Решение № 200 от 25.06.2026, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 200 гр. Смолян, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Боряна Д. Иброва като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело № 20265400500226 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба Вх. № 3145/21.04.2026г о т Д. М. П. ЕГН ********** против Решение № 116 от 07.04.2026 г., постановено по гр. д. № 1540/2025 г. по описа на Районен съд – Смолян, в отхвърлителната му част по паричния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за периода след датата 18.03.2026г. за разликата над присъдените 1560,98 евро до пълния размер от 2775,05 евро. Търси се отмяна на решението в обжалваната му част и присъждане на обезщетение за оставане без работа за целия шестмесечен срок, който вече е изтекъл.

Постъпила е и въззивна жалба Вх. № 3195/22.04.2026г о т Х. Е. ЕООД ЕИК ***** против решението в осъдителната му част по паричния иск по чл.

344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата над 535.42 евро до пълния присъден размер от 1560,98 евро, както и за периода от 27.01.2026 г. до 18.03.2026 г., като се търси отмяна на решението в тази му част и постановяване на ново, с което претенциите на ищеца се отхвърлят за сумата над 535.42 евро и за периода от 27.01.2026 г. до 18.03.2026 г.

В останалата му част – по отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, както и по отношение на осъдителната част на паричния иск по чл.

344, ал. 1, т. 3 КТ до размера на 535.42 евро и за периода от 01.11.2025г до 26.01.2026 г., решението е влязло в сила като необжалвано В жалбата на ответника се излагат подробни съображения за 1 неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваната му част, както и за допуснати от районния съд съществени нарушения на процесуалните правила. Акцентира се върху това, че обезщетението е присъдено с произволна начална дата за начисляване на лихвите за забава - 17.11.2024 г., за което няма основание и искане. Счита също, че доколкото е поканил ищеца в тридневен срок да се яви в предприятието и да даде писменото си съгласие работодателят да отмени сам заповедта за уволнение, да го възстанови на заеманата преди уволнението длъжност и да му заплати полагащото му се обезщетение за времето, през което е останал без работа, сам е станал причина за оставането си без работа след изтичане на този срок.

Не се правят доказателствени искания.

Всяка от страните е депозирала отговор по въззивната жалба на насрещната страна в законовия срок. В подадените отговори въззивната жалба на насрещната страна се оспорва по подробно изложени съображения, като в тази част решението се счита за правилно и законосъобразно.

По отношение на оплакването на ответника относно началния момент на законната лихва ищецът предоставя на преценката на съда дали не е налице очевидна фактическа неточност в диспозитива на решението.

Претендират се разноски. Не се правят доказателствени искания.

Допълнителни съображения страните излагат в о.с.з.

СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни , срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението е валидно, но недопустимо в обжалваните му части по следните съображения:

В уточнителната си молба от 24.11.2025г – в изпълнение на указанията на районния съд, ищецът сочи, че претендира сумата от 944 лв за периода на оставането си без работа от 01.11.2025г до 17.11.2025г., равняващи се на 482,66 евро. Съобразно този обем на претенцията заключението на ССчЕ е, че размерът на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за исковия период от 01.11.2025 г. до 17.11.2025 г. възлиза на 668,61 лв, равняващи се на 341,85 евро. Действително, при устния си доклад в о.с.з. вещото лице уточнява, че з а периода от 01.11.2025 г. до 18.03.2026 г., размерът на обезщетението е 5427,54 лева, равняващи се на 2775,06 евро. Ищецът обаче не е изменил претенцията си чрез нейното увеличение по размер и период по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, нито съдът е допуснал подобно изменение. По принцип съдебната практика 2 безпротиворечиво приема, че не представлява изменение едновременно на основанието и петитума на иска включването на нов период на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за присъждане на обезщетение, когато изменението засяга период след завеждането на исковата молба. В този изключителен случай изменението е допустимо, тъй като шестмесечният период след уволнението, подлежащ на обезщетяване по чл. 225, ал. 1 КТ, изтича винаги след двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ за предявяване на иска за отмяна на уволнението. Това разрешение обаче не изключва необходимостта ищецът да волеизяви изрично, че увеличава претенцията си по размер и период, в който само случай е налице надлежно изменение на паричния иск, задължаващо съда да го разгледа съобразно заявеното увеличение.

Съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК ищецът може да измени размера на своя иск до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Когато се претендира обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, основанието на иска е фактът на незаконното прекратяване на трудовото правоотношение и настъпилата в резултат на това вреда /липса на доходи от труд/. Периодът, за който се иска обезщетението, е елемент, който определя количествените параметри на претенцията. Разширяването на този период, за да се обхване и времето, изтекло в хода на самия съдебен процес, представлява типичен случай на изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер, а не промяна на неговото правно или фактическо основание. В случая обаче, доколкото липсва надлежно изменение на претенцията по реда на чл. 214, ал.

1 ГПК, нито съдът е допуснал такова, тя е в първоначално заявения й размер и период – от 01.11.2025 г. до 17.11.2025 г, за който вещото лице установява, че обезщетението възлиза на сумата от 668,61 лв, равняващи се на 341,85 евро, което е по – малко от претендирания размер от 482,66 евро. При това положение районният съд е следвало да уважи претенцията до размера на 341,85 евро, като за разликата до пълния претендиран размер от 482,66 евро да я отхвърли. Поради това решението е недопустимо като постановено свръхпетитум /извън рамките на търсената от ищеца защита, която се определя от ИМ или евентуално нейно надлежно изменение по реда на чл.

