Решение № 139 от 28.11.2022, Районен съд - Самоков

РЕШЕНИЕ №190

№ 139 гр. С., 28.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Янко В. Чавеев при участието на секретаря Екатерина Ал. Бандрова като разгледа докладваното от Янко В. Чавеев Гражданско дело № 20221870100349 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Е. Й. Д. от с. П., Община С. е предявила срещу „М.“ ЕООД, гр. С., искове за заплащане на следните суми: 5967,80 лв. – общ размер на трудови възнаграждения, всяко от които по 1193,56 лв. месечно за положен труд през месеците януари 2021 г., март 2021 г., април 2021 г., май 2021 г. и юни 2021 г.; 547,71 лв. – лихва за забава върху тези трудови възнаграждения за период с начални моменти от 25.02.2021 г. до 25.07.2021 г. и общ краен момент 14.04.2022 г.; 596,78 лв. – обезщетение за 10 дни неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. и 43,76 лв. – лихва за забава върху това обезщетение за период от 25.07.2021 г. до 14.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, както и с разноските по делото.

Твърди се в исковата молба, че между страните съществувало трудово правоотношение, основано на трудов договор, сключен на 28.12.2011 г. и прекратен със заповед № 2/01.07.2021 г., издадена от представител на ответното дружество. В месеците, за които се претендират трудови възнаграждения, ищцата полагала труд в ответното дружество, но не получила трудови възнаграждения за тези месеци. С оглед прекратяването на трудовия договор ищцата твърди да има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и сочи, че това обезщетение също не й е платено.

1

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е представил отговор на исковата молба, в който исковете са оспорени частично по съображения, че ответникът дължи на ищцата не брутните, а нетните трудови възнаграждения, както и че дължимите й нетни трудови възнаграждения следва да се прихванат с насрещно вземане на ответника срещу нея за обезщетение за имуществени вреди в размер 3000 лв., настъпили в резултат от наложена на ответното дружество имуществена санкция с Наказателно постановление № Ю-18/14.05.2021 г., издадено от Директора на Областна дирекция по безопасност на храните (ОДБХ) С. област. Изтъква се в тази насока, че ищцата носи лична отговорност за административното нарушение, за което е наложена имуществената санкция и че на 01.07.2021 г. й била връчена заповед на работодателя – ответник за реализиране на имуществената й отговорност за вредите от нарушението по реда на чл. 207, ал. 1, т. 1 от КТ.

Пред съда ищцата се представлява от пълномощника си адв. С. О., която заявява, че поддържа исковете изцяло и изразява становище за неоснователност на възраженията на ответника в представения отговор на исковата молба.

В писмени бележки, постъпили преди откритото съдебно заседание, в което е даден ход на делото, ответникът, чрез управителя на дружеството Х. Т., поддържа становището си по исковете и възраженията си срещу тях, заявени с отговора на исковата молба.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени по свое убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 и чл.

224, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Исковете са на общо основание допустими.

По основателността на исковете съдът намира следното:

Страните не спорят, че между тях е съществувало трудово правоотношение, основано на представения трудов договор № 22/28.12.2011 г., по силата на което ищцата е изпълнявала трудовата функция на „отговорник търговска зала“ в ответното дружество, както и че с представената заповед № 2/01.07.2021 г., издадена от управителя на ответното дружество, трудовият договор е прекратен поради изтичане на уговорения срок, считано от 01.07.2021 г. Също така не е спорно между страните, че през месеците януари, март, април, май и юни 2021 г. ищцата е полагала труд в ответното дружество в изпълнение на възложената й трудова функция.

Установява се от приетото и неоспорено от страните заключение на в. л. Ц. Н. по назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), че съгласно ведомостите за заплати, изготвени в ответното дружество за процесните месеци, на ищцата са 2 начислени следните брутни трудови възнаграждения: 1157,75 лв. – за месец януари 2021 г. и по 1193,56 лв. за месеците март 2021 г., април 2021 г., май 2021 г. и юни 2021 г., или общият размер на брутното й трудово възнаграждение за тези месеци е 5931,99 лв. До този размер искът по чл. 128, т. 2 от КТ е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването му с подаване на исковата молба на 14.04.2022 г. до окончателното й изплащане, а за разликата над нея до 5967,80 лв. – отхвърлен като неоснователен.

За положения труд работникът има право да получи брутно трудово възнаграждение, формирано от основното му трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения. Това е субективното право – предмет на предявения иск и щом то е възникнало и е изискуемо, съдът следва да осъди работодателя да плати на работника брутното му трудово възнаграждение. По силата на разпоредби на данъчното и осигурителното законодателство при фактическото му изплащане от неговия размер се правят удръжки за дължимите от работника данъци и социални осигуровки, като ответникът следва да удържи съответните суми от това възнаграждение при плащането му, независимо дали то се извършва доброволно или принудително (по силата на осъдително съдебно решение). Ето защо възражението на ответника, че следва да бъде осъден за заплащане само на чистата сума на това възнаграждение, която следва да получи ищцата след тези удръжки, е неоснователно.

Съгласно трудовия договор между страните трудовото възнаграждение на ищцата се заплаща на 25-то число на следващия месец, т. е. на месеца, следващ този, в който е положен трудът. Така сроковете за изпълнение на задълженията на ответника да заплати трудови възнаграждения на ищцата за м. януари, март, април, май и юни 2021 г., а с това и тяхната изискуемост, са настъпили преди подаване на исковата молба.

