Решение № 7613 от 12.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7613 гр. София, 12.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20251100501647 по описа за 2025 година

Подадена е въззивна жалба от ищеца – „Първа инвестиционна банка“ АД, срещу Решение № 20329 от 11.11.2024 г., постановено по гр. д. № 23769/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 167-и състав, в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК искове за главница по Договор за банков кредит № 006LD-R-003865/22.01.2013 г. за разликата над присъдения размер от 3103,63 лв. до пълния претендиран размер от 9091,64 лв, както и исковете за заплащане на следните суми: 6192,49 лв. – непогасена договорна лихва, начислена за периода 10.11.2014 г. – 10.01.2023 г., дължима на основание чл. 4.1 от договора; 7490,52 лв. – обезщетение за забава за просрочените плащания за периода 10.10.2014 г. – 16.02.2023 г., дължимо на основание т. 10 от договора; 24 лв. – разноски за събиране на вземането. Във въззивната жалба се излагат следните съображения срещу правилността на решението на първата инстанция: съдът неправилно е приел, че процесния договор е недействителен, тъй като в случая имало сключен индивидуален договор за банков кредит, при който кредитополучателят е имал възможност да влияе върху условията и да избира параметрите на кредита, като доказателство за това е и изготвеният специален погасителен план. Твърди се, че договорът отговарял на всички изисквания на Закона за потребителския кредит по отношение на писмената форма и задължителното съдържание, включително условията за определяне на лихвата. Поддържа се също, че кредитополучателя е разполагал с възможността да се запознае предварително със съдържанието на договора, а с подписа си е заявил категорично своето съгласие с всички клаузи. Навежда се, че съдът не 1 обосновал по ясен начин кои вземания счита за погасени по давност, като в мотивите си посочил, че вземанията за главница по вноска с падеж 10.02.2019 г. и 10.01.2018 г. не са погасени по давност, но по-долу приел, че падежиралата главница за периода от първата незаплатена главница по вноска № 21 с падеж 10.10.2014 г. до вноска № 72 с падеж 10.12.2018 г. включително е погасена по давност. Счита, че поради погрешните си изводи относно погасените по давност вземания, първата инстанция неправилно е определила дължимите от ответницата суми. Моли съдът да отмени процесното решение в обжалваната част и вместо него да постанови ново, с което да уважи предявените искове.

Въззиваемата страна – К. А. Ф., чрез адв. И. Д., с пълномощно по делото, в законоустановения срок е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен, на основание чл.22 от ЗПК, тъй като били нарушени изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК- договорът определял лихвения процент като функция от "Базов лихвен процент на Банката за лева", но не дефинирал базовия лихвен процент, нито реда, основанията и процедурите за изменението му. На следващо място се поддържа, че СРС правилно уважил възражението за погасителна давност, тъй като давността за всяка анюитетна вноска започвала да тече отделно / от датата на нейния падеж/. По изложените съображения моли съдът да потвърди решението на първата инстанция.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай попада и в двете изключения посочени в тълкувателното решение, защото от една страна правилата на ЗПК са императивни и съдът следи за тяхното приложение служебно, а от друга по аргумент от чл.7,ал.3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправни клаузи в договор сключен с потребител.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество съдът намира следното:

Пред първата инстанция са били предявени искове с правно основание чл.422,ал.1 ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По така предявените искове в тежест на ищеца е било да докаже валидно сключен договор за кредит 2 и настъпването на изискуемостта на цялото задължение по него.

От фактическа страна по делото са установени следните обстоятелства:

На 22.01.2013 г. между „ Първа инвестиционна банка“ АД и К. А. е бил сключен договор за банков кредит № 006LD-R-003865, при общи условия които са били приети от ответника с подписване на договора. Съгласно чл.1 от договора банката е отпуснала на кредитополучателя сумата от 10 000 лева, като крайния срок за погасяване на задължението е бил 10.01.2023 г. Срокът на договора е бил за 120 месеца.Съгласно чл.4 от Договора кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за лева, увеличен с надбавка от 5 (пет) пункта, като съм датата на сключване на договора базовия лихвен процент на банката в лева е бил в размер на 8.7907%. От представеният към договор погасителен план се установява, че годишният лихвен процент е възлизал на 13.7907% и се е състоял от референтен лихвен процент от 8.7907% и надбавка към референтен лихвен процент от 5%. Съгласно чл.5 от Договора ГПР по договора е бил 15.59%, а общата сума дължима от Кредитополучателя- 18758.83 лева. В чл. 6 и чл. 7 от договора е предвидено, че кредитополучателят заплаща на банката еднократна такса в размер на 25 лв. и че банката събира комисионна за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на усвояване на кредита. Съгласно чл.10 от Договора , дължимите, но непогасени в срок задължения по кредита вследствие недостиг на авоар по разплащателна сметка на кредитополучателите, се олихвяват с уговорения в договора лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в неработен ден; че кредиторът има правото да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на приложимия лихвен процент в случай на изпадане в забава от ответника за погасяване на задълженията му за плащане, произтичащи от договора.

На 17.02.2023г. „Първа Инвестиционна Банка" АД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника К. Ф. въз основа на извлечение от счетоводните книги на Банката по Договор № 006LD-R-003865/22.01.2013 г. за сумата от 22 798.65 лева от които 9 091.64 лева- непогасена главница, 6 192.49 лева- непогасена договорена лихва, начислена за периода 10.11.2014 г. - 10.01.2023 г.; 7 490.52 лева обезщетение за забава за просрочените плащания за периода 10.10.2014 г. -16.02.2023 г., както и 24 лева разноски. Със Заповед №11350/21.04.2023 г. по чл.417 ГПК, издадена по частно гражданско дело № 20231110117980 по описа на Софийски районен съд, 167 състав, длъжницата К. Ф. е осъдена да заплати процесните суми. В законоустановения срок длъжницата е подала възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, вследствие на което „Първа Инвестиционна Банка" АД е предявила процесните искове пред първата инстанция.

От назначената по делото съдебно- счетоводна експертиза се установява, че сумата по кредита от 10 000,00 лв. е изцяло усвоена на 22.01.2013 г. по сметка, открита на името на кредитополучателя К. Ф.. Експертизата е установила още, че общо погасената договорна лихва по договора е в размер на 2 341,09 лв., погасената наказателна лихва е в размер на 3

9,36 лв., общо погасената главница- 908,36 лева, а общо погасената сума по договора възлиза на 3 458,81 лв. Вещото лице е посочило, че към датата, посочена в извлечението от сметка (17.02.2023г.) общият размер на задълженията по кредита възлизат на 22 847,92 лв., от които главница в размер на 9 091,64 лв. за период от 10.10.2014г. до 10.01.2023 г., договорна лихва в размер на 6 192,74 лв. за периода от 10.11.2014г. до 10.01.2023 г. , еднократна такса за разглеждане на искането за кредит - 25,00 лв.и наказателна лихва в размер на 7 538,54 лв. за периода от изпадане в забава на всяка просрочена вноска от главницата до 16.02.2023г.

С процесното решение първата инстанция е признала за установено, че К. Ф., дължи на „Първа Инвестиционна Банка” АД, сумата в размер на 3 103,63 лв., представляваща непогасена главница по Договор за банков кредит № 006LD-R-003865/22.01.2013 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 21.04.2023 г. по ч.гр.д. № 17980/2023 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав, като е отхвърлила иска за главница за разликата над присъдения размер от 3 103,63 лв. до пълния претендиран размер от 9 091,64 лв., изцяло отхвърлени са и предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за заплащане на следните суми: 6192,49– непогасена договорна лихва, начислена за периода 10.11.2014 г. – 10.01.2023 г., дължима на основание чл. 4.1 от договора; 7490,52 лв. – обезщетение за забава за просрочените плащания за периода 10.10.2014 г. – 16.02.2023 г., дължимо на основание т. 10 от договора и 24 лв. – разноски за събиране на вземането

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че процесния договор е недействителен на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11,ал.1, т.20, тъй като не съдържа лихвен процент на ден, поради което ответницата следва да върне само чистата стойност на кредита на основание чл.23 от ЗПК, без лихви и разноски. На следващо място първата инстанция е приела, че падежиралата главница за периода от първата незаплатена главница по вноска № 21 с падеж 10.10.2014 г. до вноска № 72 с падеж 10.12.2018 г. включително, в общ размер на 3 437,56 лв. е погасена по давност и като е приспаднала заплатената от ответницата сума по договора / 3 458,81 лв/ я е осъдила да заплати остатъка от непогасената по давност сума в размер на 3 103,63 лв.

Настоящия състав на съда споделя изводът на първата инстанция, че процесния договор за потребителски кредит е недействителен по следните съображения:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския 4 кредит). Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания (чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит). Годишният процент на разходите е величина, чийто алгоритъм е регламентиран в Закона за потребителския кредит. Приемането на методика за изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от предвидения от законодателя, е недопустимо. В случая в договора за потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е 15.59%, но не е отразено по какъв начин е формиран, какви компоненти включва. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за може да направи осведомен и икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит, в договора за потребителски кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои точно компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 15.59%. Не са посочени допусканията, които са взети предвид при посочване на годишния процент на разходите. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на договора. По изложените съображения, настоящият състав счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, точка 10 от Закона за потребителския кредит годишният процент на разходите е посочен като процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото изчисляване. В този смисъл е практиката на СЕС и на ВКС Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22, Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, Определение от 16.11.2010 г. по дело C-76/10, Определение № 1991/16.07.2024 г. по т. д. № 510/2024 г. на I Т. О. на ВКС и Определение № 1369/27.05.2024 г.