214, ал. 1 ГПК/ за сумата над 482,66 евро и за периода от 18.11.2025г до 18.03.2026г, за каквито суми и период районният съд не е бил надлежно сезиран. Доколкото обаче ответникът не обжалва решението по паричния осъдителен иск до размера на 535.42 евро и за периода от 01.11.2025г до 26.01.2026 г., а въззивният съд може да обезсили недопустимо решение само в обжалваната му част, оспореният съдебен акт следва да бъде обезсилен за сумата над 535.42 евро и за периода от 27.01.2026 г до 18.03.2026г.

Съдът се е произнесъл недопустимо и по възражение за прихващане с насрещно вземане на ответника против ищеца, каквото не е било надлежно направено, нито прието за съвместно разглеждане в процеса. В отговора на исковата молба ответникът не е навел възражение за прихващане, а е поискал компенсация едва в становището си по съществото на спора. Възражението за прихващане, доколкото обективира насрещно вземане на ответника против 3 ищеца и по него се формира сила на пресъдено нещо, трябва да бъде редовно да отговаря на изискванията, на които трябва да отговаря една искова молба, като дори няма процесуална възможност за оставяне на възражението без движение за отстраняване на нередовности, тъй като това ще доведе и до необосновано забавяне на производството по иска, чийто обем се определя от волята на ищеца. Както съдът не е длъжен да приеме за съвместно разглеждане в процеса насрещен иск, който затруднява или забавя производството по главния, на още по – голямо основание може да откаже да приеме за разглеждане възражение за прихващане с неиндивидуализирано вземане. В случая в отговора на исковата молба липсват каквито и да било фактически твърдения и съответно на тях искане, свързани с насрещно вземане на ответника против ищеца, още по – малко индивидуализирано по основание и размер, което съдът да е бил длъжен да приеме за съвместно разглеждане в процеса. Въпреки това съдът е отхвърлил частично претенция на ищеца, с която дори не е бил надлежно сезиран по размер и период съобразно казаното по – горе, приемайки, че е погасена чрез прихващане с насрещно вземане на ответника и отново произнасяйки се свръхпетитум, тъй като не е бил надлежно сезиран със своевременно направено и редовно възражение за прихващане, прието за съвместно разглеждане в процеса.

Налице е и съществено противоречие между формираната от съда воля и диспозитива на обжалвания съдебен акт. В мотивите си съдът е разгледал несвоевременно направеното възражение за прихващане с насрещно вземане на ответника против ищеца, уважено до размера на по – малката сума. Поради това е отхвърлил паричния осъдителен иск за разликата над 1560.98 евро /2 775.05 евро: вземането на ищеца – 1214.07 евро: вземането на ответника/, но в отхвърлителния диспозитив на решението не е посочил, че претенцията над тази сума се отхвърля като погасена чрез прихващане с насрещното вземане на ответника против ищеца, нито го е индивидуализирал по основание и размер. Доколкото по възражението за прихващане се формира сила на пресъдено нещо, в диспозитива на решението е следвало задължително да се посочи, че за разликата над 1560.98 евро до 2 775.05 евро, т.е. за сумата от 1214.07 евро /2374.52 лева/, претенцията се отхвърля поради погасяването й чрез прихващане с насрещно вземане на ответника против ищеца, произтичащо от платено на отпаднало основание /отмяна на уволнението/ обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Липсата на подобно отразяване е внесло неяснота относно решаващите отхвърлителни мотиви на съда, което се установява и от жалбата на ищеца, който смята, че претенцията му е частично отхвърлена не поради прихващане, а поради неизтекъл 6 – месечен срок към датата на приключване на устните състезания пред първия съд. Въпреки това съществено противоречие обаче въззивният съд - за процесуална икономия и с оглед характера на производството и най – вече с оглед изхода на спора, не е върнал делото на първия съд за прецизиране на диспозитива предвид изначалната недопустимост на произнасянето за суми и период, каквито не са били надлежно въведени в предмета на делото от страна на ищеца, 4 налагаща обезсилване на решението в обжалваната му част, включваща и уваженото възражение за прихващане.

Решението е недопустимо и по отношение на началния момент на присъдената законна лихва върху главницата. Доколкото не е налице разминаване между мотивите на съда /формираната воля/ и диспозитива на решението, не се касае за очевидна фактическа грешка, отстранима по реда на чл. 247 ГПК. Изрично в решаващите мотиви на съда е прието, че законна лихва се присъжда, считано от 17.11.2024 г. В случая в исковата молба не е посочен изричен начален момент на законната лихва, поради което следва да се приеме, че това е датата на подаване на ИМ – 17.11.2025г., а решението следва да бъде обезсилено за периода на присъдената законна лихва от 17.11.2024 г. до 16.11.2025г вкл.

По разноските:

Въззивната жалба на ищеца е изцяло неоснователна. Изцяло основателна е въззивната жалба на ответника, в обема на която обжалваното решение се обезсилва, поради което ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноските за въззивното производство, които се установяват в размер на 520.51 евро – за държавна такса и платено адвокатско възнаграждение съобразно списък на разноските на л. 32 и доказателствата за действително направен разход в този размер. Насрещната страна не е направила възражение за прекомерност на платения хонорар, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Разноските за първоинстанционното производство не следва да се ревизират, тъй като те са направени във връзка със стабилизираната част на решението.