Решение № 11720 от 14.06.2024, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 2858/2024
- Вид
- Решение № 11720
- Подписан
- 14.06.2024
- Състав
- СВЕТОСЛАВ ТИХОМИРОВ СПАСЕНОВ
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 128, т. 2 · Кодекс на труда
- чл. 221, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 224, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 327, ал. 1, т. 2 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 11720 гр. София, 14.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 160 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ при участието на секретаря СИМОНА Г. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ Гражданско дело № 20241110102858 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от А. А. Д., ЕГН ********** против ***, ЕИК ***, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове, с които се иска осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца суми, както следва: 1/ сумата от 6256,00 лева, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.10.2023 г. – 15.11.2023 г., по сключен между страните по делото трудов договор, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 16.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата; 2/ сумата от 5710,87 лева, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ за един месец /срока на предизвестието/, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 16.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата; 3/ сумата от 1038,34 представляваща обезщетение за неизползван от ищеца платен годишен отпуск от 4 дни, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 16.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
В исковата си молба ищецът твърди, че се намирал в трудово правоотношение с ответника по силата на сключен трудов договор № 520 от 18.03.2021 г., при уговорено месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 3945,29 лева. Посочва, че считано от 01.04.2023 г. била извършена промяна по отношение на уговореното между страните по трудовото 1 правоотношение възнаграждание, като същото било уговорено в размер на 5577,02 лева. Поддържа, че трудовото правоотношение между страните било прекратено със заповед № 96/15.11.2023 г. на работодателя ***, считано 15.11.2023 г. Поддържа, че работодателят не му изплатил в пълен размер дължимото трудово възнаграждение за периода 01.10.2023 г. – 15.11.2023 г., като незаплатена останала сума в размер на 6256,00 лева, която се претендира в настоящото производство. На следващо място, ищецът посочва, че при прекратяване на трудовото правоотношение не му било изплатено и обезщетение за 4 работни дни неизползван платен годишен отпуск за периода на действие на трудовото правоотношение в размер на 1038,34 лева. Твърди, че съгласно посоченото в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, работаделят дължал на ищеца обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовия договор без предизвестие в размер на 5710,87 лева
Моли се, за уважаване на предявените искове и за осъждане на ответното дружество да заплати в полза на ищеца, суми, както следва: 1/ сумата от 6256,00 лева, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода 01.10.2023 г. – 15.11.2023 г., по сключен между страните по делото трудов договор, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 16.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата; 2/ сумата от 5710,87 лева, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ за един месец /срока на предизвестието/, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 16.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата; 3/ сумата от 1038,34 представляваща обезщетение за неизползван от ищеца платен годишен отпуск от 4 дни, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 16.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. Претендират се разноски.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК, от името на ответника не е депозиран отговор на исковата молба.
В проведеното по делото открито съдебно заседание на 10.06.2024 г. от името на ответника, чрез адвокат Сираков, е взето отношение по предявените искове, като същите изрично се оспорват по основание и размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за 2 установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
За основателността на този иск в тежест на ищеца е да докаже, че през процесния период е бил в трудово правоотношение с ответника и е престирал съобразно уговореното, т.е., че за ответника е възникнало задължението за заплащане на месечно трудово възнаграждение в претендирания размер.
В тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже заплащането на трудовото възнаграждение, както и обстоятелствата изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания с исковата молба размер.
Между страните не е спорно и се установява от събрания в производството доказателствен материал, че през периода 18.03.2021 г. – 15.11.2023 г., страните в настоящото произвдство са били обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение, по силата на трудов договор № 520 от 18.03.2021 г., по силата на който ищецът заемал при ответното дружество длъжността „****“, че уговореното между страните основно брутно трудово възнаграждение, дължимо в полза на работника е в размер на 5577,02 лева /считано от 01.04.2023 г. по силата на Допълнително споразумение към горепосочения трудов договор от 31.03.2023 г./, както и че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 15.11.2023 г.
Видно от съдържанието на заповед № 96/15.11.2023 г., издадена от работодателя ***, ЕИК ***, в същата се съдържа изрично признание, направено от името на работодателя, че в полза на ищеца е дължимо неизплатено трудово възнаграждение. Горното представлява извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, а именно, че ответникът – работодател дължи, към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, в полза на ищеца, неизплатено трудово възнаграждение.
При така признатия извънсъдебно от ответника неизгоден за него факт, в негова тежест е било да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил в полза на ищеца дължимото му се трудово възнаграждение в пълен обем. Такова доказване не бе проведено в производството от страна на 3 ищеца.
