Решение № 5507 от 30.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5507 гр. София, 30.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Цветина Костадинова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20221100509979 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК

Образувано е по въззивна жалба на А. М. Х., ЕГН **********, срещу Решение № 20011935 по гр. д. № 17959/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 41-и състав, с което първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от жалбоподателя отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.

124, ал.1 от ГПК срещу В. М. Ж., ЕГН **********, за признаване на установено, че същият не дължи сумата в размер на 1 880 лв., представляваща сбор от съдебни разноски, присъдени по адм. д. 11713/2019г. по описа на АССГ и по адм.д. № 7654/2020г. по описа на ВАС поради извършено прихващане с вземане за обезщетение за периода от 25.03.2016г. до 25.03.2021г. в размер на 6 880,60лв. поради лишаването му от възможността да ползва мазе от 11,74 кв.м., представляващо ½ от мазе с площ от 23,47 кв.м. към апартамент, находящ се в град София, бул. ****, ет.4, със застроена площ от 109 кв.м.

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е счел за недоказано твърдението на ищеца, че в периода 25.03.2016г. до 25.03.2021г. ответникът без основание е ползвал процесното избено помещение, 1 лишавайки го от възможността той да го ползва, поради което и е приел, че липсват предпоставките за погасяване на задължението му чрез прихващане с насрещното му вземане към ответника. Навеждат се твърдения за наличие на преюдициален спор, касаещ процесното мазе, поради което производството е следвало да бъде спряно още пред първоинстанционния съд. Отправя се молба до съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционния акт и уважи предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В. М. Ж., ЕГН **********, с който се отправя искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено, съответно подадената въззивна жалба- оставена без уважение. Поддържа се, че ищецът не е доказал в рамките на първоинстанционното производство собствеността си върху процесното мазе, неговото разположение, както и действията, с които ответникът възпрепятства ползването му, при което претенцията му за обезщетение се явява неоснователна. Твърди се, че дори и да се приеме, че същият може да се легитимира като собственик на избеното помещение, то поради факта, че никога не го е владял и ползвал в полза на ответника е изтекла придобивна давност, която той е релевирал с отговора на исковата молба.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

На 01.08.1965 г. М. А. Х. закупил държавен имот, представляващ двустаен апартамент, находящ се в гр. София, бул. ****, изграден в парцел XIV- 15 от кв. 536, местност Центъра, със застроена площ от 109,37 кв.м., с таван от 15,84 кв.м. и ½ или с 11,74 кв.м. от мазе, цялото с площ от 23,47 кв.м., както и пропадащите се 11/100 ид.ч. от общите части на сградата и 9,25/100 ид.ч. от мястото, върху което сградата е изградена, цялото място с площ от 1 064 кв.м.

Видно от намиращите се по делото удостоверения за наследници след смъртта на М. А. Х. и съпругата му В.В. Х.а техен единствен наследник останал ищецът А. М. Х., който придобил правата върху гореописания имот, в това число и ½ от прилежащото избено помещение.

Представени са и две съдебни решения- Решение № 2390 от 2

04.05.2020г. по адм. д. 11713/2019г. по описа на АССГ и Решение № 3498 от 17.03.2021г. по адм.д. № 7654/2020г. по описа на ВАС, с които ищецът А. М.

Х. е осъден да плати на ответника В. М. Ж. разноски в размер съответно на 800 лева по първото дело и 1080 лева - по второто.

С уведомление-покана А. М. Х. отправил до В. М. Ж. изявление за прихващане срещу задължението на последния за сумата от 6 888,60 лева, представляваща обезщетение за лишаване на ищеца от ползване на собственото му, приобщено от ответника мазе от 11,74 кв.м., представляващо ½ ид.ч. от мазе от 23,47 кв.м. с адрес гр. София, бул. **** за периода 25.03.2016г. – 25.03.2021г., вземането му в размер на 1 880 лева за съдебни разноски по горепосочените административни дела, при което го поканил да му заплати остатъка от 5 008,60 лева. в тридневен срок от уведомяването, ведно с лихва в размер на 2 099,28 лева за периода 25.03.2018г. – 25.03.2021г.

Уведомлението – покана било получено от ответника на 30.03.2021г., като в отговор същият изпратил писмо чрез „Телепоща“, получено на 06.04.2021г., че не приема „предложеното прихващане“, тъй като претендираното от ищеца вземане за обезщетение е недължимо.

