Решение № 3561 от 13.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3561 гр. Пловдив, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330102708 по описа за 2026 година

По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът М. П. К., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „Ц.“ № **, вх. *, ет. *, ап. *, чрез пълномощник адв. М. М., е предявил против „Макроадванс” АД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от **** **** В. С., искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ****/ **** г. и за осъждане на ответника да му заплати сумата в размер на 76, 69 евро- недължимо платена над главницата по договора, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 02.04.2026 г., до окончателното й изплащане.

При условията на евентуалност се моли за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по договора и за връщане на платената за неустойка сума от 66, 47 евро.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ **** г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 500 лева, платим на 3 вноски, при ГПР- 49, 65 % и ГЛП- 36, 99 %, при общо дължима сума от 531, 14 лева. В чл. 10 от договора била предвидена неустойка в размер на 142, 20 лева при непредставяне на обезпечение, платима разсрочено с погасителните вноски. Твърди се, че договорът за кредит не отговарял на изискванията на специалния ЗПК. Нарушена била нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- не били посочени условията за прилагане на лихвения 1 процент и тази по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него. Отделно от това, тъй като неустойката не била включена в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Неустойката представлявала разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. В случая нищожността на клаузата за неустойка обуславяла нищожност и на целия договор. При условията на евентуалност се твърди, че клаузата за неустойката била нищожна, като с нея се нарушавали добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Неустойката била прекомерна, в размер на повече от 80 % от стойността на кредита. Тя излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване. Представлявала и добавък към възнаградителната лихва и донасяла сигурна печалба на заемодателя. Моли се за признаване на установено, че договорът е нищожен, както и връщане на платените над главницата суми.

Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който осъдителният иск частично се признава- до размера от 97, 51 лева/ 49, 86 евро.

Посочва се, че задължението по кредита било предсрочно погасено, чрез плащане на сумата от общо 597, 51 лева. При недействителност на договора, се дължала разликата между платеното и усвоената главницата, или само сумата от 97, 51 лева/ 49, 86 евро. Същата била вече платена по банковата сметка на ищцата, ведно с дължимата законна лихва, като общо й били преведени 50, 55 евро. Искът се оспорва до пълния му предявен размер от 76, 69 евро.

Моли за отхвърляна на иска. Твърди, че на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК ответникът не следвало да отговаря за разноските в процеса, защото искът бил признат, търсената сумаведнага платена, а страната не била дала повод за завеждане на делото, защото липсвала покана за плащане в хипотезата на неоснователно обогатяване. Цитира съдебна практика в подкрепа на становището. Прави при евентуалност и възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца, като претендира на свой ред разноски. В съдебно заседание страната не се представлява, но взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ****/ **** г., ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата от 500 лева, със срок на връщане 3 месеца, при лихвен %- 41 % и ГПР49, 65 %. Предвидена е и неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 5, 25 лева + 0, 350 % от кредита за първия ден забава, както и от 0, 350 % усвоения размер на кредита за всеки следващ ден забава.

Като писмени доказателства са приети копия от договора за кредит и погасителен план към него.

Представено е и платежно нареждане за преведена от ответника в полза на ищеца 2 сума в размер на 50, 55 евро, с основание- възстановяване на сума по кредита, ведно със законна лихва.

Във връзка с извършеното плащане ищецът е намалил претенцията си, като е направил отказ от иска над сумата от 49, 86 евро до пълния предявен първоначално с исковата молба размер от 76, 69 евро и за разликата производството по делото е прекратено.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

С отговора ответникът признава, че договорът за кредит, който съдържа въпросната клауза за неустойка при необезпечаване на кредита, е нищожен. При това положение между страните няма спор по този въпрос и не е необходимо въобще да се излагат никакви други съображения по същество, доколкото се явява безпредметно да се аргументира въпрос, по който страните не спорят. Така с решението следва да се признае за установено, че договорът за кредит е нищожен, какъвто диспозитив ще бъде постановен.

При недействителност на договора за потребителски кредит, според чл. 23 от ЗПК всичко платено над главницата е заплатено при начална липса на основание и съответно подлежи на връщане на потребителя. В отговора се признава, че по договора е заплатена сума от общо 597, 51 лева и доколкото чистата стойност на кредита е 500 лева, се получава разлика от 97, 51 лева/ 49, 86 евро, която е дължима на потребителя. Тази сума обаче вече е била платена и то в по- висок размер от 50, 55 евро (заедно с включената законна лихва), като именно в тази връзка потребителят е изменил претенцията си само до размера на платеното, а не е искал осъждане до първоначалния й предявен размер. При това положение, осъдителният иск, поддържан след изменението, следва да се отхвърли, защото ищецът вече е бил удовлетворен извънсъдебно и втори път не може да му се присъди получената сума.

