Определение № 2870 от 11.11.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2870 гр. Бургас, 11.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20242100500008 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.248 ГПК.

Бургаският окръжен съд е сезиран с частна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.“Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, чрез юрисконсулт Иван Недков, против определение № 1363/22.11.2023г., постановено гр.д.№ 27/2023г. по описа на РС Несебър.

След извършеното уточнение на искането на жалбоподателя до въззивната инстанция /молба вх.№ 1466/24.01.2024г./ се изяснява, че обжалваното определение е оспорено в частта, с която съдът е уважил молба вх.№7013/28.07.2023г. по описа на НРС, подадена от ответника Р. Д. Д., с искане за изменение на постановеното по делото Решение № 272/15.06.2024г. по гр.д.№ 27/2023г. по описа на РС Несебър и увеличение на присъдените в негова полза разноски за исковото и заповедното производство до претендирания пълен размер, заплатен от същия.

В жалбата са изложени оплаквания, че определението е неправилно, поради което се иска неговата отмяна.

Във връзка с разноските за исковото производство, жалбоподателят намира, че в случая следва да намери приложение практиката на ВАС, формирана по повод обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и основаваща се на мотиви от Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 в т.47, че въпросната Наредба, която предвижда определяне на адвокатските възнаграждения единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА, тъй като определените съобразно Наредбата възнаграждения не биха могли да са справедливи и обосновани. Сочи се, че за да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, 1 както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. Изтъква се, че така изложеното противоречие на подзаконов нормативен акт със законовата норма на чл.36, ал.2 ЗА води до приложение на чл.15, ал.3 ЗНА и определяне на дължимите възнаграждения по справедливост.

Сочи се също, че съгласно чл.78, ал.5 от ГПК законодателят е предвидил само възможност, но не и задължение за съда, по изрично искане на страната, да редуцира размера на претендирания от другата страна адвокатски хонорар. За да е налице тази възможност следва да се установи прекомерност на възнаграждението, съобразно действителните правна и фактическа сложност на делото. С оглед задължителната за съда практика на СЕС, отразена в Решение от 23 ноември 2017 година по съединени дела С427/16 и С-428/16 съдът не е обвързан от установеното в нея /Наредбата- бел. на докладчика/. Същата служи единствено за ориентир на съдилищата, относно механизма за определяне на адвокатските възнаграждения при различните видове дела с оглед на защитаваното в процеса субективно материално право. Ето защо жалбоподателят счита, че в процесния случай Наредбата № 1 от 9 юли 2004г. не следва да намери приложение, тъй като би се стигнало до накърняване изискването за справедлив процес утвърдено в чл. 6 от ЕКПЧ, предвид противоречието й на правото на Европейския съюз - чл. 101 и чл. 102 ДФЕС.

На следващо място са развити доводи, че трудът на юрисконсултите е съпоставим с този на адвокатите и съответно минималното адвокатско възнаграждение не следва да е значително по-голямо от това на юрисконсултите, така, както е определено в Наредбата за заплащането на правната помощ, за да не се стигне до ограничаване на конкуренцията.

По отношение претендираните разноски в заповедното производство се сочи, че относно подаването на възражение срещу издадена заповед за изпълнение липсва регламентация в Наредба № 1/2004г. за МРАВ. Според жалбоподателя подаденото от длъжника възражение, чрез процесуалният му представител, е действие най- близко по аналогия на посоченото в чл.6, т.5 от Наредбата, а именно: за изготвяне на други молби, за което е предвидено възнаграждение в размер на 50 лв. Цитирана е съдебна практика в този смисъл. Заявява, че размерът на адвокатското възнаграждение не следва да се определя на основание чл.7, ал.7, във връзка с ал.2 от Наредбата, тъй като възражението по чл.414 ГПК не би могло да се приравни към нито едно от изброените там действия, нито пък следва да се определя на основание чл. 7, ал. 2 от Наредбата. По това възражение заповедният съд не дължи произнасяне, а само указания до молителя за предявяване на иска по чл.422 ГПК, поради което то няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника.

Иска от съда атакуваното Определение №1363/22.11.2023 г. по гр.д.№ 27/2023г. по описа на PC- Несебър, да бъде отменено в частта, с която съдът е уважил депозираната от ответната страна молба по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото Решение № 272/15.06.2023 г. по гр. д. № 27/2023 г. на PC - Несебър относно присъдените на ответника Р. Д. разноски в заповедното и исковото производство, като на ответника бъдат 2 присъдени разноски в размер на 500 лв. за исковото и 50 лв. разноски за заповедното производство.

В законовия срок е постъпил отговор на частна жалба от ответната страна – Р. Д. Д., ЕГН **********, чрез адв. Добри Тенев, съдебен адрес: гр. София, ул.“Три уши“ № 1, ет.3, офис 5. С него частната жалба се оспорва като неоснователна.

Изразява се несъгласие с тезата в жалбата, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е само ориентир за тяхното определяне и съответно чл. 7, ал. 2 от същата, не е императивна и не се прилага в настоящия случай. Цитирана е практика на ВКС, според която при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК, съдът е обвързан от предвидените в наредбата минимални размери. Развити са подробни съображения.

