Решение № 1064 от 21.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1064 гр. София, 21.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена И.

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Георги Кацаров при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена И. Въззивно гражданско дело № 20231100501354 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 11 462 от 20.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 27 855/2022 г. по описа на СРС, ГО, 179 състав „Булсатком“ ЕООД, ЕИК 206575401 е осъден да заплати на Д. Б. С., ЕГН ********** сумата 19 325,70 лева – обезщетение по т.9 от допълнително споразумение № 2290/01.04.2017 г. към трудов договор № 28/01.12.2004 г., ведно със законната лихва от 27.05.2022 г. до окончателното й изплащане.

Със същия акт „Булсатком“ ЕООД, ЕИК 206575401 е осъден да заплати на адвокат Р.

Д. – САК на основание чл.36, ал.2 във връзка с чл.38, ал.1, т.2 от ЗА сумата 1 109,00 лева – адвокатски хонорар, както и по сметката на СРС на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 773,03 лева – разноски за производството.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника „Булсатком“ ЕООД.

Във въззивна жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и противоречие на мотивите. Наведени са доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил съществени за изясняване на спора доказателства, и по-специално: последиците от сключването на последващо допълнително споразумение № 59/30.03.2020 г., в което е налице нова т.9 „Други условия“, която е отменила т.9 от допълнителното споразумение от 2017 г., както и обстоятелството, че още на следващия ден – 31.02.2020 г. служителят е подал предизвестие за напускане, което сочи на неговата недобросъвестност.

Посочено е и че погрешно в решението е отразено, че трудовото правоотношение е прекратено от работодателя, тъй като трудовият договор е прекратен от служителя с отправено предизвестие, като заповедта в случая има само констативен характер, което е довело до формиране на неправилни правни изводи. Релевирани са съображения, че въпреки че първоинстанционният съд е изложил мотиви за нищожност на процесната клауза на т.9 от допълнителното споразумение от 2017 г. и липса на воля за заплащане на процесното обезщетение като краен резултат неправилно е приложил материалния закон като в нарушение на чл.26 ЗЗД е приел, че процесната сделка е валидна и допустима с изключение на частта, в която възникването на задължението не е ограничено от основанието за 1 прекратяване на трудовия договор. Инвокирани са аргументи, че спорната клауза е нищожна поради липса на основание, поради нарушение на добрите нрави и че подобна уговорка води до възможност за злоупотреба с право от страна на служителя по смисъла на чл.8 от ЗЗД и чл.8, ал.1 КТ, тъй като прекратяването на трудовия договор едностранно с цел получаване на обезщетението и без да е налице противоправно поведение или причина, свързана с работодателя, е в противоречие с установения принцип за добросъвестно упражняване на трудовите права, както и че договореното обезщетение е очевидно несъответстващо по размер на вредите от оставане без работа, които следва да бъдат възмездени.

Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли исковата претенция на ищеца срещу дружеството.

Претендира присъждането на направените в производството разноски.

Ответникът по жалбата – Д. Б. С. в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, в който същата се оспорва изцяло като неоснователна. Изложени са съображения, че СРС не е допуснал наведените в жалбата нарушения на съдопроизводствените правила и такива за неоснователност на оплакването за противоречиви мотиви, изведено от едно единствено изречение без отчитане на връзката му с мотивите в тяхната цялост, от което изречение и не следва извод на съда, какъвто се опитва да внуши въззивникът, както и на оплакването за пропуск на съда да обсъди конкретно писмено доказателства и конкретен факт, които са анализирани и съобразени от решаващия състав на съда при формиране на правните му изводи. Поддържа се и че първоинстанционният съд е обсъдил предпоставките на т.9 от допълнителното споразумение № 2290 от 01.04.2017 г. и е приел, че не са налице доказателства за недобросъвестност или за дисциплинарни наказания на ищеца и че подаденото предизвестие за прекратяване на трудовия договор не може да се квалифицира като акт на недобросъвестност; че изопаченото от въззивника тълкуване на извода на съда за основанието за прекратяване на трудовия договор не води до необоснованост на съдебния акт, като по делото няма и спор чия е инициативата за прекратяване на трудовия договор и констативния характер на заповедта от 30.04.2020 г., а изводите на съда са в съответствие с разпоредбата на чл.335, ал.2 КТ. За неоснователни са намерени и оплакванията в жалбата за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, тъй като клаузата на т.9 от допълнителното споразумение № 2290 от 01.04.2017 г. била нищожна поради липса на основание и поради нарушение на добрите нрави; че изводът на СРС относно частичната валидност на тази уговорка е правилен и обоснован, в съответствие със събраните доказателства, при точно приложение на нормите на чл.66, ал.2 КТ, чл.20 и чл.26 от ЗЗД и постоянната практика на ВКС.

Поддържа аргументи за недопустимост на въведения едва с въззивната жалба нов довод за нищожност на процесната договорна клауза поради противоречие с добрите нрави – т.2.2 на стр.5 от жалбата, както и че работодателят не само не е бил подведен, но е и бил недобросъвестен, като масовото напускане на негови служители от началото на 2020 г. е целяла не получаване на уговореното обезщетение при прекратяване на трудовия договор, а е било мотивирано от влошаването на работния климат, започнало около година по-рано.

