Решение № 7747 от 18.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7747 гр. София, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100512664 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20055196 от 27.08.2022 г., постановено по гр.дело № 49996/2020 г. на СРС, ІІ Г.О., 58 състав, е признато за установено по предявените от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 131001375, срещу С. Л. В., ЕГН **********, искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ вр. чл.99 ЗЗД, че С. Л. В. дължи на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, следните суми: 610 лв., представляваща главница по договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 21.12.2015 г. с кредитодател „Обединена българска банка“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с договор за цесия от 31.01.2018 г., ведно със законната лихва от 08.07.2020 г. до окончателното й заплащане; 13,04 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 08.07.2017 г. до 31.01.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 29607/2020 г. на СРС, 58 състав. С решението на съда е отхвърлен иска с правно основание чл.430,ал.2 ТЗ вр. чл.99 ЗЗД за разликата над 13,04 лв. до пълния предявен размер от 22,97 лв. и за периода от 21.12.2015 г.до 07.07.2017 г. С решението на съда е осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК С. Л. В., ЕГН **********, да заплати на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 1

131001375, сумата от 467,55 лв., представляваща разноски в исковото производство, и сумата от 24,61 лв., представляваща разноски в заповедното производство. С решение № 20130447 от 08.10.2024 г. постановено в закрито заседание по гр.дело № 49996/2020 г. на СРС, ІІ Г.О., 58 състав е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 20055196/27.08.2022 г., постановено по гр.дело № 49996/ 2020 г., като в частта, вместо“В.“, да се чете“В.“.

Срещу решението на СРС, 58 с-в е постъпила въззивна жалба от С. Л. В., подадена чрез пълномощника адв.Н. К., с искане същото да бъде отменено, в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове, като неправилно, и вместо това да бъде постановено друго, с което същите да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Във въззивната жалба са изложени кратки доводи относно неправилност на решението, в обжалваната от ответницата част. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.И. Н. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено в обжалваната от ответницата част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр.София, срещу ответницата С. Л. В., установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.240, ал.2 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.

Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят основните доводи изложени във въззивната жалба, че вземанията на ищеца са погасени по давност.

Съгласно разпоредбите на чл.430 ТЗ и чл.60, ал.2 ЗКИ, срокът по договора за банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи съобразно конкретно уговорените условия - в частност на отделни месечни вноски на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна изискуемост на кредита /откогато започва да тече давностния срок/, то след настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на кредитора за нея става изискуемо - чл.114, ал.1 ЗЗД и започва да тече приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД - поотделно за всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо /виж решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр.дело № 795/2010 г., IV г.о., Г.К., решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.дело № 523/2011 г., III г.о., Г.К., решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т.дело № 1200/2011 г., II т.о., Т.К., виж и решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр.дело № 6629/2013 г., IV г.о., Г.К. и решение № 161 от 08.02.2016 г. на ВКС по т.дело № 1153/2014 г., II т.о., Т.К., решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т.дело № 237/2019 г., II т.о., Т.К., решение № 50076 от 14.11.2022 г. на ВКС по т.дело № 1730/2019 г., I т.о., Т.К./. Правната уредба на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението, 3 без обаче това да го превръща в такъв за периодични плащания /виж и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК/.

Същевременно кредиторът може да предяви иск за всяка отделна вноска, като за всяка отделна вноска може да бъде уговорена неустойка или лихва за забава; кредиторът може да цедира вземането си за конкретна вноска, поради което и следва да се приеме, че отделните вноски се ползват с относителна самостоятелност и всяка от тях има отделен падеж.

Ответницата е направила в преклузивния законоустановен срок за това /по чл.131 ГПК/, възражение за погасяване на вземанията на ищеца по давност.

Давностният срок за погасяване на претенцията на ищеца за реално изпълнение на задълженията за връщане на получените по договора за кредит суми е общият петгодишен, тъй като те нямат характеристиките на периодичните плащания по смисъла на чл.111, б.„в” ЗЗД, които се погасяват с тригодишна давност. При договора за заем/ кредит/, какъвто в случая се установи, че е сключен между страните по делото, е налице неделимо плащане и договореното плащане на кредита на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД.

Съдът приема, че в множество постановени по реда на чл.290 ГПК решения на Върховен касационен съд, е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.

С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания /вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна - за заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл.66 ЗЗД/. Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по 4 чл.110 от ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б.„в“ от ЗЗД. От друга страна, настоящият въззивен състав счита, че началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, поради което не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института на погасителната давност, и предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора - неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение, съдът намира, че на основание чл.114 ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.

В постановеното с цел уеднаквяване на съдебната практика Тълкувателно решение № 3/2023 г. от 21.11.2024 г. по тълк.дело № 3/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 от ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост. Първоинстанционният съд се е произнесъл в съответствие с това задължително нормативно тълкуване, дадено в хода на процеса. От друга страна в решение № 130/15.04.2020 г. по т.дело № 130/15.04.2020 г. по т.дело № 1829/2018 г. на ВКС, I т.о, е посочено, че договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, срочен, с продължително изпълнение. Договорът за банков кредит е и възмезден, защото чл.430, ал.2 от ТЗ предвижда изрично, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение за ползвания финансов ресурс, тя еднозначно се определя като "възнаградителна". В хипотеза, в която е било прието, че даден кредит е станал предсрочно изискуем от датата на получаване на исковата молба от ответника, то до същия момент кредитополучателят ще дължи както остатъчната част от главницата, така и от уговорената с банката възнаградителна лихва. Съгласно чл.111, 5 б.“в“, предл.2-ро ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви. Но също "и за други периодични плащания". Следователно вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Ноторно е, че специфична особеност на револвиращия кредит е отпускането на сумата на траншове, а погасяването се извършва на части, периодично. Ето защо, при своевременно направено защитно възражение за изтекла специална погасителна давност, спрямо възнаградителната лихва не намира приложимост общата петгодишна погасителна давност, а тази по чл.111, б.“в“, предл.2ро ЗЗД.