Изложено е становище, че с Решение от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С427/16 и С-428/16, СЕС не приема, че адвокатското възнаграждение трябва да бъде под минимума в наредбата, а че следва да се прави конкретна преценка.

Намира за неотносима цитираната от жалбоподателя практика на ВАС.

Сочи, че дори се приеме, че съдът следва да съобрази и двата елемента, а именнообем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес, в случая размерът на присъденото адвокатско възнаграждение е правилен и обоснован.

Акцентира се, че отговорът на исковата молба в исковото производство е в обем от 11 страници, като съдът е съобразил обоснованите доводи и възражения, изложени в него, че предметът на делото е комплициран, тъй като се прилагат няколко нормативни актове- ЗЗД, ЗПК, ЗЗП, ГПК относно заповедното производство, тълкувателната практика на ВКС относно предсрочната изискуемост на банковия кредит, както и няколко различни института- договор за банков кредит, цесия, лихви- възнаградителна, законна, капитализиране на лихви, анатоцизъм, неравноправни клаузи.

На следващо място ответникът счита за неправилни доводите в жалбата, че Наредба № 1 не намира приложение, поради нарушаване на чл. 6 ЕКПЧ, както и тези във връзка със съпоставимостта на възнаграждението на адвокатите и юрисконсултите. Цитира практика в подкрепа на становището си.

В заключение сочи, че съдът е обвързан от минималните адвокатски възнаграждения, като единственият критерий, който съдът следва да съобрази, е материалният интерес, но дори и да се приеме, че следва да бъде отчетена правната и фактическа сложност на делото, то тя в случая е налице.

Противно на твърденията на частния жалбоподател, излага становище, че процесната хипотеза се урежда от специалната норма на чл.7, ал.7 от Наредбата и дължимото възнаграждение по тази норма е за защита в производства за издаване на заповед за изпълнение, без значение дали защитата е предоставена в полза на заявителя или на длъжника.

Изтъква, че депозираното възражение по чл.414 ГПК е от изключителната важност, тъй като от него зависи последващия исков процес, в който е депозиран и отговор на искова 3 молба, като претенциите на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД са били отхвърлени в по-голямата им част. В тази връзка е извършена предварителна проверка дали с оглед найдобрия интерес на длъжника подаването на възражение е уместно за конкретния случай.

Счита, че заплатеният по делото адвокатски хонорар не следва да бъде намаляван, а в случай, че съдът приеме тезата, че разпоредбата на чл.7, ал.7 от Наредба №1/2004г. е неприложима към настоящия случай, то размерът на дължимото възнаграждение следва да е 300 лв., като са изложени подробни съображения.

Моли жалбата да се отхвърли като неоснователна.

По допустимостта на производството Бургаският окръжен съд намира следното:

Частната жалба е подадена в законния срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежно упълномощен процесуален представител на лице, което има правен интерес от обжалването. Същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе пред вид становищата на страните, при съобразяване данните по делото и разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбоподателят „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника Р. Д. Д., въз основа на което е образувано ч.гр.д.№1187/2022г. по описа на Несебърския районен съд, който е уважил искането и е издал заповед за изпълнение №443/26.10.2022г. относно дължимите суми по договор за кредит, а именно: 1/12971,20 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № PLUS- 17293044/27.09.2019г., 2/ 4934,09 лв., договорна лихва за периода от 20.02.2021г. до датата на получаване на уведомлението за предсрочна изискуемост -26.04.2022г., 3/ 1018,68 лв., обезщетение за забава, считано от 21.02.2021г. до датата на подаване на заявлението до съда- 25.10.2022г., както и законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и сумата от 428,48 лв. разноски, сторени от заявителя.

Длъжникът по заповедта- Р. Д. Д. е подал възражение по чл.414 ГПК чрез упълномощен адвокат, в което се съдържа и искане за присъждане на разноски. Към възражението е приложен и и списък по чл.80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие с Адвокатско дружество „Петров и Тенев“. От договора се установява, че ответникът Д. е заплатил за възражението адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., в брой.

В изпълнение на задълженията си съдът е указал на заявителя да предяви иск за вземанията си.

В законния срок „АСВ“ ЕАД е предявило иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, срещу Р. Д. Д., с предмет установяване между страните, че ответникът му дължи сумите по заповедта за изпълнение. С исковата молба е направено искане за присъждане на разноски в исковото производство: 350 лв.– юрисконсултско възнаграждение, както и тези, направени в заповедното производство.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, подаден чрез адв. Добри Тенев, с който е оспорил както редовността на исковата молба, така и нейната основателност.

Изложени са конкретни и подробно аргументирани доводи и възражения за нищожността на договора и отделни клаузи от него. Направено е искане за присъждане на разноски. Със становище по делото- вх.№4943/23.05.2023г., ответникът е представил договор за правна защита и съдействие, чийто предмет включва защита и процесуално представителство по гр.д.№27/2023г. на НРС, включително изготвяне и депозиране на възражение срещу издадената заповед. В него е посочено, че ответникът Р. Д. е заплатил на адв.Тенев в брой сумата от 2000 лв. Представен е и списък по чл.80 ГПК за извършени разходи общо в размер 4 на 3500 лв., от които 1500 лв. за заповедното производство и 2000 лв.- за исковото производство.