Моли жалбата да бъде оставена без уважение и да се потвърди решението на СРС като правилно, законосъобразно и добре мотивирано. Претендира присъждането на разноски по производството.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Анализът на събрания по делото доказателствен материал – трудов договор № 028/01.12.2004 г., допълнителни споразумения към него - № 2290/01.04.2017 г. и № 59/30.03.2020 г., копие от трудова книжка, както и заповед № 104/30.04.2020 г., де 2 установява, че ищецът Д. Б. С. и праводателят на ответника „Булсатком“ ЕАД са били във валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът първоначално е изпълнявал първоначално длъжността „технически консултант“, а впоследствие е престирал работната си сила като „координатор, монтажи“.

На 31.03.2020 г. ищецът Д. Б. С. е отправил до работодателя си предизвестие - вх.№ 110, за прекратяване на трудовия му договор на основание чл.326 КТ с едномесечно предизвестие, считано от 01.05.2020 г.

Във връзка с отправеното от служителя предизвестие № 110/31.04.2020 г. на 30.04.2020 г. е издадена заповед № 104/30.04.2020 г. на изп.директор на „Булсатком“ ЕАД за прекратяване на трудовото правоотношение между тези страни на основание чл.326, ал.1 КТ, считано от 01.05.2020 г.

От съдържанието на допълнително споразумение № 2290/01.04.2017 г. се констатира, че в т.9 – „Други условия“ на същото е предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение без значение на основанието на работникът/служителят се дължи обезщетение в размер на: по едно брутно трудово възнаграждение за всяка пълна прослужена година, като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания. Броя на обезщетенията /броя на БТВ/ е равен на броя прослужени години, без значение промяна на длъжността, но за не повече от десет години /десет брутни трудови възнаграждения/.

Обезщетението се дължи, независимо от останалите законови обезщетения по КТ.

С допълнителното споразумение № 59/30.03.2020 г. съконтрагентите по трудовия договор са уговорили промяна на основното месечно трудово възнаграждение на служителя на 1 773,00 лева при 9 % допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит – 159,57 лева, с периодичност на изплащане – еднократно. Предвидено е и че размерът на основния платен годишен отпуск по чл.155, ал.1 КТ е 20 дни. В клаузата на т.9 „Други условия“ е отразено, че допълнителното споразумение е неразделна част от трудов договор № 28/01.12.2004 г.

С определение от 26.09.2022 г. в прието за безспорно между страните, че последното брутно трудово възнаграждение на Д. Б. С. за пълен отработен месец в ответното дружество е в размер на 1 932,57 лева, включваща основно и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит.

При приетото от фактическа страна настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована основателността на заявения иск с правно основание чл.66, ал.2 КТ за заплащане на обезщетение в размер на десет брутни трудови възнаграждения на стойност от 19 325,70 лева съгласно клаузата на т.9 от допълнително споразумение № 2290/01.04.2017 г. към трудово договор № 28/01.12.2004 г., ведно със законното лихва от 27.05.2022 г. до окончателното й заплащане – с изключение на частта, че трудовото правоотношение е прекратено от работодателя, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите въззивният съд във връзка с релевираните в жалбата доводи намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че клаузата на т.9 от допълнително споразумение № 2290/01.04.2017 г. към трудово договор № 28/01.12.2004 г. не е част от съдържанието на трудовото правоотношение между страните към момента на прекратяването му, предвид това че впоследствие между същите е било подписано допълнително споразумение № 59/30.03.2020 г., в което клаузата не била възпроизведена.

Неправилно е разбирането на въззивника, че след като с допълнително споразумение съконтрагентите са изменили съдържанието на правоотношението си, при всяко следващо изменение с допълнително споразумение те трябва да преутвърждават съгласието си от предходното. След като веднъж договорът е изменен от страните, поемайки нови права и задължения, последните са обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон – чл.20а ЗЗД. За да се погасят допълнително поетите права и задължения е необходимо ново изрично съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ, каквито доказателства по делото не са ангажирани. Мълчалива отмяна на вече постигнато изменение на трудово правоотношение с оглед разпоредбата на чл.119 КТ е недопустима.

Правилно и в съответствие с константната съдебна практика, обективирана в решение № 28/23.03.2022 г. по гр.д.№ 2 376/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 44/11.03.2022 г. по гр.д.№ 2721/2021 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 56/04.04.2022 г. по гр.д.№ 2 700/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 75/23.06.2022 г. по гр.д.№ 2 712 /2021 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 30/24.06.2022 г. по гр.д.№ 1 883/2021 г. на ВКС, ІV ГО и др., постановена по идентични казуси, която настоящата инстанция напълно споделя, първоинстанционният съд е приел, че 3 процесният договор е валиден с изключение на частта, в която възникването на задължението за заплащане на разглежданото обезщетение от работодателя по т.9 от допълнително споразумение № 2290/ 01.04.2017 г. не е ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор от страна на служителя, а именно: в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника.