов исков процес, в рамките на който на поиска със сила на пресъдено нещо да се разреши същия спор като спорът по прекратеното на основание чл. 233 ГПК дело. Предвидените в посочената разпоредба последици на чл. 233 ГПК не могат да се прилагат разширително, а само стриктно. Отказът от иск, предявен от ищците, който е бил предмет на гр.д. № 9024/2020 год., не изключва възможността им да използват възражението за нищожност като отбранително средство в процес по предявен срещу тях иск.