Решение № 978 от 23.12.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 978 гр. гр. Хасково, 23.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20245640100888 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на С. А. А. с ЕГН:**********, с постоянен адрес гр.Хасково, ул. „************, със съдебен адрес гр. Хасково, ул. „********“ № 14, адв. П.И.П., против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.

„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, ЕИК 207079835, представляван от управителя Николай Пенчев Пенчев, с която е предявен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.3 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Ищецът твърди, че е страна по Договор за паричен заем № *****, сключен с „Кеш Пойнт България" ЕООД на 29.09.2023г. По Договор за паричен заем № ***** ищецът получил сумата от 1 000 лева, която сума следвало да бъде върната на 18 двуседмични вноски. По Договор за паричен заем № ***** ищецът следвало да заплати и неустойка по чл. 11, ал. 1 в размер на 859,10лв., като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 2 088лв.

Така търсената неустойка по Договор за паричен заем № *****, спрямо която ищецът трябвало да заплати сумата от 859,10лв., била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.

На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, 1 предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта – да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД.

Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се стигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената неустойка по Договор за паричен заем № ***** била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея в размер на 859,10лв., била в прекомерен размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността се застъпвал в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Именно и въз основа на това, така търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК се уреждало задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл – съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен заем № *****, според който се дължи неустойка в размер на 859,10лв., се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели 2 до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.З от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСТК, нищожна поради накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл била т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Наред с това, търсената неустойка по Договор за паричен заем № *****, спрямо която ищецът трябвало да заплати 859,10лв., била нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК.

Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите били нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Търсената неустойка по Договор за паричен заем № ***** не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски кредит и прилежащите документи към него по безспорен начин се установявало, че търсената неустойка от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. С търсената неустойка по Договор за паричен заем № ***** се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК, като с търсената неустойка по Договор за паричен заем № ***** се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от 3 пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена в ПМС №426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 се приемало, че използването на заблуждаващи търговски практики изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП.

Следвало да се обърне внимание и на безспорния факт, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. За от ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят : осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции — заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите.

Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от следните обезпечения : банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с лицензирана банкова институция. Сключването на гаранционни търговски сделки от банките било уредено в чл. 2, ал. 2, т. 7 от ЗКИ, като се поставяло изискване за включването на дейността по обезпечаване на чужди задължения в лиценза на банката. В банковата практика се изисквало наредителят бенефициер да учреди в полза на банката - гарант обезпечение чрез блокиране на гаранционната сума по специална сметка. Използвал се и механизмът банката да кредитира наредителя за сумата на банковата гаранция, който 4 кредит се обезпечавал по ред, определен от банката. Единствено при първокласни клиенти банката можела да издаде гаранция без да изисква обезпечение. Освен това договорът за поръчка чрез издаване на банкова гаранция бил възмезден, тъй като наредителят дължал на банката съответните такси и разноски по издаване на гаранцията. Клиентите на ответника били изолирани от банковото кредитиране поради ниски или липсващи доходи и имущество и/или налична вече задлъжнялост. На тях банките не отпускали кредит и не издавали банкова гаранция, за чието издаване имало още поутежнени условия спрямо тези поставяни при отпускането на заемен ресурс.

Следвало да се има предвид, че ако били налице условия на този тип потребители да се отпусне банков кредит, те биха предпочели последния, който е с много по-ниски лихви в сравнение с лихвите на т.нар. „фирми за бързи кредити". Другото обезпечение било поръчител, отговарящ на подробно описаните непреодолими условия на чл. 5 от Договора за заем.