Решение № 45 от 07.06.2024, Районен съд - Своге

РЕШЕНИЕ

№ 45 гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 07.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Административно наказателно дело № 20231880200084 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 58д и сл. от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по жалба, подадена от К. Б. Г., ЕГН **********, с адрес: ***, против Електронен фиш серия К № 6560176 на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи София (ОДМВР София), с който за нарушение на чл. 21, ал. 2, във вр. с ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 189, ал. 4, във вр. с чл. 182, ал. 1, т. 3 от ЗДвП, й е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 100 лева.

В жалбата се твърди, че оспореният фиш е незаконосъобразен, защото са налице съществени процесуални нарушения при издаването му, както и поради допуснати противоречия с материалния закон. В подкрепа на наведените доводи са изложени подробни съображения.

Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи София , с подадена писмена защита чрез гл. юрк. Й. Г., изразява становище за неоснователност и недоказаност на жалбата и моли електронният фиш да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Направено е възражение за прекомерност на договореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Към делото са приобщени административната преписка по обжалвания електронен фиш, ръководство на потребителя за автоматизирано техническо средство или система (АТСС) тип „ARH CAM S1“, доказателства за техническата годност на използваното АТСС, снимков материал, писмо от община Своге с приложени протоколи за местоположение на пътните знаци Д 1

11 „начало на населено място“ и Д 12 „край на населено място“ на село Реброво, общ. Своге, Софийска област по път ІІ-16, както и за преместване и изработване на нови пътни знаци, писмо от директора на ОПУ София, ведно с приложена към него схема на хоризонтална и вертикална сигнализация.

Процесният електронен фиш е връчен на въззивника на 02.05.2023 г., съгласно отразеното в разпечатката от АИС-КАТ (л. 33 от делото), а жалбата е постъпила в Районен съд Своге на 10.05.2023 г.

От събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно и взети в тяхната съвкупност, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Според посоченото в електронния фиш автоматизираното техническо средство № 120ccdd е било разположено в с. Реброво, общ. Своге, на път II16, км. 64+500, както е посочено и в протокола за използване на АТСС. От писмото на директора на ОПУ София с вх. № 1480/22.04.2024 г. и приложената към него схема за хоризонтална и вертикална сигнализация безспорно се установява, че км. 64+500 на републикански път II – 16 не се намира на територията на населеното място с. Реброво, общ. Своге, тъй като км. 64+500 на републиканския път не попада в изисканата и представена по делото схема за хоризонтална и вертикална сигнализация на пътя на територията на населеното място. На настоящият съдебен състав е служебно известно, че км. 64+500 на републикански път II – 16 се намира в с. Луково, общ. Своге, макар по делото да не са събрани доказателства за този факт, поради което съдът не може да се позове на същия, но в случая не е и необходимо, доколкото е достатъчно установеното по делото обстоятелство, че км. 64+500 на републикански път II – 16 не се намира на територията на населеното място, посочено като място на извършване на нарушението в процесния електронен фиш.

Последният е издаден срещу К. Г. за това, че на 24.08.2022 г. в 15,56 часа, в Софийска област, община Своге, с. Реброво, път II-16, км. 64+500, при ограничение на скоростта за населено място от 50 км./ч, с техническо средство № 120ccdd, е установена скорост на движение 79 км./ч. (след отчетен толеранс минус 3 км./ч.), т.е. превишаване с 29 км./ч. на разрешената скорост при движение на лек автомобил марка „Шевролет“, модел „Авео“, с peг. № СО 6092 ВМ. Въз основа на данните от техническото средство, след справка в електронната база данни на КАТ за собственик на автомобила, с Електронен фиш серия К № 6560176, издаден от ОДМВР София, за нарушение на чл. 21, ал. 2, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, на основание чл.

189, ал. 4, във вр. с чл. 182, ал. 1, т. 3 от ЗДвП, на жалбоподателя, в качеството на собственик на процесното МПС е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 100 лева.

При така описаното от фактическа обстановка, съдът намира, че подадената жалба е редовна и допустима, тъй като е депозирана в законоустановения срок и е подадена от легитимиран субект (срещу който е издаден процесният електронен фиш), при наличие на правен интерес от обжалване, срещу акт, подлежащ на съдебен контрол и пред компетентния съд (по посоченото в електронния фиш местоизвършване на твърдяното нарушение). Разгледана по същество е основателна, но на основания, които са 2 различни от посочените в жалбата. Съображенията са следните:

На първо място, в случая е налице противоречие в издадения електронен фиш между фактическото описание на нарушението и правната му квалификация. Цифрово е посочено, че е бил нарушен чл. 21, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ЗДвП, но в обстоятелствената част на издадения електронен фиш никъде не се описва да е имало поставен пътен знак В-26 и каква е била определената с него максимално допустима скорост на движение. В чл. 21, ал. 1 от ЗДвП са посочени стойностите на скоростта в населено място, извън населено място, на автомагистрала и на скоростен път, превишаването на които е забранено на водачите на пътни превозни средства. Алинея 2 на същия член гласи, че когато стойността на скоростта, която не трябва да се превишава, е различна от посочената в алинея 1, това се сигнализира с пътен знак. Именно това е посоченият по-горе пътен знак В-26. Констатираното противоречие между фактическото описание на нарушението и правната му квалификация е абсолютно недопустимо. Трябва да има пълна идентичност между факти и право, защото в противен случай се нарушава правото на защита на жалбоподателя да разбере за извършването на какво точно нарушение му се вменява вина, за да може да реализира пълноценно правото си на защита. Наред с това и за съда не става ясна волята на наказващия орган, а именно: дали се касае за превишаване на общо допустимата скорост за движение в населено място от 50 км./ч., или става въпрос за различна скорост, която е била указана с пътен знак В-26. В първия случай е налице неправилна правна квалификация, която не може да бъде дадена за първи път от въззивната инстанция. Изрично в този смисъл е Решение № 1284 от 30.10.2023 г. по КНАД № 1132/2023 г. на Административен съд София – област. Същият, в своята последователна практика приема, че превишението на скоростта като административно нарушение е възможно в две различни и самостоятелни хипотези, съобразно чл. 21, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, като несъмнено от съществено значение за съставомерността на нарушението по чл. 21, ал. 2 от ЗДвП са обстоятелствата, свързани с наличието и местоположението на пътния знак, въвеждаш разрешена скорост, различна от тази регламентирана в чл. 21, ал. 1 от ЗДвП (напр. Решение № 317 от 25.03.2022 г. по КНАД № 148/2022 г. на Административен съд София – област и мн.др.). Последното означава, че дори по настоящото дело да бе установено наличието на пътен знак В-26, указващ визираната в процесния електронен фиш скорост от 50 км./ч., това би довело до извод, че оспореният електронен фиш не съдържа пълно описание на обективните признаци от състава на административното нарушение, даващо възможност за извършване на преценка относно законосъобразността на приетата правна квалификация на нарушението по чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, респективно за приложимата санкционна норма, което представлява съществено процесуално нарушение.

Описанието на нарушението е задължителен и самостоятелен реквизит на електронния фиш, съобразно разпоредбата на чл. 189, ал. 4 от ЗДвП и този реквизит следва да фигурира в електронния фиш наред с дата, място и час на извършване на нарушението. Ето защо, във втория случай, посочен по-горе – ако с електронния фиш жалбоподателят е наказан за различна скорост, която е била указана с пътен знак В-26 – следва да се приеме, че същият не съдържа точно, ясно и в пълнота описание на нарушението от фактическа страна, след 3 като се сочи, че е нарушена нормата на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, без да е отразено наличието на знак, който да определя ограничение на скоростта, различно от посоченото в ал. 1 на чл. 21 от ЗДвП, какъв е бил пътният знак, къде е бил поставен същият, за да се установи дали в действителност, движейки се със скоростта, установена с техническото средство, наказаният е нарушил разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП и с колко е надвишил максимално допустимата скорост. Поради това, съдът не намери за нужно да събира доказателства за наличието на пътен знак В-26 на посоченото в електронния фиш място на извършване на нарушението.

На следващо място, посоченото по-горе противоречие относно мястото, на което се е намирало АТСС не би могло да се отстрани в хода на съдебното производството, тъй като би се накърнило правото на защита на наказаното лице и би се стигнало до съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. Недопустимо е също така, толкова важен елемент от обективната страна на състава на административното нарушение, какъвто е мястото на извършването му, да е погрешно посочен в електронния фиш, съответно да е налице несъответствие между локацията на записа и мястото, посочено в електронния фиш.

Поради гореизложените съображения се налага изводът за незаконосъобразност на издадения електронен фиш, поради което същият следва да бъде отменен.

По разноските :

При този изход на делото и с оглед отправеното от жалбоподателя, чрез пълномощника, искане за присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение, Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи София следва да бъде осъдена да заплати на въззивната страна сторените от нея разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят претендира присъждането на разноски по договор за правна защита и съдействие за сумата от 600 лева. От страна на наказващия орган е направено възражение за прекомерност на договореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съдът счита същото за основателно, тъй като е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, както и с обема на извършената работа. Поради така установената прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът намалява размера на разноските до размер от 150 лева. За да определи този размер съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл.

101, пар. 1 от ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение 4 на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на II т.о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведените две открити съдебни заседания, възнаграждението следва да бъде в размер от 150 лева, което е в границите за съответния вид дейност, определени с чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г.