Решение № 549 от 14.08.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 549 гр. гр. Хасково, 14.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Галя В. Ангелова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20225640102579 по описа за 2022 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД от К. Х. П., от **************************, против „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Васил Калчев“, бл.58, офис № 6.

В исковата молба се твърди, че на 19.07.2022г. ищцата сключила с ответника Договор за потребителски микрокредит, съгласно който тя следвало да върне сума в общ размер на 2713.68 лева при сума на получаване 2000 лева, при ГПР от 49.89% и ГЛП от 41.16%, със срок на кредита от 18 месеца. В §7 от процесния договор било предвидено, че в случай, че в срок от 3 дни от подписване на същия ищцата не предостави едно от изброените в § 6 от същия обезпечения, тя дължала неустойка в размер на 2251.98 лева, разсрочена на 18 месечни вноски, всяка в размер на 125.11 лева. Посочва се, че на 16.08.2022г. ищцата погасила предсрочно сумите по договора за потребителски микрокредит от 19.07.2022г., като заплатила сума в размер на 2270 лева, от които 2000 лева –главница, 40 лева –лихва и 230 лева – неустойка. В исковата молба се поддържа, че клаузата на §7 от процесния 1 договор, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2251.98 лева била нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. На първо място се посочва, че съобразно възприетото в правната доктрина и съдебна практика становище, накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД било налице, именно когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /посочва се съдебна практика на ВКС/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, който имал за цел да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Доколкото в случая се касаело за търговска сделка, в ТЗ този принцип бил прокаран с разпоредбата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да бъде даден отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Накърняването на добрите нрави по смисъла на посочената разпоредба водела до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищцата и извличане на собствена изгода от кредитора. Сочи се още, че оспорваната клауза била нищожна и като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 2251.98 лева, която се претендирала чрез нея, била в размер, надвишаващ сумата на отпуснатия кредит, по който начин безспорно се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Клаузата на §7 от договора била неравноправна и по смисъла на чл.143, т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в 2 този аспект, клаузата на §7 от Договор за потребителски микрокредит от 19.07.2022г., се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за такава, излизаща извън присъщите си функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял и чл.33, ал.1 от ЗПК. С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Ищцата поддържа на следващо място, че оспорваната клауза за неустойка била нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Това било така, тъй като клаузата не била уговорена индивидуално, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влиаят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожна клаузата на §7 от Договор за потребителски микрокредит от 19.07.2022г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2251.98 лева, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП, както и да осъди ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 208.04 лева, 3 представляваща недължимо платена сума по оспорваната като недействителна клауза за неустойка, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който признава предявения иск к а т о основателен. Признава извършеното от ищцата на 16.08.2022г. плащане в размер на 2270 лева по процесния договор и сочи, че предвид направеното от ответника признание на иска за нищожност на процесната клауза, то неустойка по същата не се дължала от ищцата. От това следвало, че ответникът следвало да възстанови на същата сумата от 208.04 лева, представляваща разликата от общия размер на платената от нея сума от 2270 лева и сумата от 2061.96 лева, представляваща сбор от предоставената в заем главница и договорената върху нея фиксирана възнаградителна лихва. Освен това, след извършена от ответника проверка се установила недействителност на клаузи, уреждащи задължения на ищцата за заплащане на договорна неустойка и п о други договори за кредит, сключени между страните, а именно: Договор от 11.11.2021 г. - за сумата от 1200 лева , Договор от 10.03.2022 г. - за сумата от 1400 лева и Договор от 06.06.2022 г. - за сумата от 1800 лева, поради което на ищцата следвало да се възстанови допълнително и сума в размер на 470.30 лева, надплатени неустойки по гореописаните договори за кредит, общо – 678.34 лева. Също така ответникът посочва, че между страните бил сключен и друг Договор от 22.08.2022г. - за сумата от 2200 лева, съгласно който тя се задължила да върне на дружеството - кредитор сумата от 2200 лева, предоставената в заем главница и договорената върху нея фиксирана възнаградителна лихва, на 18 равни месечни анюитетни вноски, всяка от които в размер на 165.83 лева. Към 15.11.2022г. по този договор за кредит все още не били извършени никакви плащания, поради което ответникът го обявявал за предсрочно изискуем, считано от 22.11.2022г. (вноски от № 1 до № 3 по погасителния план), като задълженията на ищцата по същия били както следва: Главница в размер 2200 лева и дължима към 22.11.2022г. договорна лихва в размер 216.97 лева, общо 2416.97 лева. Ето защо, на основание чл.103 и сл. о т ЗЗД, ответникът прави възражение за прихващане между сумата от 2416.97 лева, представляваща описаните по-горе предсрочно изискуема главница и изискуема лихва, дължими от ищцата по посочения Договор за кредит от 22.08.2022г., със сумата от 678.34 лева, надплатена 4 неустойка по гореописаните договори за кредит, до размера на по-малката от двете суми. Поддържа, че по този начин ищцата трябвало да заплати на ответника сумата от 1738.63 лева, представляваща остатък за възстановяване след така извършеното прихващане, която сума до момента ищцата не била заплатила. В условията на евентуалност и в случай, че се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв., ответникът оспорва наличието на посоченото основание за освобождаване на ищцата от заплащане на адвокатско възнаграждение. С оглед изложеното, ответникът моли съда да постанови решение, съобразно направеното признание на иска.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че между ищцата К. Х. П. и ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД е бил сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 19.07.2022г., по силата на който на ищцата е била предоставена сумата в размер от 2000 лева за срок от 18 месеца при 41.16% фиксирана годишна лихва, ГПР 49.89% при обща сума за погасяване в размер на 2713.68 лева. Кредитополучателят се е задължил да върне предоставения потребителски кредит на 18 равни месечни вноски в размер на 150.76 лева, дължими на всяко 19-то число на съответния месец. Съгласно § 6 от договора, в тридневен срок от сключването му потребителят се задължава да осигури на кредитора едно от следните обезпечения на Договора за потребителски микрокредит от разстояние: Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати; или поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 50 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати. Съгласно §7 от договора, в случай, че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по §6 от Договора и не упражни правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и затова страните се съгласяват, че потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 2251.98 лева, платима на 18 равни части в размер на 125.11 лева, като общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по договора е в размер на 275.87 лева.

Ищцата е направила възражение за нищожност на клаузата на §7 от 5 процесния договор, съгласно която е следвало да заплати неустойка за непредставянето на обезпечение, на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави се съдържат в T P № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тълкувателното решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните функции, които са й придадени от страните. Съдът намира, че предвидената неустоечна клауза в процесния договор за потребителски кредит излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, надвишава многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Така, както е уговорена конкретната неустойка, е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение под формата на договор за поръчителство.