Във връзка с претенцията на ищеца за неоснователно ползване на процесното мазе в първоинстанционното производство са разпитани свидетели. В показанията си те твърдят, че ответникът А. М. Х. е собственик на магазин, разположен на няколко нива, в сграда, намираща се на бул. „Янко Сакъзов“, като същите са работели преди години в него. Споделят, че не им е известно някой да е предявявал претенции към приземното помещение и припознават като негов единствен собственик ответника.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По отношение на неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните 3 материалноправни норми. След извършена проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Във връзка с въпроса за допустимостта следва изрично да се посочи, че районният съд правилно е приел, че в рамките на първоинстанционното производство не са били налице предпоставките за спиране по чл. 229, ал.1, т.

4 от ГПК, поради което и решението му се явява допустимо. Настоящият състав също счита, че липсва преюдициалност между разглеждания спор и производството по предявения от ищеца негаторен иск, доколкото същият няма за предмет установяване правото на собственост върху процесното мазе.

По отношение на правилността на първоинстанционното решение съдът счита, че същото е обосновано, материално и процесуално законосъобразено, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към неговите мотивите. В допълнение към изложеното от районния съд и с оглед доводите, направени във въззивната жалба, съдът намира следното:

Ищецът в първоинстанционното производство обосновава своята претенция с извършено от него извънсъдебно прихващане на вземането му към ответника в размер на 6 888,60 лева, представляващо обезщетение за лишаване му от правото да ползва притежаването от него и приобщено от ответника мазе със задължението си към него за съдебни разноски в общ размер, възлизащ на 1 880 лева.

По смисъла на чл. 103 ЗЗД - чл. 105 от ЗЗД прихващането е способ за прекратяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото, като предпоставките за извършването му са следните: да съществуват действителни насрещни вземания на страните с предмет пари или еднородни и заместими вещи към момента на изявлението за прихващане; активното вземане на кредитора, който прихваща, да е изискуемо и ликвидно (безспорно по основание и установено по размер); пасивното вземане да е изпълняемо (не е необходимо да е изискуемо).

Първоинстанционният съд правилно е заключил, че не са налице предпоставките за извършване на извънсъдебно прихващане, доколкото вземането на ищеца за обезщетение за ползване на процесното мазе не е ликвидно- тоест не е безспорно установено по основание и размер. В този 4 случай съгласно мотивите на ТР № 2 от 18.03.2022г. по тълк. д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС съдът следва да разгледа приетия от него за неосъществен погасителен способ, а именно извършеното извънсъдебно прихващане, като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Предвид това, следва да се изследва въпросът относно основателността на претенцията на ищеца за обезщетение за ползване на процесното мазе.

Правното основание на претенцията за обезщетение за ползата, от която е бил лишен собственикът вследствие на невъзможността да ползва имота през определен период от време е по чл. 59 от ЗЗД. За да бъде основателна, в тежест на претендиращия е да установи, че същият е собственик на имот, който се ползва от трето за собствеността лице без последният да има право на това. В случая въззивникът- ищец не е доказал по безспорен начин правото си на собственост върху процесното мазе, нито обстоятелството, че същото се ползва без основание от ответника.

Съгласно представения документ за собственост въззивникът се легитимира като собственик на мазе от 11,74 кв.м., представляващо ½ от мазе с площ от 23,47 кв.м. към апартамент, находящ се в град София, бул. ****, ет.4, със застроена площ от 109 кв.м., без да е упоменато разположението му.

Не са ангажирани и доказателства относно твърдението му, че насрещната страна го е приобщила към притежавания от нея магазин, разположен в източната част на сградата на бул. ****. С оглед установяване на това обстоятелство въззивникът е представил Решение от 26.07.2017 г. по гр.д. № 7350/ 2010 г. на СГС. Въпросният съдебен акт касае производство по допускане на делба. Съгласно чл. 297 от ГПК съдът е обвързан единствено от силата на присъдено нещо на влязло в сила решение, която се формира по предмета на спора. В случая посоченото решение има за предмет спор между страните относно наличието на съсобственост върху магазин, находящ се на приземния и надземния етаж на сграда с административен адрес: гр. София, бул. ****, като с него е установено, че такава не е възникнала. В допълнение следва да се посочи, че по делото не са налице никакви доказателства относно твърдението на въззивника, че ответната страна е ползвала без основание процесното мазе.

Предвид съвпадението в крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

5

По разноските:

С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, в тежест на въззивника следва да се възложат сторените от ответната страна в настоящото производство разноски. Съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК същите са в размер на 500 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство. Въззивникът е направил възражение за прекомерност, което настоящият счита за основателно предвид липсата на фактическа и правна сложност на спора, както и обстоятелството, че производството пред настоящата инстанция се е развило в едно съдебно заседание, като счита, че справедливият размер на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определен съгласно мининума по Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно- 488 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20011935 по гр. д. № 17959/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 41-и състав.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 3 ГПК А. М. Х., ЕГН **********, да заплати на В. М. Ж., ЕГН **********, сума в размер на 488 лева, представляваща разноски за тази съдебна инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.

280, ал. 3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6