Ответникът е в забава за изпълнение на тези свои задължения, поради което на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД дължи и следва да заплати на ищцата обезщетение за забавеното им изпълнение в размер на законната лихва върху всяко от тях, което за трудовото възнаграждение за м. януари 2021 г. се дължи за периода от 25.02.2021 г. до предявяване на иска на 14.04.2022 г., за м. март 2021 г. – за периода от 25.04.2021 г. до 14.04.2022 г.; за м. април 2021 г. – от 25.05.2021 г. до 14.04.2022 г.; за м. май 2021 г. – от 25.06.2021 г. до 14.04.2022 г. и за м. юни 2021 г. – от 25.07.2021 г. до 14.04.2022 г. В заключението по ССЕ е посочен конкретен размер на законната лихва върху всяко от процесните дължими на ищцата брутни трудови възнаграждения за горепосочените периоди, като общият размер на обезщетенията за забава е 543,58 лв. До този размер искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, а за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 547,71 лв., представляващ сбор от посочените в исковата молба размери на претендираните такива обезщетения, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

3

При прекратяване на трудовия договор между страните за ищцата на основание чл. 224, ал. 1 от КТ е възникнало право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. Съгласно заключението по ССЕ размерът на това обезщетение за неизползвани 10 дни платен годишен отпуск за 2021 г. е 628,19 лв. Този иск е предявен в по-малък размер – за 596,78 лв. и не е изменен по размер в хода на производството, поради което в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес следва да бъде уважен в предявения му размер от 596,78 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска с подаване на исковата молба на 14.04.2022 г. до окончателното й изплащане.

В чл. 228, ал. 3 от КТ е установен срок за плащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ – не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който трудовото правоотношение е прекратено. Трудовият договор между страните е прекратен на 01.07.2021 г., поради което ответникът е следвало да заплати обезщетението до 31.08.2021 г., но не е изпълнил задължението си в този срок и от 01.09.2021 г. е изпаднал в забава за плащането му. Не се установява ответникът да е изпълнил това свое парично задължение до предявяване на иска. Затова на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД ответникът дължи на ищцата обезщетение за забавено изпълнение на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на законната лихва за периода от 01.09.2021 г. до предявяване на иска на 14.04.2022 г. При използване на автоматизирана система за изчисляване на законна лихва

(https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html) и без на съда да са необходими специални знания, се установява, че размерът на това обезщетение за забава е 37,46 лв.

До този размер и за този период на забавата искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забавено изпълнение на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ е основателен и следва да бъде уважен, а за разликата над тази сума до пълния му предявен размер и за период на забавата от 25.07.2021 г. до 31.08.2021 г. искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

С настоящото решение съдът присъжда трудови възнаграждения и обезщетения за работа. Обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ е един от най-типичните примери на обезщетение за това, че работникът е работил вместо да ползва платен годишен отпуск.

Затова на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК съдът е длъжен да допусне предварително изпълнение на решението в частите му, с които исковете по чл. 128, т. 2 и чл. 224, ал. 1 от КТ са уважени.

Възражението на ответника за прихващане на задълженията му към ищцата с негово насрещно вземане срещу нея за сумата 3000 лв., представляващо обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат от наложена на ответното дружество имуществена санкция с Наказателно постановление № Ю-18/14.05.2021 г., издадено от Директора на ОДБХ С. област, е неоснователно.

4

С представената заповед № 20/30.06.2021 г., издадена от управителя на ответното дружество и връчена на ищцата на 01.07.2021 г., е прието, че нарушението, за което на дружеството е наложена имуществена санкция в размер 3000 лв., е допуснато от ищцата, тъй като в преките й задължения съгласно длъжностната й характеристика се включва контрол върху правилното съхранение на продуктите и тя отговаря за качеството и количеството на храните, поради което с оглед разпоредбата на чл. 207, ал. 1, т. 1 от КТ е наредено сумата по причинената вреда в размер 3000 лв. да бъде удържана от три месечни трудови възнаграждения на ищцата като материалноотговорно лице. Ищцата писмено е оспорила заповедта в рамките на едномесечния срок по чл. 210, ал. 3 от КТ от връчването й. Уведомлението за това, извършено с нотариална заверка на подписа й от 19.07.2021 г., следва да се счита редовно връчено на ответника на основание чл. 47, ал. 5, вр. чл. 540 от ГПК чрез нотариус М. Х., с район на действие съдебния район на РС – С. – с изтичане на двуседмичен срок от залепване на уведомление по реда на чл. 50 от ЗННД на адреса на дружеството, за който от служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че е адресът му на управление по седалището му. Поради това, че ищцата надлежно е оспорила основанието за ангажиране с посочената заповед на имуществената й отговорност спрямо ответника, то с оглед чл. 210, ал. 3 от КТ ответникът е следвало да предяви иск за вземането си пред съда, независимо дали към датата на оспорването на заповедта от страна на ищцата тя е била в трудово правоотношение с ответника или не.

Това вземане е оспорено от ищцата, поради което не е ликвидно – не е безспорно установено по основание и размер, а и няма данни ответникът да е предявил иск за него срещу ищцата. Съгласно чл. 103, ал. 1 от ЗЗД ликвидността на вземането на длъжника срещу кредитора, с което той прихваща задължението си, е материално-правна предпоставка за допустимост на прихващането. В случая тази предпоставка липсва, прихващането не е допустимо, поради което възражението на ответника за прихващане следва да се отхвърли като неоснователно.