Спорният въпрос в случая остава този с разноските по делото, предвид нормата на чл.

78 ал. 2 от ГПК, която предвижда, че ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, страната се освобождава от разноски. В случая е необходимо да са налице и двете предпоставки, но съдът намира, че това не е така.

Обстоятелството, че длъжникът е заплатил (погасил) изцяло кредита си, не означава, че той няма интерес да се признае за установено, че договорът е нищожен и в този смисъл винаги кредиторът ще е дал повод за завеждане на подобно дело, след като е сключил договор с нищожни клаузи, които засягат интереса на потребителя и последният търси защита на правата си. Даването на повод за завеждане на делото не следва да се разбира единствено като предприети от кредитора активни действия по търсене на длъжника, за да изпълни точно договора си, а и в по- широк смисъл- когато неблагоприятно се засягат права на длъжника, за които законодателят му е гарантирал защита, осъществима по съдебен ред. От друга страна, ответникът прави признанието и извършва плащането след като вече е получил препис от исковата молба, т.е. изпълнението му е в хода на процеса, а осъдителният иск е предявен именно, за да си получи потребителят дължимата сума, платена над главницата по кредита, която ответникът до завеждане на делото не му е бил върнал. Тези 3 съображения в тяхната съвкупност обуславят извода на настоящия състав, че в случая ответникът не може да ползва привилегията на чл. 78 ал. 2 от ГПК и да се освободи от разноските по делото, а напротив- същите следва да бъдат възложени в негова тежест.

Предвид изхода на делото- уважаването на исковете, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат разноски. Доколкото обаче претенцията е намалена в хода на процеса и за разликата до първоначалния й предявен размер страната е направила отказ от иска и делото е било частично прекратено, то в тази хипотеза на основание чл. 78 ал. 4 от ГПК ответникът също има право на разноски. В този смисъл разноски ще следва да се дължат на страните по съразмерност.

Макар и осъдителният иск да се отхвърля в намаления му размер, за него ще се дължат разноски в полза на ищеца, защото плащането от ответника е извършено в хода на делото, като отхвърлянето тук не е поради неоснователност на претенцията, а защото тя е била погасена, но след образуване на делото.

Предвид изхода от спора, на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Страната е заплатила държавна такса в размер на 51, 13 евро, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Тя е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатила хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв. М. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да се определи само за един иск (доколкото в осъдителния се включва като задължителен елемент от фактическия състав на претенцията и установителната, без обаче тя да представлява отделен иск) и следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, използвана в случая като ориентир, като то следва да възлиза на сумата от 240 евро с ДДС вр. параграф 2а (доколкото са представени данни, че адвокатът е регистриран по ДДС), платимо директно на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.

На ответника е дължимо само юрисконсултско възнаграждение, доколкото страната е представлявана от свой пълномощник по делото, изготвил отговора и молба- становище за с.з., което следва да бъде определено в минималния размер от 100 евро, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото.

Така по съразмерност, на ищеца се дължат разноски в размер на 33, 24 евро, на ответника- 34, 99 евро, а на пълномощника на ищеца- 156, 04 евро с ДДС.

4

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Макроадванс” АД, ЕИК:

201127485, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Г. С. Раковски” № 147, ет.

5, ап. 14, представлявано от **** **** В. С., от една страна и М. П. К., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „Ц.“ № **, вх. *, ет. *, ап. *, от друга, че е нищожен сключеният между тях договор за потребителски кредит № ****/ **** г.

ОТХВЪРЛЯ предявения от М. П. К., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „Ц.“ № **, вх. *, ет. *, ап. *, против „Макроадванс” АД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от **** **** В. С., иск за осъждането да му заплати сумата от общо 49, 86 (четиридесет и девет евро и осемдесет и шест евроцента)- неоснователно платени над главницата по нищожния договор за потребителски кредит № ****/ **** г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба- 02.04.2026 г. до окончателното й изплащане, като погасен поради извършено от ответника плащане в хода на делото.