Дори напротив, от заключението на вещото лице по допусната, изготвена и приета в производството съдебно-счетоводна експертиза се установи по делото, че за процесния период /01.10.2023 г. – 15.11.2023 г./ на ищеца се дължи трудово възнаграждение в брутен размер от 6256 лева, което съгласно извършена справка в счетоводството на ответното дружество, не е заплатено от последното.
От обсъдените по-горе доказателства се налага извод, че през процесния период и по силата на трудов договор № № 520 от 18.03.2021 г., сключен между ***, ЕИК ***, в качеството на работодател и А. А. Д., ЕГН **********, в качеството на работник, ищецът е полагал труд при ответното дружество, по валидно възникнало между тях трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при ответника длъжността „****“, като същевременно по делото се установи, че общият размер на неизплатеното брутно трудово възнаграждение на ищеца за процесния период е в размер на 6256,00 лева.
От страна на ответника /чиято е доказателствената тежест/ не беше проведено пълно и главно доказване на обстоятелството, че е извършено плащане на дължимото в полза на ищеца трудовото възнаграждение за процесния период, както и обстоятелства изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания от ищеца размер. Не са представени и доказателства, че дължимите удръжки от трудовото възнаграждение на ищеца са действително извършени, поради което и в полза на ищеца следва да се присъди размера на неизплатеното му брутно трудово възнаграждение за процесния период /в какъвто смисъл е и трайната и безпротиворечива съдебна практика на Върховен касационен съд/.
Върху главницата, представляваща незаплатено трудово възнаграждение, следва да се присъди и законна лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда /16.01.2024 г./ до окончателното изплащане на вземането.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
За основателността на този иск в тежест на ищеца е да докаже, че е работил по трудово правоотношение с ответника за посочения в исковата молба период, размера на неизползвания платен годишен отпуск, на 4 дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск, респ. на последното брутно трудово възнаграждение – база за изчисляване на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ.
В тежест на ответника е да докаже основанието за недължимост на претендираното обезщетение, респ. – плащането на исканата сума.
Установи се по делото, че през периода 18.03.2021 г. – 15.11.2023 г., между страните в производството е съществувало валидно възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при ответното дружество длъжността „****“, при уговорено брутно месечно трудово възнаграждение в размер на 5577,02 лева /считано от 01.04.2023 г. по силата на Допълнително споразумение към горепосочения трудов договор от 31.03.2023 г./, като съгласно чл. 7, ал. 1 от процесния трудов договор е уговорено, че работникът има право на 25 работни дни основен платен годишен отпуск.
Видно от съдържанието на заповед № 96/15.11.2023 г., издадена от работодателя ***, ЕИК ***, в същата се съдържа изрично признание, направено от името на работодателя, че в полза на ищеца е дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 4 работни дни.
Горното представлява извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, а именно, че ответникът – работодател дължи, към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, в полза на ищеца, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 4 работни дни. При така признатия извънсъдебно от ответника неизгоден за него факт, в негова тежест е било да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил в полза на ищеца дължимото му се обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в пълен размер. Такова доказване не бе проведено в производството от страна на ищеца.
Дори напротив, от заключението на вещото лице по допусната, изготвена и приета в производството съдебно-счетоводна експертиза се установи по делото, че от страна на ищеца не е заплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 4 работни дни, което съгласно приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по съдебносчетоводна експертиза, е в размер на 1038,34 лева.
Следователно, предявеният иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ се 5 явява основателен и доказан до размера от 1038,34 лева и следва да бъде уважен.
Върху главницата, представляваща незаплатено трудово възнаграждение, следва да се присъди и законна лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда /16.01.2024 г./ до окончателното изплащане на вземането.
По отношение на иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ:
В тежест на ищеца е да докаже, че е работил по трудово правоотношение с ответника за посочения в исковата молба период, че същото е прекратено, основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, срока на предизвестието и размера на последното брутно трудово възнаграждение – база за изчисляване на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение, за което съдът, на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, му е указал с доклада си по делото, че не сочи доказателства.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже правопогасяващи претендираното от ищеца вземане факти.
Видно от съдържанието на заповед № 96/15.11.2023 г., издадена от работодателя ***, ЕИК ***, в същата се съдържа изрично признание, направено от името на работодателя, че в полза на ищцата е дължимо обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Горното представлява извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, а именно, че ответникът – работодател дължи, към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, в полза на ищеца, обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. При така признатия извънсъдебно от ответника неизгоден за него факт, в негова тежест е било да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил в полза на ищеца дължимото му се обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ.